Вход

Забравих си паролата!

Staff
Untitled Document

Fallon Hutcherson


administrator - 21 - gifted - adriana lima
Untitled Document

Katerina Petrova


administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev
Untitled Document

freya mikaelson


administrator - n/a - witch - riley voelkel
Untitled Document

Niklaus Mikaelson


moderator - n/a - the original - joseph morgan
Untitled Document

-davina claire


moderator - 19 - witch - danielle campbell
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 61, на 12.11.17 0:34

75 years ago in Paris

Go down

75 years ago in Paris

Писане by Гост on 31.03.15 13:17

Ден като ден , скучен и обикновен . Мразех тези дни повече от всичко . Никога през живота си не съм ги обичала . Аз бях силно насочена личност и ден в , който няма какво да се прави просто беше мъчение . Точно за това станах и се зачудих какво да правя . Първата мисъл която мина през главата ми беше да изляза и да нападна някой, но в момента се чувствах някак си странно . Бях обладана от мисли за миналото ми , за това как не можех да се разбера с нея но въпреки това ми липсваше през всичките тези години докато бяхме разделени . Не разбирах защо винаги на мен трябваше да се случват такива истории . Още от появяването ми на бял свят бях едно наистина нежелано дете . Може би точно това ме направи такава каквато съм в момента една злобарка.
Подпрях се на прозореца до спалнята ми и се загледах на вън . Времето беше добро въпреки , че аз обичах предимно снега и дъжда . Мъглата ... това беше времето през , което се чувствах най-спокойна и сигурна Малко хора или живи същества излизаха в такова време , но аз го обичах точно него . В този момент си спомних веднъж когато бях на село при баба си и се намирах пред огромната дървена порта на къщата . Всичко пред очите ми беше бяло а само един звук прогласяше близката гора . В онзи момент аз тръгнах към нищото и същевременно следях звука но не успях да го стигна нито пък намеря източника му . В този ден аз се бях запознала с мъглата , тъмнината и странното чувство за страх . Може би се питате защо страх ? Е нека ви поясня няколко часа след излизането ми някой беше посетил малката селска къщурка но този някой все още не се знае кой всъщност е , след връщането ми намерих само останки от всичко на около . По всичко си личеше , че някой има нещо против мен и семейството ми . Още от тогава си бях поставила за цел да намеря този индивид и да му потърся сметка а може би и отмъстя . Сега като се замисля все още не съм го открила, но вече е прекалено късно. Това преди много години и най - вероятно вече е мъртъв.
Поклатих глава и се опитах да изтрия тези спомени от мислите си но нещо все едно ми пречеше и ги оставаше там запаметени в съзнанието ми . Осъзнах , че мразя спомените . Първо защото никога не можеш да ги махнеш от себе си и от съзнанието си и второ, защото в повечето пъти те са гадни и болезнени . Винаги имаше , момент в който ме връхлитаха и се забиваха в мен като пирон в кисело мляко . Това чувство не ми допадаше и точно за това се чувствах слаба . Прокарах пръсти през русата си коса и тръгнах недоволно към дрешника от където по възможно най-бързия начин взех първите дрехи попаднали пред очите ми а миг по-късно заключих входната врата и тръгна на някъде без да знам дори на къде . Днес на около имаше толкова много хора а и не само хора , че направо ми се гадеше . Мразех обществото и не ми беше приятно да съм на толкова пренаселени места . Точно за това веднага помисли за някое от моите места където можех да остана сама със себе си без да има никой да ме притеснява и да ми дава разни тъпи идеи без да съм ги искала . По някога всички бяха толкова нахални и досадни , че се отчайвах от живота .
Не след дълго бях на едно от любимите ми места . Тук винаги се чувствах добре . Природата , тишината и самотата бяха всичко от което имах нужда в момента и в близките няколко часа . Огледах се да видя дали изобщо има някой но след като тук никой не идваше просто тръгнах на някъде помежду дръвчетата и се замислих за детските ми мечти още когато не знаех нищо и не можех нищо . Живота ми можеше да бъде различен да тичам по тревата и да се мокря в локвите след дъждовния ден а след това да пия един топъл чай и да се сгуша пред горещата камина но не всичко е срещу мен и ме подготвя за този тежък и коварен живот още от малка . Съдбата не е справедлива спрямо мен и пътищата , които тя ми беше начертала аз щях да променя сама . Вижданията за живота ми бяха други , много по-различни от тези на останалите . Някога когато бях нормална и незабелязана от никой идвах тук и стоях с часове . Точно това щях да направя и сега поне на това място се чувствах себе си . Докато вървях чувах само и единствено звуците от прелетните птички . Но незнайно защо те не ми направиха много голямо впечатление . Усещах чуждо присъствие на около но не виждах никой а просто вървях . Странно беше всичко това . Усещах нещо, но то не беше нищо , не можех да чуя дори и звук а да не говорим за мисли и движения . Спрях за момент и огледах мястото около себе си, но не забелязах нищо не редно а миг по-късно продължих по пътеката.
Поех си дълбоко въздух и реших да проверя сама дали има някой . Тези номера ги мразех и то много . Предпочитах ако някой има да излезе и да си каже какъв му е проблема, а не да ми се крие като мишка в дупка . Странното присъствие все още се усещаше а аз дори не знаех дали е период на лудост или не . Точно за това рязко спрях и се обърнах на сто и осемдесет градуса.
- Кой си ти и излез ако имаш тази смелост?  – заявих аз, а ехото от гласа ми се разнесе на около.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: 75 years ago in Paris

