Кристофър и Ния

Кристофър не вярваше, че проклетата случайност отново щеше да го събере с тази жена. Не можеше да разбере как след толкова много години отново щеше да му се наложи да се срещне с нея. Всъщност те можеха и да не се засекат, но той не можеше да продължава да се опитва да избяга от тази среща. Явно трябваше да направи така, че да се състои и да накара глупавата съдба да спре да си играе с него, защото вече му омръзваше. Не срещаше този демон всеки ден, но смяташе, че през всичкото това време, няколко пъти да я засече е напълно достатъчно, за да реши, че наистина трябваше най - сетне да сложи край на това повтарящо се действие.
Всъщност не бе съвсем сигурен дали съдбата бе виновна за всичко това. Всеки път, в който видеше тази жена си мислеше, че всъщност точно тя е главната причина за всичко случващо се. Понякога си мислеше, че тя искаше нещо от него и го следеше непрекъснато.
Днес щеше да сложи край на всичките си съмнения и въпроси. Трябваше веднъж завинаги да разбере защо вижда тази жена толкова често и щеше да го направи на всяка цена. Надяваше се само да не си я въобразява, защото това нямаше да доведе до нищо добро нито за нея, нито за него.
Усмихна се, когато тя го забеляза. Реакцията й го забавляваше. Не знаеше, че би могла да изглежда толкова изненадана. Дали играеше? Може би се опитваше да го заблуди и да го накра да си мисли, че всичко това е отново някаква случайност, но той нямаше да повярва. Не защото не можеше да го направи, а защото не искаше.
- Ния - рече на свой ред Кристофър и отново на лицето му се появи нахалната усмивка, която обикновено не слизаше от лицето му. - Толкова ли ужасно нещо съм за теб, Ния - поде Старк, като наблегна на името й. - Не се ли радваш да ме видиш? - попита през смеха си Крис и допи алкохола в чашата си.

Кристофър не прикри чувствата, които изпитваше в този момент,а именно - толкова щастлив от това, което се случваше. Все пак не мислеше, че Ния щеше да се отърве от разговор с него. Той щеше да направи всичко възможно, за да разбере дали е прав. За него това бе от изключителна важност.
- Добре, но няма да си тръгнеш сама - помисли си Кристофър и се усмихна.
Стана от мястото си и я хванна грубо и силно за ръката, а след това я погледна.
- Няма как да го направя, ако не дойда с теб - рече Кристофър, като усмивката, която допреди малко бе изписана на лицето му не изчезна. - Хайде покажи ми колко си щастлива.
Тръгна към изхода на бара, без да пуска ръката й. Надяваше се, че не е нужно да й казва, че няма да се отърве лесно от него, надяваше се, че сама го е разбрала и няма нужда от губене на ценно време в празни приказки. Силно се надяваше, че щеше да получи отговор на всичките си въпроси, също, без да се налага да показва колко лош може да бъде, когато не получава това, което иска.
Вече бяха извън сградата и Кристофър я пусна.
- Сега ще бъдеш така добра да говориш с мен - каза Кристофър, като се опитваше да запази спокойствието си.

Кристофър отново се засмя. Нима тя се съмняваше в способностите му. Нима си мислеше, че щеше да се отърве само с няколко думи. Вярваше ли, че щеше да я остави и да се махне.
Определено не! Щеше да направи дори невъзможното. Щеше да постигне своето. В момента цената, която щеше да плати изобщо не го интересуваше ... всъщност той никога не гледаше цената ... тя бе последното нещо, за което се сещаше и обикновено действаше и след това разбираше какво му е коствало.
- Ще си го представим заедно - рече Кристофър. - Всъщност дори смятам да ти покажа как ще се случи всичко това.
Усмивката отново се появи на лицето му, но този път бе по - голяма и някак си зловеща. Самият той не знаеше още как щеше да се случи всичко, но едва ли щеше да му отнеме много време. Ния имаше голям късмет за това, че в момента бе в настроение, а докато се чувстваше добре никой не можеше да пострада. Въпрос на време бе само на мястото на щастието му да се появи яростта, злобата, чувството за отмъщение. По всичко личеше, че скоро границата, която стоеше между чувствата му скоро щеше да се стопи напълно.
- Как попадна тук? - попита Кристофър, без да заобикаля.
Имаше цялото време на света. Той бе безсмъртен, но определено не обичаше да губи времето си в глупости. Трябваше да приключи с цялата тази история възможно най - бързо.

Очите му отново се върнаха към нейните. Не вярваше, че е станала толкова смела. Изглеждаше му някак различна. Не бе такава, каквато бе преди. Тогава всичко му изглеждаше много по – лесно, но по всичко личеше, че този път няма да бъде така, защото всичко се беше променило. Не само тя, но и той самият се промени, но не към добро, разбира се. Той не бе способен на такова нещо. Не можеше да бъде мил, добър … това са неща, отдавна забравени от него. Последният път, когато беше такъв целият му живот се съсипа и никой не му помогна да преживее загубите си. Остана сам … винаги е бил, но дотогава не го осъзнаваше, защото все още си мислеше, че на земята са останали и добри хора, колкото и да не може да се повярва, той имаше такива надежди. Кристофър не бе човек, никога не е бил и не знаеше какво е чувството да бъдеш толкова малък сред всичко, което те заобикаля, но дотогава не знаеше, че всички са толкова далеч от представите му. За щастие вече отдавна бе наясно с всичко това и не му се налагаше да продължава да се заблуждава.
Каквито са хората, такива са и вампирите, върколаците, демоните и всички останали. Различаваха се само по силата, която притежаваха, а това е малка разлика. Наистина малка, сред всичките прилики.
Нищо не се бе променило. И преди и сега … всичко е все същото, но не можеше да разбере как личностите се променяха толкова бързо. Та … последната им среща бе преди около век. Как бе способна Ния да се промени толкова бързо? Изобщо променена ли беше или просто така се опитваше да изглежда, или пък той самият си мислеше, че тя се е променила?
Думите й се забиха трайно в главата му и се повтаряха отново и отново, а той, самият, се опитваше да запази спокойствие и да не си позволи да избухне. Не биваше да го прави. Така никога нямаше да успее да достигне до това, до което искаше да достигне и тя никога нямаше да му каже. Може би трябваше да я накара да му каже по – добрия начин. Щеше да бъде търпелив. Това бе едно от сравнително малкото неща, които бе научил последните няколко години – търпение. Щеше да постигне всичко с него … или поне на това се надяваше. Щеше да бъде наистина добре, ако не му се наложеше да се държи зле с нея, но едва ли щеше да издържи дълго време, ако тя продължаваше да не му казва нищо.
- Щом все още стоя тук, пред теб, значи смятам, че има още какво да ми кажеш – рече тихо и спокойно, доколкото беше възможно, Кристофър.

Търпение … можеше ли изобщо някой да бъде търпелив и да запази спокойствие, когато му се налагаше да се опитва да провежда нормален разговор със същество като нея. Всъщност нормален разговор? Не можеше такова нещо да е възможно. Как щеше да се говори с някого нормално, щом той самият не искаше да го направи.
Кристофър за пореден път се убеди в това, че не биваше да действа с добро, макар и да знаеше, че трябваше да изчака още малко. Не биваше да прибързва с действията си, но не бе способен да направи такъв компромис. Не и в този момент.
- Защо продължаваш да се държиш така, Ния? Не бях достатъчно мил към теб? – попита Кристофър и отмести погледа си от очите й.
Не искаше да тя да го вижда такъв. Той изглеждаше слаб. Термометърът щеше да достигне до границата си и скоро щеше да избухне. Сърцето му започна да бие по – силно, а в очите му най – спокойно всеки можеше да открие яростта. Това не беше ли слабост? Не беше ли това най – голямата слабост на всеки човек и същество? Не искаше да изглежда слаб. Не и по този начин. Не и отново.
Толкова много време се бе опитвал да прогони тези си чувства, но уви, сякаш това се бе загнездило трайно в нравите му. Не можеше да избяга от собствения си нрав. Не можеше да избяга от това, което беше, макар и да правеше огромни усилия. Всъщност защо се опитваше? Имаше ли смисъл да го прави, след като знаеше, че не може да направи нищо? А и определено имаше достатъчно добри хора по света. Защо му бе на него да бъде добър, след като вече имаше кой да бъде?
- Предполагам, че отговорът ти е не – поде Кристофър секунди по – късно, като гласът му разкъса тишината, която се бе появила по между им през това време. – Не разбирам защо го правиш. Искам да ми обясниш това. Това не разбирам единствено.
Все още не го правеше. Все още пазеше спокойствие. Опитваше се, правеше всичко по силите си, но мълчанието го убиваше … всъщност това мълчание бе прекалено кратко. Траеше само няколко секунди, но това го изнервяше още повече. Сякаш тези няколко секунди бяха часове, може би дни, през които се чувстваше като затворен в клетка и измъчван през същото време.
Болка. Това бе чувството, което изпитваше в момента. Никога не се бе чувствал толкова зле. Болката и омразата му в едно си играеха с него. Искаха да го съсипят, да го унищожат, да го убият.
А защо не? Нима не заслужаваше смърт. Бе извършил много ужасни неща през живота си. Не го ли заслужаваше? Не трябваше ли отдавна вече да е мъртъв? Не трябваше ли вече отдавна да се скиташе из другата страна.
- Ния защо мълчиш? – попита Кристофър няколко секунди, след като бе изрекъл до преди малко.
Защо това време го караше да се чувства така? Защо злобата напираща да излезе наяве не намаляваше, а се увеличаваше? Не биваше нищо от това да се случва. Никой не го искаше. Кристофър също. Той не искаше да се чувства така. Не искаше дори да се случват нещата, които предстояха да се случат. Не искаше да я нарани. Не и отново. Бе я наранявал толкова много пъти преди. Не трябваше да го прави и сега. Тя не го заслужаваше. Не бе направила нищо, с което да заслужава всичко това.
- Ния, моля те говори! – изкрещя Кристофър и отново я погледна в очите, в които този път се четеше омразата и нито Кристофър, нито някой друг можеше да я спре сега.

Кристофър почувства присъствието на дива сила, зла, неконтролируема сила. Бе я срещал изключително много пъти в съзнанието си и днес, както всеки друг път, я видя. Тя бе единственото нещо, което не се бе променило – яростта, злобата, най – добрите му приятели, които и днес му се притекоха на помощ. Единствено те никога не го бяха предавали. Защо трябваше да се отървава от тях, след като му бяха толкова верни? Това бе една от многото причини, поради които не искаше да се променя. Трябваше да спре да се опитва да променя себе си, защото хората бяха неблагодарни. Преди също го виждаше - преди векове, когато и той, и Ния бяха млади и прекалено глупави, когато и двамата не осъзнаваха какъв е светът около тях. Но не само хората бяха неблагодарни, другите същества също бяха и продължават да са. Все още помнеше деня, в който баща му отне всичко, което Кристофър градеше години наред. Луцифер - глупакът, който бе победен от жена, на която бе Крис бе много благодарен, защото успя да извърши това, за което Старк не намери сили. Преди, дори когато баща му го мразеше, Крис му помагаше. Опитваше се да стои до Луцифер, въпреки че бе прогонен от Ада, но направи грешка. Не биваше да му помага с нищо, защото и той, и Крис бяха две копелета, които не заслужаваха дори да бъдат мразени.
Кристофър не бе предполагал, че омразата му в този момент може да достигне до толкова високо ниво. Омраза, която не бе насочена само към Луцифер, но и към Ния; към света, който ги заобикаляше.
- Да гледа,? Какво очакваш да се промени, ако те погледна? Мислиш ли, че нещо би могло да тръгне, ако в продължение на векове е тъпчело на едно място? - попита Кристофър, кото в очите му избухнаха червени пламъчета, които се разпростираха по празното съзнание на мъжа.
Злобата, която изпитваше в момента, можеше да се сравни с всяка друга, но сякаш всеки път, в който се появяваше ставаше все по - силна от преди.
- Нищо няма да се промени, Ния, нищо - рече Кристофър, като по думите му, по начина, по който ги изричаше си личеше яростта, която нямаше намерение да се погаси.

Това ли беше истината? Неговата, нейната? Или само нейната? Наистина ли всичко бе такова каквото тя го представяше в момента?
Въпроси ... толкова много въпроси, на които в продъжение на толкова много години Кристофър не си бе задавал, защото отговорите им не го вълнуваха особено много, но сега те се появиха ... дали не беше права? Дали не трябваше да отговори на всичките тези въпроси, които в момента разкъсваха съзнанието му ... ами ако тя наистина казваше истината. Ако той бе такъв, какъвто тя го описваше?
Отново я погледна, но този път погледът му бе празен. Сякаш бе успял да прогони всичките си чувства и сега в душата му нямаше нищо. Не изпитваше нищо. Дори омразата вече я нямаше. Не остана и следа от нея, но той добре знаеше, че гневът му ще се завърне отново. Може би нямаше да е сега, но скоро щеше да се случи и това сякаш го плашеше. Плашеше се от себе си и от нещата, които можеше да направи, когато бе бесен, но тя го предизвикваше с всяка своя дума, всеки нейн жест ... дори само присъствието й го караше да се ядосва по необясними причини.
- Не очаквам промяна от нищо и от никого, Ния - гласът му бе монотонен и студен, и идеално пасваше на заобикалящата ги обстановка.
Тук бе празно. Нямаше жива душа, докато в бара имаше толкова много хора, които със сигурност щяха да запълнят малката уличка, на която се намираха Кристофър и Ния в момента.
Тишината сякаш лазеше по нервите му. Не обичаше спокойствието, докато някои му се наслаждаваха. Погледът му се сблъска със сградите, които ги бяха обградили. Не бяха нищо особено, но бяха изключително високи за блокове, макар и да бяха.
- Радвам се, че вече изпитваш такива чувства към мен, Ния - рече Кристофър, без да я поглежда и се засмя.
Харесваше името й ... обичаше да го изрича и всеки път щом го казваше наблягаше именно на него. Не знаеше причината, просто му харесваше начина, по който звучеше от устата му.
- Сега вече можеш да си вървиш ... дойдох за отговори и ги получих - каза Старк и върна погледа си към нейния.

- Съкровище - рече Кристофър и се изсмя силно. - Сега ти погледни мен и ми кажи какво виждаш? - попита мъжът, но не изчака да получи отговор, защото дори не го и искаше.
Сериозното изражение на лицето му бе заличено от усмивка; една напълно различна усмивка от досегашните; тя бе по - скоро като заплаха ... имаше нещо в нея, което щеше да отблъсне всеки хищник от него, защото всички знаеха, че след тази усмивка всичко щеше да се промени. И така и се случи. Вече нямаше въпроси в главата си и абсолютно нищо не можеше да го накара да се почувства зле. Не и в този момент, защото бе достатъчно ядосан, за да мисли за последиците; за нещата, които щяха да се случат след това, което мислеше да направи; всъщност не се и интересуваше много от това какво щеше да стане, защото бе достатъчно силен, за да се справи с Ния.
Ръка се стовари върху нежното й бяло лице и тя падна. Онази усмивка стана още по - широка и той се наведе. Свали обувките й и след това се изправи.
- Сега - рече Кристофър и счупи единия ток на едната обувка и я хвърли на земята заедно с него, а след това повтори същото и с другата. - Сега - повтори Кристофър и отново клекна до нея. - Обувките ти струват по - малко от чашата, която се счупи в бара - каза Старк подигравателно и погали лицето й, докато проклетата усмивка не слизаше от лицето му.
Мислеше се за по - силна ... мислеше си, че можеше да го надвие, но бе сгрешила и той щеше да й го покаже по един или друг начин ... щеше да я накара да съжалява за грешката, която бе направила и за жалост Крис не намираше друг начин да се справи с проблема, който сама си бе създала.
- Защо си все още тук, скъпа? Защо все още не си си тръгнала? - поде Кристофър и се засмя.
Харесваше му да кара хората и съществата да се чувстват зле. Това му доставяше страхотно удоволствие.
- А сега ме чуй добре. Слушай ме много внимателно и се опитай да запомния думите ми, защото втори път няма да ги повторя. Ти си моя във всяко отношение, съкровище ... дори и да си слуга пак ще си моя - каза високо и ясно Кристофър и се усмихна, като спусна погледа си по тялото й.

Очите на Кристофър следяха всяко нейно движение. Набльдаваха отстрани с интерес и й се подиграваха вътрешно, защото знаеха какво щеше да направи Кристофър с нея.
Старк не смееше да помръдне. За него случващото се бе много вълнуващо. Искаше му се толкова много да види на какво е способна тя. Искаше да опознае новата Ния, защото ако досега не откриваше разлика в нея, сега я намираше. И тя си личеше толкова добре ... като червена линия нарисувана върху нечие бяло тяло. Сякаш промяната бе изписана на лицето му. Промяна, която той не успя да улови. Хубава промяна. Харесваше му повече сега, отколко преди и дори не желаеше да вижда старата Ния никога повече. Тази изглеждаше по - уверена ... имаше самочувствие. Усмихна се и отръпна ръката й от себе си.
- Не ме интересува, Ния. Ако ще през теб да са преминали милиони мъже, ти пак оставаш моя - рече Кристофър, като този път вниманието му падна върху думата 'моя' повече, отколкото върху името й.
Истината бе, че той не се интересуваше от нищо и от никого. Не му пукаше за това кой какво ще направи с него или с някого, когото обича. Бе загубил много и вече никога не направи грешката да позволи на чувствата си да го владеят.
- Аз не искам да се страхуваш от мен, Ния. Ти сама се плашиш от онзи, който е най - малкият ти проблем - рече Старк и се засмя отново; този път по - силно от всички предишни пъти, в които се бе засмял тази вечер.
Изправи се, докато не откъсваше поглед от очите й. Харесваше му да вижда променливото в тях. Постоянно се меняха чувсвтвата й. Ту беше изплашена, ту гледаше заплашително. Това му доставяше удоволствие и го накара да се усмихне.
Откъсна поглед от нея и направи кръг около тялото й ... чувсвтваше се така сякаш Ния е мъртва, а той изпълнява някакъв ритуал.
Очите им отново се срещнаха и той заговори:
- Недей да искаш неща от мен, които знаеш, че не бих могъл да направя, Ния. От много години се познаваме и ти най - добре трябва да го знаеш ... дори по - добре от мен.

Въпреки всичко, което се случваше и въпреки болката, която изпитваше, Кристофър не можеше да спре да се усмихва.
- Надявам се не очакваш да ти предлагам брак? - попита Старк и се изсмя подигравателно.
В този момент мислите му се пренесоха съвсем бавно към едно решение на всичките му проблеми. Щеше да направи нещо, което бе правил много пъти. Нещо, което бе усвоил до съвършенство и знаеше, че нямаше да се провали в изпълняването на задачата, която туко що си бе задал. Кристофър трябваше да повдигне глава, за да постигне до желаното. Очите му за пореден път тази вечер се засякоха с тези на Ния, но този път бяха променили цвета си. Тя нямаше как да види тоза, защото тук бе достатъчно тъмно, за да успее да долови промяната на очите му от сини в черни. Гледаше я много съсредоточено, защото този път го правеше с цел, а това, че тя не отместваше поглед от неговия го накара да се усмихне в знак на задоволство.
- Помниш ли, Ния - започна да й говори той и за секунди сякаш времето спря, докато очите на демона се взираха дълбоко в нейните.
Тя имаше контрол над тялото му, но той имаше контрол над мислите й, което му се виждаше по - добрият вариант в момента, а и по принцип. Какво по забавно от това да можеш да ровичкаш в главата на някого? Тялото не значеше нищо пред съзнанието ... Кристофър винаги можеше да си намери друго и винаги можеше да се освободи от властта, под която бе държан.
Не след дълго тя го допусна в съзнанието си без дори да го осъзнава. Беше се постарал да не й казва за всичките си способности, което му даваше предимство сега, защото можеше да направи всичко без Ния да разбере.

"Висок, синеок мъж вървеше по коридорите на огромната сграда, която можеше да се сравни с дворец, макар че нямаше нищо общо. Надазди имаше достатъчно власт, за да си позволи дори цялата земя, но сега трябваше да играе роля в своята собствена пиеса. Не вярваше обаче, че за да спечели доверието на всички, трябваше да направи грешката да се ожени. Очите му се плъзнаха по вратата на стаята, в която трябваше да влезе, за да се запознае с жената, която му бе избрана. Не се интересуваше особено много от това каква щеше да е тя. Просто искаше по - скоро да приключи с тази работа, а след година, две да я убие, защото едва ли ще му трябва още, за да убеди публиката в своята истина.
Влезе в помещението му и очите му зърнаха както момичето, така и майка му. Надазди се усмихна и на двете.
- Добре дошли - рече мъжът и седна на свободното място.
По - възрастната жена излезе от стаята, като пожела на двамата млади приятно прекарване, а мъжът се изсмя, след като вече не усещаше присъствието й.
През цялото време нито един от двамата не бе казал нищо, което на Надазди му допадна страшно много. Всъщност през цялото време гледаше момичето и се правеше на срамежлив младеж, какъвто всъщност не беше. Наистина харесваше момичето. Тишинага и спокойствието не бяха най - добрите му приятели, но в момента предпочиташе жена му да е кротка, спокойна и да не се бърка в неговите работи.
- Как се казвате? - попита не след дълго мъжът и впи погледа си в нейния.
Имаше чувството, че е изплашена. Сякаш ще й се случи нещо лошо, но съвсем не беше така. Надазди нямаше намрение да й причинява нищо лошо.
- Ния - рече плахо момичето.
- Красиво име. Аз съм Надазди - рече той и й се усмихна.
Очите му за първи път от началото на срещата им се отдръпнаха от нейните и обходиха тялото й с поглед.
- Харесваш ми - добави Надазди и усмивката от лицето му се скри.
Той чувстваше, че въпреки това, че бе съгласен да се омъжи за всяка щеше да се спре точно на тази девойка, защото не напразно бе казал тези думи. Той бе напълно сериозен и дори не се поколеба. Не разбираше дори и начина, по който се чувстваше. Беше наистина странно и той не можеше да го разбере. Не знаеше дали изпитва моментно увлечение или пък беше нещо по - сериозно.
- Ще се видим отново, Ния - рече той и й се усмихна отново чаровно, и излезе от стаята."

Кристофър следеше всяка реакция наНия. Беше му толкова интересно да разбере какво ще направи как ще се почувства. Обичаше да си играе със съзнанието й. Можеше да й припомни толкова много неща, че самочувствието, което бе придобила щеше да изчезне изцяло от съзнанието й.

Кристофър се чувстваше като победител. Сякаш бе спечелил битка, която бе воювал векове наред и след тежки сражения бе победил. Когато тя си тръгна по лицето му се изписа доволна усмивка, която отдавна не се бе появявала на лицето му. Очите му от черни се превърнаха отново в синим, а той самият вътрешно се радваше. Нищо не бе могла да опише щастието, което изпитваше в момента. Сякаш всяка клетка в тялото му сякаш бе погъделичкана и сега се чувстваше толкова развеселена и разлигавена, че не можеше да мисли трезво и да направи нещо разумно.

