Stevenson Residency

Ашър местеше една монета между пръстите ти. Бавно я нагласи върху палеца си и я изстреля право нагоре и напред. Целеше се в чашата с лекарства - едно от малкото неща в стаята му. Стая? По-скоро затвор. Баща му, или поне за такъв се имаше, беше наредил той да не излиза от стаята си - никога. Ашър почти не огладняваше, не знаеше какво точно се случваше в тази стая, но почти никога не се получаваше. Точно и затова не трябваше и да му носят храна. Жизнените му функции бяха изчерпани. Чувстваше се потиснат. Не знаеше кой ден е. Не знаеше кога е. Не чуваше никакви звуци от къщата. Стаята му беше почти празна, без прозорци и без осветление. Единственият източник на светлина беше рамката на вратата. Тъй като родителите му бяха преценили, че няма нужда да го изолират чак толкова, добродушието им лъщеше в това да му оставят поне процеп светлина.  Единствената мебел, която имаше, беше един дървен шкаф, на който в този момент Аш седеше.
Веднъж в месеца му се приспиваше и в този миг губеше съзнание. Следващото нещо, което помнеше, е нова превръзка около ръката си и пълна чаша с лекарства. Не подозираше защо трябваше да ги пие. Беше се опитал да ги откаже, но в момента, в който пропуснеше доза, вътрешностите му започваха да го изгарят. Затова той просто чакаше в тъмната бездна. Не се беше отказал все още от живота си. Спомените му мъждукаха все още под годините или вековете, както той ги наричаше, изолация. Помнеше как баща му го налагаше с колана, докато шмъркаше някакво прахче. Помнеше как музиката на Кърт Кобейн звучеше далечно. Помнеше как ударите на кожения аксесоар бяха почти в същия синхрон, както и ритъмът на песните.
Момчето тръсна глава, за да се оттърси от всички тези мисли, нахлули в главата му и вдигна бавно ръката си. Монетата изхвърча от чашата и се приземи като по команда в отворената му длан. Дългото време, прекарано на това място, беше разкрило подозрителни дарби, които Ашър притежаваше. Не знаеше дали това не е сън, или просто си въобразява, създавайки някаква алтернативна вселена в някое отдалечено кътче в главата си. Може би просто седеше и зяпаше в една точка? Или може би беше истина?
Рядко, но факт, понякога чуваше звуци от стаята до неговата. Дращене, по-скоро. Не знаеше какво беше и винаги се опитваше да извика с прегракнал от тишината глас, но не получаваше отговор. Единственото нещо, което беше успявал да направи, беше да изрита стената с всичка сила и да получи гневна пулсираща болка в палеца на десния си крак. Източникът си беше останал неизвестен. Но това се случваше много рядко - може би веднъж на няколко месеца. Какво ли си мислеше? Това може би и да бяха няколко часа? Той нямаше откъде да знае... Но се надяваше един ден да разбере. Може би беше мишка - тези малките ушати животни, които баща му гонеше всяка вечер и които тайно отпиваха от разляното шише бира след пиянските му истории. Дали не беше... човек?
Изведнъж се надигна и се допря до стената. Чуваше шепот... Стената нямаше типична повърхност на стена. Сякаш беше гладка, но изглеждаше грапава. Знаеше, защото стените едностайната дупка, която наричаха преди, приличаха на тези. Вярно, стените тук бяха перфектно измазани и боядисани, за разлика от онези - червени, бели и жълти петна багреха стаята, която споделяха с баща си, баба си, леля си и трите сестри на баща си.
Не, определено тези бяха много по-чисти... Но защо бяха гладки?

Ашър затвори очите си и се концентрира. Опита се да премахне шепотът, но той, изглежда, нямаше намерение да се махне. Единственото, което правеше понякога, за да го прогони, беше да отиде в "своето място". Наричаше го така, защото единственото различно нещо беше, че можеше да се разхожда из треви и поляни, където си поискаше. Не знаеше какво е, нито как го правеше. Подозираше, че заспива и сънува, но този сън беше контролиран. И след време, сънят изчезваше. Не правеше тези процедури много често, поради факта че след това се чувстваше изморен, виеше му се свят и понякога кашляше кръв - странични ефекти от тази своя имагинарна ситуация. Но шепотът го побъркваше. Затова можеше да си го позволи. Отблъсна се от стената и отиде посредата на стаята с лице към вратата. Така винаги имаше наблюдение, защото и той самият предполагаше, че го наблюдават. Кръстоса краката си и се отпусна. Издиша и вдиша. Спокойствие... То беше най-важният катализатор. Отпусна се назад и легна по гръб като изчисти съзнанието си. Веднъж не го беше направил и се беше озовал в някакво подземие и огромна сепия се беше впила в него и за миг да го беше убила. Но в този случай искаше да се отпусне и да забрави. Да потича покрай огромни водопади, издигащи се на километри отвъд.
"- Бягай от тука..."