Писане by Niklaus Mikaelson on 01.04.15 22:18

Дори не бях сигурен какво точно правя в Париж в момента. Никога не е бил един от любимите ми градове, даже бих казал, че го смятам за много надценен. Какво да се прави обаче намирах се тук и поне можех да се опитам да свърша нещо полезно, ако изобщо имаше какво полезно да се свърши тук.  Огледах се наоколо, за да установя нещо, което не би трябвало да ме учудва. Улиците бяха пълни с хора. Туристи възхищаващи се на прекрасната архитектура на града на любовта. Дори не разбирах защо го наричаха така? Кое му беше толкова романтичното?
Тогава нещо привлече вниманието ми. Едно момиче подминаваше хората и ги гледаше така сякаш беше алергична, а малко по-сериозен оглед ясно ми даде да разбера, че е вампир.  Стана ми интересно какво може да е намислила, май отдавна не бях виждал толкова сърдито създание наоколо, затова реших да убия известно време, а пък и кой знае можеше и да изкарам някаква изгода от цялата работа. Не е трудно да се манипулира някой младок,на който очевидно целият свят му е крив, поради някаква причина.
Отправи се към нещо като парк или горичка, дори не знам как да го опиша и определено за такова създание, доста бавно усети присъствието ми. Е, не беше осъзнала, че изобщо не се крия и че още по-малко ме е страх от нея, но какво да се прави съвсем скоро щеше да схване, че някакво си момиченце не може да ме стресне. Реших да не я плаша повече и се появих пред нея.
- Не се крия и определено не ме е страх от някакво си детенце, което се размотава само в гората. - казах и се подсмихнах арогантно. - Какво правиш тук момиченце? Да не се загуби?
Не бях сигурен дали има представа кой съм. Нито знаех като цяло какво и минава през ума, но очите и бяха по-широко отворени от преди малко, което говореше или за страх или за силно вълнение.  Едно знам със сигурност обаче и то е това, че очевидно е изненадана, защото и отне време, докато се съвземе и ми отговори.
- Хайде, малката, да не си глътна езика?- засмях се аз.


Последната промяна е направена от Niklaus Mikaelson на 05.04.15 22:14; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Niklaus Mikaelson
модератор.
модератор.

