Кристофър и Ния

Понякога много й се чудеше. Не знаеше причината, но не можеше да я разбере. Не можеше да вникне в съзнанието й и никога не знаеше как щеше да реагира тя и това го объркваше. Тя толкова много му приличаше на човек. Изглеждаше толкова крехка, че ако човек я бутнеше щеше да се разпилее на хиляди парченца.
Не можеше да разбере тези чувства. Те му бяха толкова далечни. Може би някога ги бе изпитвал, дори може би в момента, но не го осъзнаваше. В очите му не се четяха чувства. Изглеждаше безсърдечен, но не беше, защото му пукаше за това същество, което бе решил, че ще изкара от Ада, а след като го бе решил значи щеше да направи всичко по силите си, за да превърне желанието си в реалност. Имаше усещането, че никога няма да може да се почувства така, както тя в момента. Сякаш го преживяваше прекалено лично. Сякаш имаше нещо, което я теглеше към човешкото. Тя не бе като него и той не като нея. Бяха толкова различни.
Начинът, по който изрече за пръв път името й отново се появи в съзнанието му и започна да се разхожда и да оставя отпечатъците си от спомените, които бяха единственото нещо, което ги свързваше. Не трябваше да се жени за нея. Направи грешка, а не трябваше да ги допуска до себе си. Бе блчбен. Бе много влюбен, което му изигра жестока шега, която бе продукт на техния брак.
- Да те мразя? Аз не изпитвам нищо към теб. Как бих могъл да те мразя, когато душата ми е празна? - попита Кристофър, като не сваляше очи от нейните.
Тя трябваше отдавна вече да знае това. Трябваше отдавна да е осъзнала, че той нито може да мрази, нито да обича ... или поне можеше до едно време, но минаха доста векове, през които нямаше право на любов. Единствената му цел трябваше да бъде да се подчинява на баща си, който не му го позволяваше. Беше длъжен да прави неща, които не иска, за да запази съществуването си, което за него бе най - важно. Сега, когато обаче не бе зависим от него можеше да си позволи всичко, за което някога си е мечтал. Дори можеше да върне детето, което си бе позволил да загуби, а не трябваше.
- С мен ли си, Ния? - попита Кристофър. - Това е последният път, в който ще те попитам, след това ще действам сам.

Защо трябваше винаги да знае всичко? Кристофър не понасяше това проклето качество у хората. Всички искаха да знаят всичко, но уви, не можеха. Кристофър никога не казваше всичко, което знаеше. Дори да й отговореше, отговорът му нямаше да бъде точен. Предпочита да й спести една трета от истината, която знае. Все пак тя не е наясно с нищо. И не трябваше да бъде. Това щеше да предизвика обрат в събитията и нищо нямаше да се развие по негов план. За това трябваше да действа внимателно и да подбира думите си правилно.
- Има много неща, които не знаеш, Ния - рече Крис и на лицето му отново се появи коварната усмивка, която обикновено не слизаше от лицето му, но този път изчезна прекалено бързо.
Отново бе сериозен. Такъв, какъвто бе преди. Изправи се и хвана Ния за ръката и й помогна да се изправи, като я сложи да седне на дивана до него.
- Ако обичаш, спри да се унижаваш. Знаеш, че ако не искам да ти кажа нещо, няма да го направя - каза и я погледна.
От доста време насам не бе виждал очите й толкова отблизо. Бе забравил колко красиви са те всъщност. Устните му за миг се извиха в усмивка, а малко по - късно бе готов да говори. Или поне така предполагаше. Всъщност беше напрегнат. Хубаво бе, че не му личеше, защото иначе не знаеше какво щеше да прави. Сигурно щеше да се запъне на първата си дума. Радваше се, че се бе научил да говори, както трябва преди години, защото сега щеше да му е много по - трудно.
- Знаеш кой е баща ми. Знаеш и че той ме мразеше много. Мразеше ме дори повече от света, в който му се налагаше да живее. Заради него убих теб. Той ме накара. Ако не го бях направил, той щеше да умре, докато е още твърде млад. Успях да направя така, че да го задържа жив още дълго, но не успях. Един ден той просто изчезна. И ето ни днес. Говорим за спасяване. Спасяване от Ада, в който му се е налагало да живее няколко века. Отговорих ли на всичките ти въпроси? - попита Крис.
Никога не бе толкова сериозен ... векове наред не се бе чувствал толкова сериозен. Може би, защото това бе първият път от последните два века, в които му се налагаше да прави нещо важно.
- Нещо друго да те интересува?

