75 years ago in Paris

Дори не бях сигурен какво точно правя в Париж в момента. Никога не е бил един от любимите ми градове, даже бих казал, че го смятам за много надценен. Какво да се прави обаче намирах се тук и поне можех да се опитам да свърша нещо полезно, ако изобщо имаше какво полезно да се свърши тук.  Огледах се наоколо, за да установя нещо, което не би трябвало да ме учудва. Улиците бяха пълни с хора. Туристи възхищаващи се на прекрасната архитектура на града на любовта. Дори не разбирах защо го наричаха така? Кое му беше толкова романтичното?
Тогава нещо привлече вниманието ми. Едно момиче подминаваше хората и ги гледаше така сякаш беше алергична, а малко по-сериозен оглед ясно ми даде да разбера, че е вампир.  Стана ми интересно какво може да е намислила, май отдавна не бях виждал толкова сърдито създание наоколо, затова реших да убия известно време, а пък и кой знае можеше и да изкарам някаква изгода от цялата работа. Не е трудно да се манипулира някой младок,на който очевидно целият свят му е крив, поради някаква причина.
Отправи се към нещо като парк или горичка, дори не знам как да го опиша и определено за такова създание, доста бавно усети присъствието ми. Е, не беше осъзнала, че изобщо не се крия и че още по-малко ме е страх от нея, но какво да се прави съвсем скоро щеше да схване, че някакво си момиченце не може да ме стресне. Реших да не я плаша повече и се появих пред нея.
- Не се крия и определено не ме е страх от някакво си детенце, което се размотава само в гората. - казах и се подсмихнах арогантно. - Какво правиш тук момиченце? Да не се загуби?
Не бях сигурен дали има представа кой съм. Нито знаех като цяло какво и минава през ума, но очите и бяха по-широко отворени от преди малко, което говореше или за страх или за силно вълнение.  Едно знам със сигурност обаче и то е това, че очевидно е изненадана, защото и отне време, докато се съвземе и ми отговори.
- Хайде, малката, да не си глътна езика?- засмях се аз.

- О, сигурен съм. Няма дори частица в мен, която да се притеснява от присъствието ти. Нямаш силите да ми направиш каквото и да било.
Харесваше ми как си вярва. Не можех да отрека очевидната и смелост, всъщност като се замисля може да се нарече и глупост, но все пак беше до някаква степен впечатляващо. Тя нямаше представа с какво си има работа, но въпреки това не си затвори устата. Май беше присвоила от фанцузите това, колко досадни могат да бъдат всъщност, но пък за разлика от скуката, която изпитвах до сега и това си беше нещо.
Оставих я да довърши поредицата си от въпроси, които предполагам трябваше да представляват нещо от сорта на запознанство за нея. Е, никъде не чух името й, но съм сигурен, че и това ще се случи.
– Ще започна с подходящо представяне. Аз съм Никлаус Майкълсън. Може да си чувала за мен може и да не си и двата случая си оставам най-страшното създание, което можеш да срещнеш по улиците на Париж в момента. Колкото до това защо съм тук, не смятам, че ти влиза в работата да те информирам за такова нещо.- казах и й се усмихнах, все пак нямаше смисъл да се опитвам да я изплаша само след едно две изречения. - И за да съм напълно културен и да покажа прекрасните си обноски ще отговоря и на последния ти въпрос. Не съм от дълго време тук и нямам намерение да се застоявам дълго.
И сега само някой да посмее да каже, че нямам капчица възпитание, та аз отговорих на всичките й въпроси без дори да кажа нещо заядливо или иронично. Чак се учудвах от себе си на моменти. Ето до какво можеш да доведе скуката и отегчението в така наречения "град на любовта". Сега обаче любопитството в мен също се обаждаше. Можех да се обзаложа, че или е от тук или пък е прекарала доста голяма чат от живота си в Париж, защото иначе нямаше да се намира на такова затънтено място. По мое наблюдение повечето хора, които се озовават в този град нямат време за огледане на природата.
- Предполагам, че си от тук или ако не друго поне живееш тук затова аз няма да те питам какво правиш в града. По-скоро ми е любопитно какво правиш сама на такова затънтено място? Или като се замисля май ми е най-интересно защо си сърдита на света?
Беше ми все тая дали съм груб или нахален. Не е като тя да не беше навлязла в личното ми пространство и не говоря за баналните въпроси, а за това колко близо се намираше тялото и до моето. Тази констатация ме накара да се подсмихна. Още не беше избяга и очевидно се приближаваше, явно и бях доста симпатичен. Повечето трезво мислещи създания щяха да бягат, но тя просто стоеше там и май обмисляше отговора си.