Брой мнения : 2370
Reputation : 1
Join date : 04.11.2013

Върнете се в началото Go down

Re: 75 years ago in Paris

Писане by Гост on 02.04.15 11:47

Може би сега ако нямаше никой щях да докажа сама на себе си колко луда съм всъщност. Но какво пък толкова поне няма да е нещо лошо, по някога лудите сме по-нормални от нормалните. Усмихнах се доволно и продължих да оглеждам на около тъй като странното чувство за присъствие все още не ме напускаше. Интересното беше дали наистина има някой тук в това изоставено място и ако има кой е той също така какво търси тук. Но въпреки всичко се надявах да съм сама или поне да не е някой наистина досаден.
Обичах това място повече от всеки друга гора или парк. Тук рядко идваха хора тъй като просто не познаваха местността и не рискуваха да бъдат нападнати от някое същество. Гората се обитаваше предимно от върколаци и вампири. Мен това не ме засягаше дори и да бях обикновен човек пак щях да идвам тук. Обичам лилави цвят и тази гора ме кара да се отпусна повече от колкото дори в собствения си дом. Странно нали? Е да такава съм си аз. Стоях и наблюдавах около себе си. Ясно беше, че на съм сама и има някой, но въпроса бе кой е и какво търси тук? Да се надяваме, че няма да се налага самозащита. Грубото ми отношение си пролича още дори от първите думи но все пак това съм аз. Просто исках да остана сама със себе си . Все пак е странно не мислиш ли? Съвестта ми която я нямах не би се обадила дори и за момент тъй като аз бях животно . Опасна точно колкото всички останали. Съвестта ми която я нямах не би се обадила дори и за момент тъй като аз бях животно. Опасна точно колкото всички останали. Но разликата между мен и другите вампири е главно една – аз не нападам, и не наранявам без причина а причините са само основателни.
Докато се бях отнесла в мисли и се самонавивах, че мога да променя всичко и да е както аз го искам видях мъж появяваш се не много далече от мен. Е добре поне не изглеждаше зле и можеше да получи малко повече внимание и не толкова заядлив тон.
Детенце?! Само това ли успя да измисли? Бях свикнала по - могъщи свръхестествени същества да ме наричат по - много начини, но "детенце" до сега не го бях чувала.
- Не бъди толкова сигурен в това. Все пак не ме познаваш - Не знаех с кой си имам работа, но и силно се съмнявах, че той знае аз коя съм.
- Кой си ти и какво правиш тук? От дълго време ли си в града? – попитах аз като вече бях на сантиметри от него. Може би не очакваше да дойда при него и да се опитам да завържа разговор. Колко ли досадна бях понякога с тези мой непрестанни въпроси? Но какво да се прави това беше част от чара ми и аз не го оставях да си отиде на вятъра. От всичко най-много обичах характера си. Но и той беше образуван трудно. Не пожелавах живота си дори на най-големия си враг.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: 75 years ago in Paris