Думите му се забиха трайно в мислите му. Едва ли някога щеше да ги забрави. Нямаше да може, дори и да сренеше света за десет минути.
- Не следиш ли разговора? - попита Кристофър, като напрежението му се усещаше в гласа, а гневът му отново щеше да заеме бойна позиция и щеше да бъде готов да срине всичко по пътя си. - Синът ти е в Ада, защото глупакът Луцифер, се грижи само и единствено за своето, без да се интересува от другите. Достатъчно ли ясно се изразих или ти все още се чудиш какво се е случило със сина ти? - зададе поредния си въпрос. - Не разбираш ли! Той ни го отне! - изкрещя Кристофър и се изправи.
Нямаше да остане и секунда повече на това място. Тя искаше да го побърка отново. Не й ли бе достатъчно да го направи само веднъж? Кога най - сетне щеше да разбере, че не биваше да го прави? Толкова ли трудно беше? Просто да каже 'Да, с теб съм'. Много ли искаше той? Просто едно да ... или едно не. Не й предлагаше брак. Не трябваше да се чути толкова щом става дума за детето й. Що за майка беше тя?
- Ако толкова много искаш да разбереш всичко защо не откриеш Луцифер и не го попиташ лично. Мислиш ли, че имам толкова много време, за да изпадам в излишни подробности?
Кристофър беше бесен. Повече от обикновено. Никога преди не бе говорил за детето си толкова дълго време. Дори, когато му се наложеше да говори с Ния, се опитваше да отбягва тази тема, но днес не можеше да го направи. Просто не можеше да си позволи толкова скъп лукс.
- Отговори ми, Ния, да или не? - попита Кристофър и се обърна съм нея, като я погледна за миг, а след това отмести погледа си настрани. - И много внимавай какво ще кажеш - продължи след секунди мълчание.

- Какво мислиш, че ти казах още в началото? Казах ти, че съм боклук. Казах ли ти? Да! Това, че не ми повярва и реши, че ще се обвържеш с мен е най – голямата ти грешка, която не е мой проблем … вече – рече Кристофър, като наблегна на „вече”.
И беше прав. Щеше да му е много лесно да си намери друга жена, която днес нямаше да му говори глупости. Всичко това бе излишно губене на време. Имаше толкова много важни неща, които трябваше да направят, а те говореха за това кой заслужава да нарече Владимир свой син. Всъщност отговорът беше скрепен само в четири думи: нито един от двамата. Както Кристофър, така и Ния имаха огромна вина за всичко, което се бе случило със сина им. Нейната вина, разбира се, според Старк, е най – голяма. Едва ли нещо би могло да промени мнението му по този въпрос. Ще е истинско чудо, ако това се случеше. Все пак тя имаше избор. Можеше да не се жени за него. Ако не го беше направила, сега нямаше да водят този разговор.
- Радвам се, че все пак се разбрахме. И не придобивай фалшиво самочувствие. Ако можеше да ми направиш нещо, отдавна вече да съм в Ада, а и отдавна вече не се притеснявам за себе си. Сега е по – важно да го отървем от онази дупка, твоя син – рече Кристофър, като отново наблегна на последните си думи.
Изобщо не разбираше защо продължават да стоят на това място. Нямаше ли да е по – добре вече да са в Ада. Да се опитват да направят нещо. Губеха просто време, което за съжаление минаваше толкова бързо, че човек докато се обърне от един вече щеше да бъде шест. Крис нямаше намерение да чака още. Искаше да свърши всичко днес … ако изобщо нещо такова беше възможно. Едва ли Катрин щеше да му даде детето, ако просто й се помоли. Предпочиташе да отиде, да го открадне и да го остави да с живее, както му харесва. Едва ли Катрин щеше да се усети. Не изглеждаше глупава, но едва ли вече познаваше всяко кътче на Ада. А и няма само един затворник. Те са милиони … милиарди, ако не и повече. Искаше просто да върне проклетото нещо отново на Земята и бе готов да даде дори живота си.
- Аз ли да говоря за плана си или мислиш, че ще успееш да измислиш нещо по – добро – рече Кристофър и я погледна.
Изглеждаше сравнително спокоен, но вътрешно бе готов да избухне и да съсипе всеки и всичко по пътя си. Усещаше се по гласа му, макар и лицето му да не издаваше и една хилядна от това, което се криеше зад него.

