after 2 months//elena&caroline

Бяха минали месеци в отчаяни опити да открият Елена. Керолайн не спеше с дни и проследяваше всяка потенциална следа, която би могла да ги отведе до вампирът, изключил чувствата си. Тя знаеше, че след всичката болка, която Елена понесе, изкушението да спре да чувства надделя над разума й и тя предприе отчаян ход.
Няколко пъти бе успявала да я проследи в различни градчета, с помощта на Стефан и Бони, но винаги пристигаха прекалено късно, когато тя вече си бе тръгнала и умело бе прикрили следите си.
Все пак никой не се отказа от търсенето и щяха да отделят колкото е необходимо време, за да си върнат Елена. Керолайн не знаеше колко зле е положението, но вярваше, че ще направят всичко възможно, за да включат чувствата й отново. След всичко, което тя самата преживя, се надяваше да получи най-добрата си приятелка обратно.
И след всичките опити, които направиха, този бе успешен, но оставиха радостта настрани, защото трудното те първа предстоеше.
-О, моля те, Елена! - Каза с досаден тон русокоската. Гледката, която се откри пред очите й не само я ужаси, но и ядоса. Как смееше да си мисли, че не се интересуват от съществуването й при положение, че бяха прекарали последните месеци в търсенето й и тя отлично знаеше това! - Знаеш, че всички сме загрижени за теб, особено аз! - Говореше спокойно и самоуверено, защото наистина мислеше всяка дума, която се откъсваше от устните й. -Търсихме те толкова време...-вече нямаше сили дори да довърши изречението. Мозъкът й веднага започна да твори план за действие, с който да плени Елена, за да й върнат човечността. -..не осъзна ли вече, че не това е начинът да се справиш с проблемите? -Въпросът бе риторичен, тя пристъпи няколко крачки напред, гледайки момичето в очите. Елена изглеждаше толкова различно, сякаш непознат стоеше пред Кер. И онова момиче..Какво му бе причинила? По-късно трябваше да се погрижи и за него, дано само останеше живо до тогава.

Керолайн не казваше нищо, бе останала без думи, а всеки, който познава блондинката знаеше, че това не се случваше никога. Не знаеше дали да се ядоса още повече или да се почувства наранена и отблъсната. Не можеше да повярва, че най-добрата й приятелка в момента се държи по този начин и мисли това, което устните й бълват.
-Елена, не си права! - Успя да извика след нея, надявайки се да я е чула, макар, че това едва ли щеше да има някакво значение. -По дяволите! -изруга блондинката ядосано. Знаеше коя къща е наела Елена, защото отдавана се бе поинтересувала от подробностите , подготвена за подобна реакция от страна на приятелката й. Вампирското барби, както Деймън я наричаше, се придвижи с вампирска скорост до имота, в който госпожица Гилбърт се бе настанила и застана отвън като, че ли щеше да стои на пост докато Елена не реши да излезе.
-Не можеш да стоиш вътре с векове! -Викна ядосано тя и скръсти ръце пред гърдите си. -Елена излез! - ядосаният й тон се превръщаше в жалки молби, но такъв ефект можеше да постигнат само най-добрите й приятели, защото тя наистина се тревожеше за всички тях. -Нима мислиш, че можеш да живееш по този начин докато свърши света? Рано или късно някой ще те намери, ще си навлече гнева на някой ловец или по-стар вампир и какво ще правиш тогава? -Можеш да стои отпред и да говори с часове, можеше да направи всичко, което бе необходимо да си върне приятелката. За сега не искаше да звъни на Стефан или Деймън. Смяташе, че е добре да опита да се справи сама. Не знаеше как Елена щеше да реагира като ги види и дали положението нямаше да се влоши. Пък и нещо й подксазваше, че ще се справи по-добре сама.