Момчето рязко отвори очите си и се вдигна. Видя някакъв силует пред себе си. Някаква жена или нещо подобно.
"...вещице!" - изсъска заплашително Ашър. Лицето му пребледня, като се допря до близката стена мигновено. Дишаше тежко. Премигна и отново беше сам. Какво се случваше, по дяволите? Защо каза тези неща? Ако имаше огледало и можеше да се види, сигурно щеше да прилича на призрак. Това ли беше онова нещо? Призрак? Какво се беше случило?
- Не, не се побърквам, не и след толкова много време вътре. Няма да се предам.
Съмнения разкъсваха душата му, а мислите му като с нож раздираха съзнанието му, отваряйки големи вързопи от безпощадни кратери. Ръцете му потрепериха. Дали не беше объркал? Дали тялото му не му казваше да престане да избягва от всичките места, на които ходеше понякога? Може би това беше грях? Дали не беше някаква негова фантазия, която си беше въобразил, но беше една от онези, заради които си изкарваше здрав пердах от баща си?
- Не, няма да се получи този път... Няма да се промъкнеш в мислите ми - заяви тихо той, но дори не знаеше за кого говори. Подозираше, че баща му си правеше един от онези негови експерименти. Както когато беше решил да накара Ашър да откъсне краката на скакалците в парка, за да се наслаждава на безизразната агония на съществата.
В този момент нещо се случи... Почувства се странно, сякаш някой беше изключил телевизорът. Ашър се сгромоляса на пода, а очите му се подбелиха. Пяна започна да излиза от устата му, а стената вече не беше гладка.

Далечният звук на капеща течност пробуди Ашър. Пяната му беше изчезнала, но на нейно място се беше появило остро главоболие. Ръцете му трепереха и той подозираше, че има треска. По принцип той не се разболяваше, не изпитваше почти нищо, освен видения и илюзии, но сега беше различно. Ашър се опита да се изправи, но ръката му поддаде и се свлече отново на пода. Тогава разбра какво се беше случило - от някъде имаше превръзка на ръката, която е била сложена явно, докато той е бил в безсъзнание. Студена вълна го обля от горе до долу - нещо не беше наред.
Опита отново да се изправи, но ето, че не се получаваше. Очите му започнаха отново да привикват със светлината... момент. Светлината? Стаята беше променена - имаше повече светлина, отколкото беше свикнал. Очите му инстинктивно се стрелнаха към вратата. Трябваха му няколко минути да осъзнае какво се случваше - вратата беше открехната. Не беше затворена. Милионите пъти, в които се беше молил пред нея, в които беше крещял пред нея, и в които беше опитвал да я разбие, сега му се сетиха като някакъв сън. Не можеше да повярва. Истината е, че това му се струваше като някакво изпитание.
"Защо сега? Защо точно в този момент? Дали това е тест? Дали е капан? Дали искат да съм послушно момче?"
Изведнъж потресаваща идея го прониза като хиляди кинжали. Светът му беше разтресен от дилемата. Не искаше баща му да го бие с коланите отново, не искаше да изпитва яростта и блуждаещия му поглед. Не искаше да усеща...
"Не, не, не, няма да мисля за това"
Трябваше да се махне. Беше достатъчно силен да се изплъзне от лапите на баща си. Ашър предполагаше, че той е предозирал, както винаги, и по някаква случайност беше оставил вратата открехната.
Пореден опит и той е... успешен. Ашър се изправи на крака и бавно се довлачи до вратата. Сърцето му биеше учестено, болката в главата му пулсираше, а повръщаното, което явно се беше изпразнило върху тениската му, миришеше все така благовонно. Бутна бавно вратата, която се залюля и се трясна в стената, събуждайки дори Вашингтон от гроба му.
Внезапно Ашър почувства притеснение, което щеше да му докара инфаркт, ако не беше кървавата му ръка. Изглежда, затова не успяваше да се изправи - ръката му беше превързана, но докато е бил в безсъзнание е възможно да е разкъсал превръзката си. Трябваше да действа много бързо. Залитайки, излезе в коридора и се сбъска челно със стената отсреща. Най-сетне забеляза сред множеството звезди, които виждаше, грозната лампа, която приличаше назатворническа на тавана. Видя до своята стая друга, но нямаше време да провери, защото чу тежки стъпки, идващи от коридора зад ъгъла. Трябваше да действа бързо, но за сметка на това мозъкът му отказваше. Всичките случки днес, изглежда, работеха на пълни обороти срещу него. Бръкна бързо в джобовете си, за да провери за оръжие, спомняйки си как баща му носеше нож, с който го заплашваше всеки път, щом беше трезвен. Но единственото нещо, което имаше в джоба си, беше монетката, с която си играеше всеки ден и която тъй дълго криеше от всеки.
Силуетът на човека можеше да се види - изглеждаше огромен, набит и висок, но силуетите и сенките винаги преувеличаваха. Дишането му се забърза, какво трябваше да прави. Ако влезеше в стаята, всичко щеше да прикючи и тази възможност може би щеше да бъде пропиляна.
"Мисли, Ашър"
Гласът на непозната жена се промъкна в съзнанието му. Той за малко да подскочи. Чуваше дишането на мъжа и всеки момент той щеше да се появи. Ашър затвори очи и отиде в "своето място". Забави ударите на сърцето си и притесненията се превърнаха в далечен блян. Оставаха милисекунди до появяването на човекът.
"Поне не е татко"
Ашър отвори очи и в същия момент видя лицето на опонента си. Монетата изхвръкна от ръката му и се заби с адска сила във врата на канарата, която изникна иззад стената. "Оръжието" на Ашър толкова силно удари врата на човека, че мина от другата страна и се заби в стената, учудващо не издавайки никакъв звук. Мъжът, изненадан от гледката, се хвана за врата, опитвайки се безпомощно да спре взривът от кръв и плът, който последва след изстрелът. Опита се да извика, да използва радиостанцията си, но опитите си останаха неуспешни. Носеше тъмна униформа, приличаше на военен. Мъжът се сгромоляса на пода и издъхна, кръвта му оцветявайки цимента в алено.
Ашър нямаше време да мисли. Прескочи тялото, откърти монетката с 300 зора и тръгна по коридора, като се изкачи по стълбите. На края на стълбището имаше врата, но тъкмо да я отвори и чу някакви звуци, гласове. Единственият глас, който беше чувал от години, беше собственият му. Не броим сънищата, разбира се.
- Не отговаряше на повикванията ми... Робинсън. Защо?
Женският глас му напомняше нещо, но Ашър имаше такова адско главоболие, примесено с болката в ръката си и сега едвам дишаше след спринта, че не можеше да се фокусира и да разбере откъде този дълбок и студен глас му навяваше някакви мисли. Впрегна цялата си мисъл в това как обаче да се измъкне от тази къща сега. Помнеше, че като дете в малкото пъти, в които баща му беше предозирал до такава степен, че не можеше да говори, а само гледаше безизразно в пространството с чаша уиски, която постепенно се разливаше върху мръсните му гащи в ритъма на дишането му, имаше таен изход. Той, изглежда, беше направен по времето на Втората Световна, за да може семейството да избяга в най-близкия бункер. Единственото негативно нещо беше, че тунелът беше под наклон и той лесно можеше да се подхлъзне и да падне в него. Спомняше си как се промъкваше вечер, за да гледа останалите деца как пушат от другата страна на реката, близо до бункера и си мечтаеше за деня, в който баща му ще му даде да излезе.
Влезеше ли незабелязано в този тунел и нямаше кой да го пипне. Тунелът се намираше срещу вратата на килера, което предполагаше, че е тази врата. Но това беше в дневната, а вратата несъмнено скърцаше. Трябваше му нещо, което да разсее хората горе. Но какво? Гласът на баща му прозвуча прекалено близо до него, което го накара да се сепне.
- Зает бях
Ашър познаваше баща си. Той мразеше крадци. Затова му беше разбил устната веднъж, след като го беше пребил толкова жестоко, че се беше наложило да го закара в болницата. Беше му взел една спринцовка, която беше използвана и лежеше до мивката в кухнята. Ашър беше на 5, но още помнеше свирепата му физиономия и думите:
"Копелдако жалък, никога няма да се боцкаш с моя хероин, разбра ли. Изтривалка такава. Лайната са ми по-ценни от теб, боклук такъв."
Ашър затвори очи и отиде в "своя свят" отново. Намери един камък и го хвърли към прозорец, който виждаше ясно пред себе си. Когато отвори очи, чу чупенето на стъклото и стъпки към горния етаж на къщата. Ашър изчака малко и отвори бързо вратата. Лицето му беше напрегнато, за да игнорира болката, която адреналинът и без това притъпяваше. Побягна към раклата и я премести бързо. Личеше си, че е празна. След това опита да отвори капака на пода, но .... беше заключена. Капанът вече не действаше - чуваше стъпките на хората по стълбите.
"По дяволите"
Опита се да отвори капака отново. Предполагаше, че е заключен, защото от него понякога влизаха плъхове. Трябваше за последен път да отиде в "своя свят", за да отключи вратата. Влизането му костваше огромни усилия. А днес - повече от три пъти, това щеше да го нокаутира за половин ден поне. И то за малки неща. Ашър не можеше да си представи какво щеше да стане за по-големи мечти (той по този начин описва действията си в другия свят). Но нямаше време. По-добре свободен и уморен, отколкото затворник и безчувствен. Затвори с очи и след малко притваряше капака, като за пореден път премести раклата с мисълта си върху капака, за да замаскира следите си. В този момент крайниците му отказаха, а съзнанието му го напусна. Усети как полита стремглаво надолу, но единствената мисъл, която го топлеше, беше свободата.
- Свободен съм