Не знаеше как да се чувства. Дали да бе ядосан или пък да се забавляваше. Беше толкова объркано, а той бе готов да се изсмее. Точно това го объркваше толкова много. Собствените му чувства. Не знаеше как се чувства, но се радваше, че я виждаше така ... изглеждаше му слаба, каквато всъщност бе, макар и тя самата да не го осъзнаваше. За него тя бе като мравка, която можеше да убие само докато дишаше, но едва ли щеше да сподели тази си мисъл с нея. Все пак имаше нужда от нея ... колкото и странно да звучи. Тя бе жена и знаеше какво да прави с детето ... след като го освободят ... ако го освободят, а той със сигурност щеше да ги остави, защото повече нямаше какво да иска от тях. Може би щеше да направи сина си бъдещия Луцифер, ако изобщо успееше да победи сегашния.
- Не предлагам мирен път. Предпочитам да водя война, дори и да знам, че ще я загубя. Ще измъкна това малко чудовище, колкото и да ми струва, а след това вие ще правите каквото и където си поискате - рече Кристофър, без да отдава особено голямо значение на думите, които изричаше.
Думи, които щяха да я вбесят, може ви ... все пак той нарече сина й чудовище ... как изобщо можа да си го помисли? Сигурно е станало по - досадно от майка си ... което го правеше чудовище. Имаше достатъчно много време, за да разбере, че това същество приличаше изцяло на Ния. Дори понякога Кристофър се съмняваше, че детето е негово.
- Та .. смятам да направим невъзможното ... според повечето демони, които обитават Ада ... ще се доберем до затворите и ще го измъкнем. Звучи просто, но за твое нещастие и мое щастие може да ни отнеме около месец, два ... зависи в какво се забъркаме - каза и й се усмихна.
Всъщност едва сдържаше смеха си, въпреки че знаеше за какво говори и колко сериозно е то, той щеше умре, ако не се изсмееше. Той реално заплашваше живота на трима им само като говореше за това, но очевидно не му пукаше. Той просто си искаше детето и щеше да си го получи ... със сигурност.
- Не мисля да се моля на Катерина за подобно нещо и без това тя няма да се съгласи, дори да си предложиш главата - рече и се изсмя.

- А ти как може да си демон от толкова много време и да не знаеш кой те управлява? - попита Кристофър, като усмивката му и всичко 'добро', което някога можеше да се появи на лицето му или в гласа му се стопи напълно.
Сякаш беше лед, който се печеше на слънце и сега от него бе останало едно нищо ...всичко се бе изпарило докрай. Вече нямаше лед, който да го успокоява ... вече всичкото спокойствие, с което бе дошъл изчезна безследно. Не можеше да разбере как можеше да му помогне тя, когато не бе наясно с нищо от нещата, с които би трябвало да е.
- Глупачка! - рече Кристофър, като в гласа му се усещаше нотката на омраза ... едва ли можеше да обърка това си чувство, защото го познаваше много добре.
Искаше да се измъкне от мислите си за нея и за нейното незнание, но не можеше. Едновременно бе учуден, но и много ядосан. Беше готов да съсипе живота й още веднъж за тази й грешка, която можеше да й причини повече беди, отколкото той щеше да й причини. Дори само че й обесняваше всичко това бе рисковано ...повече за него, отколкото за нея.
- Мислиш, че се шегувам? Как изобщо можа да си го помислиш - погледна я, докато злобата в погледа му не намаляваше. Хвана я за раменете и се приближи до нея максимално. - Мислиш, че се шегувам? - изкрещя в лицето й, докато стискаше раменете й. - Не съм прекарал години на търсене, за да може ти да ми кажеш, че се шегувам, когато искам да спася сина ти - продължаваше да крещи.
Не можеше да съсипе напрежението, омразата, която изпитваше в момента. Бе повече от бесен ... ако миналата вечер можеше да сдържа емоциите си, то днес не можеше и нямаше да се спира. Щеше да остави всичко в ръцете на съдбата, която щеше сама да реши, какво трябва да се случва с тях ... с детето.
- Чуй ме добре, Ния. Ще намеря проклетия ти син ... ще го извадя от проклетата дупка, в която Луцифер го е захвърлил и няма да ти позволя да го погледнеш ... дори няма да си правя труда да го освобождавам. Ще направя всичко, за да не можеш ти да го видиш.
Кристофър пусна рамената й. В очите му се четеше злоба ... толкова много злоба, която бе събирана години наред, но днес щеше да излезе ... щеше да се махне от Кристофър и със сигурно щеше да се връща още много пъти в съзнанието му, но никой друга следваща няма да се равнява на тази. Направи крачка назад и се замисли. Не знаеше какво иска да направи ... от една страна планираше да си тръгне, но от друго искаше да й причини още болка. Още много болка, която тя никога нямаше да забрави. Но не ... не като предишните. Тази щеше да бъде много по - специална ... много по - различна. Щеше да е от 'сърцето' му. Щеше да изрази 'любовта' си към нея по възможно най - ужасния начин, но проблемът бе, че не разполагаше с нищо ... нищо, което да можеше да му помогне, за да осъществи мечтата си, но определено щеше да го направи ... щеше да я накара да се мрази, за дето изрече тези думи.
- Ще направя така, че дори аз да не мога да го измъкна - рече Кристофър сам на себе си и се засмя, а след това отново я погледна, като злобата от лицето му стана дори по - голяма.
Но не мислеше да я наранява физически ... бе й достатъчна всичката болка, която й бе причинил досега. Искаше да я срине психически. Да я накара сама да поиска да умре. Да го направи по свое желание. Допи уискито от чашата си и плъзна погледа си по тялото й.
- Ще те съсипя, Ния - каза, като се опитваше да не показва отново злобната си усмивка.

Не знаеше на кой свят се намираше. Всичко в главата му се разбъркваше всеки път щом чуеше това, което тя обикновено използваше. Нейното оръжие срещу него, което винаги ще бъде по – силно дори и от най  мощното такова на света. Никога нямаше да забрави начините, по които Луцифер го гледаше … сякаш като на враг, заплаха. Нещо, което можеше да отнеме властта му, докато Кристофър просто искаше да живее нормално и баща му да не се опитва да съсипе живота му. Опита се дори да създаде семейство, което не можеше да спаси. Трябваше да унищожи всичките си чувства, за да убие Ния … отне му много време да се съвземе след това, въпреки че не му личеше. Те също бяха главни виновници за състоянието му в момента. Винаги щеше да ги смята за такива, докато те всъщност просто искат това, което Кристофър някога искаше да получи – нормалния живот, от който дори не можеше да опита. Сега също, въпреки че баща му е мъртъв, пак не можеше да се почувства нормален. Все още усещаше оковите, в които бе окован преди … сякаш макар свалени, те все още оставяха белезите си по кожата му и нямаше да изчезнат никога.
- На глупава ли се правиш? Казах ти, че ще направя всичко, за да може Владимир да живее живота, който аз не можех да живея – рече Кристофър, като опитваше да заличи яда си.
В момента бе на границата между две много важни решения. Да съсипа Ния или да осигури на Владимир това, което иска. Всъщност той можеше да направи и двете, но не виждаше смисъл. Трябваше да избере едно от тях, защото спасеше ли сина им, вече нямаше да може да направи нищо на Ния.
- Все още ли се чудиш какво да ми отговориш? – попита, като изражението на лицето му започна лека по – лека да възвръща предишния си, по – нормален вид.

- Аз ясно заявих намеренията си - рече Кристофър и отново стоеше пред нея, при това още по близо.
Надяваше се, че тя нямаше да продължава да говори, защото сигурно щеше да има много какво да каже, когато отидат в Ада. Отново я хвана за раменете, но този път не толкова грубо. Всъщност той просто бе сложил ръцете си върху раменете й. Сякаш я докосваше. Дори си мислеше, че тя не го усеща, но веднага прогони мислите си, защото сега трябваше да направи това, което и тя можеше, но той предпочиташе да направи и за двамата. Изведнъж притисна ръцете си по - силно към рамената й и след няколко секунди вече се бяха озовали в Ада ... или по точно на няколко метра от затворите, които по нищо не можеха да се различат от тези на хората. С дребната разлика, че бяха пазени от най - мощните демони, които светът едва ли някога щеше да има честта да види.
- Надазди! Какво правиш тук? - провикна се и един от тях, когато го видя.
А на него му бе напълно ясно защо задава тези глупави въпроси. Луцифер много добре знае, че Кристофър знае за Владимир, а този демон все още живее с мисълта, че предишния му господар може да се върне ... едва ли, ако не го вярваше щеше да задава такива глупави въпроси.
- Отвори - рече Крис или по - скоро заповяда.
Въпреки че баща му бе мъртъв, Кристофър все още имаше някаква влас в Ада, която му се полагаше по право и му бе отнета ... два пъти. Демонът се опита да направи нещо, за да спре Старк, който вървеше към целта си, но не успя. Още преди да е успял да направи нещо Кристофър го уби, като откъсна главата му. Предпочиташе да дарява тези, които се изпречат на пътя му с такава смърт.
- Вътре са мои ... или поне повечето - рече Крис и погледна към входа на затворите. - Аз ли да счупя вратата или ти ще го направиш? - попита не след дълго и се засмя.

Кристофър не се държа. Наблюдаваше всяко нейно движение и вътрешно й се смееше. Не искаше отново да предизвиква гнева й, но наистина изглеждаше ... смешно. Всичките тези й опити да контролира положението не й се получаваха ама никак. Всъщност му харесваше да я гледа слаба ... изобщо му доставяше удоволствие това тези, около него да бъдат едно стъпало по - ниско от него ... или пък много повече. Усмихна се, но много дискретно. Все още си мислеше, че дори и да бе по - слаба от него, не трябваше да я ядосва. Каквото било преди било, защото за първи път я виждаше толкова съсредоточена и бе убеден, че иска да спаси това дете. Не, че не бе наясно с това, още преди да й го предложи, но сега бе наистина уверен в желанията й.
- Не мисля, че трябва да го крия. Едва ли някой ще обърне особено голямо внимание. Тук всеки ден умират демони по такъв начин. Едва ли е нещо ново за тях. И не мисля, че вратата би могла да се отвори със сила - рече и погледна към вратата.
Не знаеше да има някой, който можеше да му помогне с това да отвори, но бе сигурен, че можеше да го направи сам. Само чрез мислите си. Бе убеден в това, че имаше начин, по който можеше да премине от другата страна. Това нямаше да бъде чрез телепортация, ако ставаше отдавна да са си върнали Владимир. Луцифер не бе чак толкова тъп, че да позволи такова проникване в затворите, защото там имаше и демони.
- Ако влезем нямаме никаква власт - предупреди я. Беше много важно да й го каже, защото тя едва ли го знаеше. - Който и да влезе няма да има вече. За това трябва да разчитаме само на собствените си физически умения.
Мозъкът му щеше да се пръсне. Не помнеше нищо за този затвор. Преди дори на него се бе паднала честта да го охранява. Трябваше да измъкне отнякъде начина, по който да преминат, защото знаеше, че го знае. Бе напълно сигурен, че Луцифер му го бе казвал.
Очите му обходиха вратата, а мислите му продължаваха да се ровят из хилядите папки с информация в главата му. Очевидно не си вършеха работата добре, щом не можеха да открият нищо. Кристофър заби главата си в стената. Бе глупак ... по - голям от Ния. Как си позволяваше да забрави нещо толкова важно? Искаше му се някой да каже отговорът на тази трудна загадка на ухото му, но никой не му се явяваше, което не го и учудваше. Кой щеше да се навие да помага на Крис някога?
- Lucifer apertum iussu domini magnam* - изрече мъжът и изведнъж портата изскърца, а той все още не вярваше, че е направил нещо и за пореден път удари глава в стената.
Вдигна поглед и забеляза, че всичко вече беше такова, каквото трябваше.
- Път на дамите - рече той и се засмя.
Беше толкова щастлив. Не вярваше, че някога щеше да се сети за подобно нещо ... всъщност той дори не предполагаше, че това ще бъде отговорът, който бе решението на тази трудна задача. Очакваше, че ще е нещо много по - трудно, но уви ... реши всичките си проблем, като налучка.

*отвори се по нареждане на твоя велик господар Луцифер

Кристофър отново се почувства слаб ... мразеше това чувство от дъното на душата си, но поне сега имаше защо да го изпитва и не съжаляваше толкова, колкото предишните пъти, в които бе наистина безпомощен ... всъщност той се бе чувствал така много време. Първо пред баща си, после през любовта си и сега към детето, и проклетата магия, която крепеше това място толкова много време.
Сега обаче вече бе напълно объркан. Не знаеше какво да направи и как да намери това малко същество, което едва ли сега бе толкова малко, колкото си го спомняше. Всъщност нямаше много спомени. Дори бе забравил начина, по който изглеждаше, а бе живял дълго време с това парче месо. Очите му се спуснаха по хилядите килии. Имаше толкова много затворени ... може би бяха милиони.
- Мамка му, Ния! - рече той и отново погледна към затворниците. - Как може да има толкова много ... - спря да говори; просто тръгна.
Вървеше и гледаше навсякъде. Оглеждаше всеки сантиметър беше от значение ... можеше да му помогне и да намери нещо, но толкова се съмняваше ... дори не знаеше бройката на всичките, които се намират тук. Можеха да останат в затворите вечно, а и едва ли някой от тях помнеше как изглежда това дете.
- Помниш ли го? - попита той и се обърна към нея.
Радваше се на това, че не се бе отделила от групичката, защото иначе щеше да му се наложи да търси две деца, вместо едно.

Кристофър поклати неодобрително глава и отново се обърна по посока на пътя си. Изобщо не разбираше жените. Човек не можеше да бъде груб с тях, защото са жени, но дори да се държиш мило само за секунда, две, те се побъркват ... буквално. Сякаш никога с нищо не може да им се угоди. Може би трябваше да продължи да се държи с нея така, както досега. Нямаше смисъл в това да бъде мил .. очевидно не му се получаваше и тя не го оценяваше.
- След като толкова добре си го спомняш, можеш да потърсиш ... чакат те няколко милиона същества ... ако не и милиарда - рече и й се усмихна, като продължи да разглежда съществата около себе си.
Чувстваше се като в магазин. Сякаш щеше да си купува нещо. Нещо, което щеше да му влезе в употреба, разбира се. За него това дете бе по - важно дори от трона, защото с него може да спаси не само детето си, но и трона, защото знаеше, че все още има шанс да си върне изгубеното и не смяташе да го пропуска. Все още можеше да си върне силните карти ... щеше да изгуби всякаква надежда за това, ако умреше ... само тогава щеше да се признае за победен.
- Наистина не знам как ще намерим това дете ... Къде може да е...? - говореше си сам.
Успокояваше сам себе си, защото напрежението се наместваше в кръвта му, а заедно с него и яда, който сякаш никога не си отиваше. Сигурно му харесваше да си играе с Кристофър и имаше защо. Лесно му се поддаваше ... беше лесен за манипулиране.
- Този глупак не можа ли да го сложи на първия ред .. - продължи Кристофър, като не спираше да наблюдава килиите.

Кристофър отново не разбираше ... а и как щеше да разбере при положение, че дори не се опитваше да го прави. Въпреки всичко продължаваше да върви, но този път в нейна посока. Този път обаче не гледаше към нея, а към съществата в клетките, които много ясно ги виждаха и Кристофър го усещаше. Забелязваше как очите им са втренчени в тях ... знаеше, че някой от тях можеше да ги издаде ... дори бе напълно сигурен, че това ще се случи, но разбира се, след като откриеха Владимир. В противен случай, никой нямаше полза от всичката тази работа, защото Кристофър винаги можеше да убеди всички, че просто са си вършели работата.
Думите й обаче бяха тези, които го накараха да превключи от една на друга вълна. Мислите му се преплетоха и почти се сблъскаха, но успяха да се отделят, за да могат да продължават разсъжденията в главата си.
- Да не си се побъркала? Ами ако ти се случи нещо? - попита Кристофър, като бързо осъзна какво бе казал, но дори не се опита да промени думите си или да замаже положението.
Тя бе важна за него ... все пак само тя знаеше как изглежда детето. Той също знаеше, но едва ли щеше да е същото. Тя познаваше сина си по - добре от Крис и той много държеше на това. Харесваше особените им чувства, които той така и не успя да изпита.
- Ще стоиш с мен. Не искам нещо да ти се случи - завърши и я хвана за ръката. - Ще го намерим ... не знам кога, но съм сигурен, че ще го направим.
Лицето му остана безизразно. Говореше напълно сериозно и дори начина, по който стоеше издаваше намеренията му.

- Защо ли не мога да очаквам друго от Вас, Ваше Величество? - изрече на глас Крис и се засмя.
Всъщност й е ядосан, но този път не разбираше много защо всичката тази негативна емоция се изсипа върху главата му. Все пак той не вярваше, че нещо такова може да нарани егото му. Обаче какво ли можеше да направи той? Все пак стоеше срещу жената, която може да се измъкне от всичко и за нея не е проблем да изхвърли всяка възможност за нараняването й на боклука.
- Добре, Ния, приятна работа ... аз ще те чакам отвън- рече той и тръгна по посока изхода, като очите му продължаваха да преглеждат всяка от клетките още по веднъж. Трябваше да бъде убеден, че не го е пропуснал, но имаше ли как да знае, като не го помнеше ... споменът му за Владимир бе отдавна заличен от съзнанието му, но той спокойно можеше да го открие, въпреки всичко. Щеше да направи невъзможното, за да достигне до това същество ... и определено щеше да си го прибере.
В главата му изникна мисълта, че може би щеше да е по - добре, ако попиташе някого. Все пак сега нямаше това, което всеки демон имаше ... сега бе на място, на което силната магия, с която е обградено, не позволяваше да използваш силите си, както пожелаеш. Все още идеята за задаване на въпроси му се струваше глупава, но може би това бе единственият му шанс да намери това проклето същество. Очите му се спряха пред едно момиче. Бе красиво, но измъчено от гоните, което накара съзнанието му да стигне до мисълта, че това не е най - добрата идея на света, която се бе зародила в главата му. Подмина я. След няколко килии забеляза друго момиче, което изглеждаше по - нормално.
- Знам, че знаеш кой съм аз ... няма как да не сме се виждали и преди - започна Кристофър и седна до килията й. - Ако не знаеш ще ти разкажа ... аз съм син на бившия господар на мрака, който ви заключи на това място. Ако ти ми помогнеш и аз ще помогна на теб. Търся Владимир. Знаеш ли нещо за него? - рече.
Нито дума. Засмя се ... май наистина трябваше да обиколи всичката тази територия, за да намери сина си. Не знаеше, че да играе на криеница е било толкова сложно.