няколко дни по - късно

Кристофър седеше на дивана на не голямо помещение, докато пиеше уискито си и внимателно разглеждаше всеки предмет с интерес, макар че всеки от тях му бе добре познат му харесваше начинът, по който изглеждаха ... техният цвят, разположение. Всичко изглждаше прекалено интересно, за да бъде пренебрегнато, въпреки че днес мислите му бяха на съвсем различно място, успяваше да се съсредоточи върху двете неща.
Нервите му бавно покачваха нивото си и скоро щяха да изгухнат в гняв, който едва ли някога е вещаел нещо добро. Не очакваше, че ще му се наложи да чака толкова много време ... чудеше се защо ли не й се бе обадил. Така нямаше да му се наложи да чака, всъщност ако й бе казал да дойде някъде едва ли щеше да го направи.
- Така е по - добре - рече си наум Крис и допи питието в чашата си.
Очите му не спираха да оглеждат помещението. Това се оказа единственото му занимание в момента, освен чакането. Изведнъж чу отваряне на врата, а минутка по - късно пред него се появи Ния. Първоначално просто я наблюдаваше и когато тя се опита да каже нещо, Крис я спря и рече:
- Най - сетне ... чаках те цяла вечност.
На очите му се появи отново онази нахална усмивка, която всеки ден стоеше на лицето му. Тя бе неговата гордост. Всъщност освен способностите му, тя бе другото нещо, което можеше да го различи от човешко същество. Хората винаги са студени и имат проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Кристофър винаги е изглеждал щастлив; дори в момента, макар и да идва да говори за нещо много важно.
- Трябва да говорим - поде мъжът и посочи мястото до себе си. - Заповядай. Седни ... това, което ще ти казвам изисква психическа сила, която не мисля, че ти притежаваш.
Засмя се, но в следващия момент на лицето му се появи усмивка. Никой, никога не можеше да знае в какво настроение той, защото или е щестлив или сериозен, а промяната на тези двете бе достатъчно силна, за да обърка някого.

Кристофър наблюдаваше всяко нейно движение и в същото време следеше думите й много внимателно. Пред очите му се появи и онзи ден, в който лично той нареди дървата за кладата; лично той я бе завързал за високия стълб, а след това отново той запали огъня, докато през цялото време я гледаше в очите ... така сякаш й се подиграваше на слабостта й. Никога нямаше да забрави деня, в който бе разрушил всичко, заради баща си и сега се обвиняваше за всичко, защото не биваше да го слуша ... не биваше дори да се жени, за да накара хората да го уважават още повече. Направи две огромни грешки, които никога нямаше да може да си прости.
- За себе си ли говориш? - попита Кристофър, като за първи път на лицето му нямаше усмивка.
Изглеждаше много по - сериозен отпреди. По нищо не можеше да си проличи съществуването на онзи предишния, който постоянно намираше във всичко нещо забавно.
- Може да стане още по - лошо, ако не седнеш да поговорим. Имам да ти казвам много неща, които не знаеш и си длъжна да научиш искаш, или не искаш. Знаеш, че никога няма да те попитам дали искаш да знаеш нещо, защото дори да те попитам, отговорът ти ще бъде да, особено сега - рече Крис.
По гласа му се определяше и това за колко сериозен е в този момент. Едва ли Ния го бе виждала такъв през последните пет века. В мислите му набързо се подредиха думичките и се оформиха в изречения, които се въртяха в главата му и се опитваха да се свържат в смислен текст.
- Владимир е жив, Ния - рече той, докато нищо в гласа му не се бе променило.
Сега дори изглеждаше още по - сериозен отпреди. Нито една част от лицето му не трепна, обаче. За него сега най - важното беше да открият сина си и да го върнат към живота, който трябваше да живее преди векове. Не биваше да ги убива и сега съжаляваше ... това бе единственото нещо, за което съжаляваше.Той бе убил и двама им само с това, че бе дете на Луцифер.
- Аз искам да си го върна, Ния. И искам да ме подкрепиш - каза и я погледна право в очите.