Писане by Niklaus Mikaelson on 05.04.15 22:12

- О, сигурен съм. Няма дори частица в мен, която да се притеснява от присъствието ти. Нямаш силите да ми направиш каквото и да било.
Харесваше ми как си вярва. Не можех да отрека очевидната и смелост, всъщност като се замисля може да се нарече и глупост, но все пак беше до някаква степен впечатляващо. Тя нямаше представа с какво си има работа, но въпреки това не си затвори устата. Май беше присвоила от фанцузите това, колко досадни могат да бъдат всъщност, но пък за разлика от скуката, която изпитвах до сега и това си беше нещо.
Оставих я да довърши поредицата си от въпроси, които предполагам трябваше да представляват нещо от сорта на запознанство за нея. Е, никъде не чух името й, но съм сигурен, че и това ще се случи.
– Ще започна с подходящо представяне. Аз съм Никлаус Майкълсън. Може да си чувала за мен може и да не си и двата случая си оставам най-страшното създание, което можеш да срещнеш по улиците на Париж в момента. Колкото до това защо съм тук, не смятам, че ти влиза в работата да те информирам за такова нещо.- казах и й се усмихнах, все пак нямаше смисъл да се опитвам да я изплаша само след едно две изречения. - И за да съм напълно културен и да покажа прекрасните си обноски ще отговоря и на последния ти въпрос. Не съм от дълго време тук и нямам намерение да се застоявам дълго.
И сега само някой да посмее да каже, че нямам капчица възпитание, та аз отговорих на всичките й въпроси без дори да кажа нещо заядливо или иронично. Чак се учудвах от себе си на моменти. Ето до какво можеш да доведе скуката и отегчението в така наречения "град на любовта". Сега обаче любопитството в мен също се обаждаше. Можех да се обзаложа, че или е от тук или пък е прекарала доста голяма чат от живота си в Париж, защото иначе нямаше да се намира на такова затънтено място. По мое наблюдение повечето хора, които се озовават в този град нямат време за огледане на природата.
- Предполагам, че си от тук или ако не друго поне живееш тук затова аз няма да те питам какво правиш в града. По-скоро ми е любопитно какво правиш сама на такова затънтено място? Или като се замисля май ми е най-интересно защо си сърдита на света?
Беше ми все тая дали съм груб или нахален. Не е като тя да не беше навлязла в личното ми пространство и не говоря за баналните въпроси, а за това колко близо се намираше тялото и до моето. Тази констатация ме накара да се подсмихна. Още не беше избяга и очевидно се приближаваше, явно и бях доста симпатичен. Повечето трезво мислещи създания щяха да бягат, но тя просто стоеше там и май обмисляше отговора си.
avatar
Niklaus Mikaelson
модератор.
модератор.

Брой мнения : 2370
Reputation : 1
Join date : 04.11.2013

Върнете се в началото Go down

Re: 75 years ago in Paris

Писане by Гост on 06.04.15 15:42

Най - много мразех от всичко да ме подценяват, а точно това правеше в момента. Да, бях един неопитен вампир, но все някак успявах да се справям. Може би щях и да съм по - опитна и по - силна, ако имаше някой, който да ме научи. Онази вечер Амара прояви човечност към мен и вместо да ме убие ме превърна вампир. Честно казано предпочитах, тя да ме убие пред това. Поне да ме бе научила да се контролирам и на всичко останало. Единственото нещо, което направи бе да ми каже, че светлината може да ме убие. Е, и това ми бе полезно. Трябва да се радвам и на малкото.
Гласът му ме извади от мислите ми. Името му ми звучеше познато. Никлаус Майкълсън. Бях го чувала това име и преди. Тогава се сетих. Той бе доста известен. От това, което бях чувала, разбрах, че той е един от Древните, но не точно. Доколкото разбрах от слуховете, че той е хибрид и не е точно част от семейство Майкълсън. Майка му е Естер, бащата неизвестен, но се знае, че е бил върколак. Но както и да е. Неговият живот изобщо не ми влизаше в работата, нито пък ме интересуваше. Единственото, което ме вълнуваше бе, че трябва да бъда внимателна, когато разговарям с него. Но нямаше как това да стане, защото аз обичах да си играя с огъня. Точно това правех и накрая си патех от всичко това. Такава си бях и нямаше да се променя.
Бях се приближила до него. Бяхме на малко разстояние един от друг. И в момента го правех. Играех си с огъня, но нямаше кой да ме предупреди, че ще се изгоря.
- Благодаря, че отговори на въпросите ми - рекох аз недоволно. Да, отговори на въпросите ми, без да се заяжда с мен, но аз все бях недоволна. Знам, че понякога съм досадна с моите, безкрайни въпроси, но.. - Прав си. И изобщо не ме интересува - отвърнах му заядливо.
- Оттук съм - започнах да му отговарям на въпросите. - Предпочитам да съм сама, а не да съм сред досадните хора. И аз съм си такава. Мразя всичко около мен.
- Ами ти? Не мисля, че това е едно от най - подходящите места като за човек като теб - зададох поредният си досаден за него въпрос на който той трябваше да отговори.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: 75 years ago in Paris

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите