And if you give me what I want then I´ll give you what you like.

Когато той й махна цялата подскочи. Не очакваше да е в колата. Така де, беше съвсем възможно в предвид факта, че щяха да пътуват с кола, но не бе очаквала толкова бързо да се е качил. Тиха въздишка се процеди от устата й и решително закрачи напред към мястото до него.
Меката кожена седалка пое тежестта й. Аромата на естествена кожа и ароматизатор я обгради в задушлива прегръдка. Тиха музика се разнасяше из купето. Неловко мълчание застана между тях. Не можеше да прочете мислите му, но сигурно я смяташе за страшно разглезена. Може би очакваше да познае марката на колата или поне да се изненада от скъпия кожен салон, но тя си нямаше нито представа колко пари е похарчил за нея, нито разбираше от коли. И все пак оценяваше, че въобще й позволяваше да се вози в една кола с него.
След като сподели адреса си се облегна назад и се остави на удобната седалка. Не знаеше дали бе безопасно да споделя такава информация на непознат, дори и да бе шефа й, но иначе едва ли щеше да успее да я закара. Всъщност трябваше да се чувства поласкана. Както можеше да установи през изминалата седмица никой не бе каран специално. Всеки сам отговаряше за себе си. А тя бе имала големия късмет да случи на добър шеф, който не просто не я уволни когато забеляза нарушението й, но и предложи да я закара. Лека усмивка полази на лицето й. Значеше ли това, че имаше привилегии.
Мълчанието помежду им бе прекалено тежко и тя реши да го наруши първа.
- Благодаря. - обърна се към него и впи сивите си очи в неговите очаквайки отговор.

Погледа й бе забит в гледката навън. Трябваше всеки момент да се появи нейната къща, но всичко което виждаше бе дървета и тъмни улички.
Замисли се. Какво щеше да стане ако се прибереше и сестра й я нямаше. Ако веднъж се прибере и тя е просто изчезнала. Случваше се да е излязла навън да за разходи, но какво щеше да стане ако на сутринта не се прибереше. Ако не видеше лицето й повече? Ако я изгубеше завинаги? Опита се да прогони подобни мисли от главата си. Не биваше да мисли за такива неща. Не трябваше да предизвиква съдбата.
- Ами всъщност съм на работа, но тъй като ти си шефа, ти ще ми кажеш. - невинна усмивка се появи на лицето й. Като се замислеше може би щеше да е уморена, за да вечеря въобще, защото напоследък това се случваше. Когато се прибереше бе почти сутрин, а когато излизаше не бе гладна. Ето защо малко нормален режим на хранене щеше да й се отрази добре. А и трябваше да се реваншира за това, че бе нарушила дрескода тази вечер. Може би той от доста дълго време бе забравил за тази малка подробност, но тя помнеше. Нямаше да го забрави скоро.

Можеше ли да нарече това успех или може би просто късмет. Първият й клиент бе шефа й. Поне го познаваше малко или много. Всъщност не знаеше дали да се радва или не. Не бе приемала точно тази част от работата си на сериозно. Тоест, знаеше какви са нейните задължения и какво се очаква от нея, но шефа й. Може би имаше по-високи критерии. Може би ако не се представеше както подобава щеше да загуби работата си. Не трябваше да й пука толкова. Това беше просто работа. Дори и да я изгубеше щеше да намери нова. Щеше да се оправи някак. Винаги успяваше. И без това всичкото това напрежение й идваше в повече. Може би утре щеше да е възможността й да отпусне малко нервите.
Зачуди се дали го правеше винаги. Дали винаги тестваше по този начин момичетата. За да види какво ще излезе от тях. А ако не ставаше просто на другата сутрин ги изритваше от тях. Щеше да е много жалко ако се случеше така и с нея поне можеше да разчита на сестра си на която винаги бе разчитала.
Извади телефона си и заповеднически я накара да запише телефона си. Пръстите й се приплъзваха от копче на копче докато номера й не се изписа на екрана. След това се изправи и подаде телефона. Не беше притеснена въпреки че трябваше. Стараеше се да е оптимист. Всичко щеше да стане така както трябва и това беше. Не биваше да се тормози излишно с негативни мисли.
- Ето. - услужливо допълни докато подаваше телефона.

Всъщност сега се замисли, че сестра й не знаеше нищо за работата й. Нямаше представа дали ще одобри или ще й чете конско. От Фалън можеше да се очаква много.
Спряха пред къщата щом тя потвърди, че това бе мястото. Лампите бяха изгасени. Очевидно сестра й бе излязла, за което Кери бе страшно благодарна. Нямаше да дава обяснение кой я бе докарал. Всъщност може би тя подозираше нещо за работата й. Взимаше я всяка вечер и я караше вкъщи. Вярно, че Кери съобразяваше всичко и нарочно я викаше на друго място, а не пред самия клуб, но нямаше да се изненада ако сестра й бе заподозряла нещо. Все пак Фалън си беше Фалън.
- Ям всичко. - поредната усмивка от нейна страна, а след това стисна якето си здраво и натисна ръчката на колата. Вратата се отвори и тя имаше пълната свобода да се затича към скъпия си, любим дом. За жалост не чувстваше краката си и ако се затичаше по-вероятно бе да свърши забита по нос на земята отколкото на креслото във хола както самата тя се надяваше.
Но преди да се наслади на сладкия спомен от мекото си легло се обърна точно преди да затвори вратата на лъскавата кола и каза.
- Благодаря, че ме докара. - след това остави вратата да се затвори влагайки леко сила, защото я бе страх, че такова скъпо превозно средство може да се повреди лесно. Бе на толкова късо разстояние от вратата. От дома. Трябваше само да извърви предния двор и след това можеше да се отдаде на блажен сън в меките завивки на спокойствието. А самата мисъл, че утре нямаше да бъде на работа... или не точно на работа я караше да се чувства още по-щастлива. Явно все пак и тя имаше от време на време късмет, макар и рядко.

Портиера отвори вратата пред нея и след това я помоли да изчака за момент. Нямаше представа как стават нещата по тези места. При този начин на живот. Може би трябваше да изчака известно време, за да може да я пуснат. Ако знаеше щеше да дойде по-рано. Вече закъсняваше с цели пет минути. През главата й минаха хиляди алтернативи. Как се качва и шефа й затваря вратата пред носа заради закъснението. Или влиза и той тържествено й обявява, че е уволнена. Може би прекалено много се притесняваше. Едва ли от една вечеря зависеше работата й. Освен това не изглеждаше толкова строг, въпреки, че личеше колко държи на бизнеса си. Как стигна до тук? Преди седмица не го познаваше, а сега излизаше на... всъщност това едва ли се водеше за среща. А може би бе? Това накара вътрешностите й да се обърнат на сто и осемдесет градуса. Нервите все повече превземаха тялото й. Дали това бе рутина операция - да проверява служителите си или бе просто защото тя самата му допадаше? Изобщо имаше ли вариант тя да му допада? Не бе като другите. О, те гледаха на нея като на черната овца. Никога не ги виждаше да се усмихват просто така. Просто, защото са живи, имат работа и са щастливи с това което имат. Чуваше от време на време шепотите им да обменят опит една с друга или да си отправят язвителни заплахи, но все още не се бе случило нещо фатално. Търсеха как да се качат едно стъпало нагоре. Да изместят Челси, а тя от своя страна не забравяше да им напомни кой всъщност командва парада.
И изведнъж се сети. Челси! Тя щеше да побеснее. Секунда по-късно се успокои. Той трябваше да й е казал, че няма да ходи на работа. Все пак самия той й бе казал това. Бе сигурна, че се е погрижил и за този проблем както явно правеше с всичките си проблеми. Всъщност Кери се съмняваше, че той някога е имал и че някога ще има проблеми. Имаше ли нещо, което парите не можеха да решат. Несъмнено имаше, но на този етап очевидно банкнотите вършеха работа.
- Господина ще ви приеме. - тръпки премиха по тялото й като електричество. Точно в момента в който си помисли, че е възможно да бе забравил за уговорката асансьора се отвори пред нея. Просторен, лъскав. Можеше да види отражението си в огледалото пред себе си. Всъщност си представяше себе си много по-зле изглеждаща, а сега можеше да си признае сама на себе си, че дрехите бяха доста добре стоящи. Поне един проблем падна от плещите й.
С влизането в асансьора дишането й се очести. Усети как адреналина й се повиши. Какво се предполагаше да прави? Как да се държи. Може би портиера не се изненада от факта, че тя бе притеснена. Сигурно и други момичета бяха идвали при него. Той бе богат. Разбираемо бе да има тълпи от женски сърца, които е покосил. За Кери това бе за пръв път. За пръв път влизаше в толкова скъпа сграда и за пръв път отиваше на вечеря с толкова богат и известен мъж, а най-срамното бе, че не си падаше по жълтите вестници и не занаеше повече за него.
Вече бе пред вратата. Какво се очакваше. Да почука? Да позвъни? А може би вратата сама щеше да се отвори, като една екстра към скъпото обзавеждане.
Протегна нежно ръка и почука няколко пъти по вратата. Изглеждаше толкова стабилна. Все едно зад нея не живееше човек, а се укриваха контрабандни оръжия.

С поглед гледаше повърхността на голямата врата. Нищо. Бяха минали само няколко секунди, но напрежението и притеснението я обземаха. Какво очакваше? Да й отворят вратата като по филмите. Всъщност какво си въобразяваше? Тя бе много по-ниша от него. Заслужаваше ли всичкото му внимание? Не. Заслужаваше ли да й прави вечеря? Не. Може би я бе поканил нарочно. Щеше да затръшне вратата пред нея, да се посмее и така да даде старт на прекрасния си нощен живот. Когато помислиш за миг за какво му е на богат и известен човек да кани у тях някакво си момиченце, което не само това, но и работи за него, за да й готви. Крайно време беше Кери да се озове в реалността и да разбере, че в реалния живот не ставаше така. В реалния живот всичко имаше ред. Ако ти си слугиня всички ще те гледат като такава, ако работиш в клуб като този за всички си проститутка. Никой не би отделил време да вниква в съществуването ти, за да си те представи в друга роля. Защо му беше и на него да я гледа по друг начин освен като служител?
Вратата изщрака. И изведнъж всичкото притеснение се върна в гърдите й. Полази по цялото й тяло. Настръхна. Усмихна се, което бе по-доброто решение от това да се изчерви както й идваше от вътре. А може би така и стана. Не можеше да се погледне от страни, но силно се надяваше страните й да не са почервенели макар че нямаше от какво.
Погледа му мина по цялото й тяло. Не знаеше какво да каже. Първото, което забеляза бе, че не бе облечен с някакъв вид особено облекло. Ядоса се сама на себе си. Защо й трябваше да слага такива дрехи. Може би наистина щеше да е по-добре да сложи обикновени дънки, тениска и дотам, но тя непременно държеше да е с тази рокля.
- Добър ден... тоест вечер. Добър вечер. Защото е вечер и е тъмно и ... - притеснението й бе взело връх. Дори не можеше да говори правилно. - Май е по-добре да не говоря. - засмя се нервно и след това влезе в къщата. Бе сигурна, че тук обзавеждането е дизайнерско. Сигурно всяко едно нещо надминаваше пет цифрените суми. Беше я страх да мине по пода, за да не го изцапа въпреки, че обувките й бяха съвсем чисти. Лицето ясно изразяваше реакцията й. ''Уау!''.
- Прекрасен апартамент. - трябваше да започне да се отпуска и единствения начин бе да говорят. Ако говореха за някакви безсмислени щуротии. Щеше да се отпусне и щеше да й е по-лесно да стой край него. Нямаше да се оплита в собствените си думи. Щеше да е толкова по-добре.

Усмихна се на факта, че все още не бе довършил храната. Очакваше да е перфектен. Очакваше да има строги релси, които да следва без да си позволява отклоняване и със сантиметър, а се оказа толкова човече. Толкова земен. Всъщност не можеше да сравни този човек пред нея с шефа си от снощи. Въобще това един и същ човек ли бе?
Всичкото напрежение се изпари от тялото й. Имаше чувството, че го е познавала от толкова дълго време. Стари приятели, които се срещат след толкова много време. Топло усещане отвътре. И все пак тялото й бе леко напрегнато въпреки всичко. Може би причината бе голямата стая? А може би топлото усещане не беше чак толкова топло, че да стопи всички граници помежду им.
- Сигурна съм, че се справяш много по-добре от мен в кухнята. - ако имаше начин да оплеска нещо, тя го правеше. Не знаеше дали да го нарече карма или просто самата тя бе такава. Ако се опита да ритне топка винаги ще я ритне в погрешната посока... или въобще нямаше да я уцели. Спомняше си последния път когато бе решила да готви вечеря. Завърши с опушена стая и запалена престилка. Бе толкова забавна картинка.
- Ако искаш мога да ти помогна, за да ти докажа. Но се надявам да имаш предвид, че е възможно да изгубиш печка... или целия апартамент. - усмихна се. Щом спомена апартамента отново се огледа. Наистина личеше колко красиво бе обзавеждането. Всичко подбрано със стил и вкус. И тя искаше да си има подобен апартамент някой ден. Просто да знае, че когато се прибере ще може да се огледа и да види, че нещо е постигнал. Че поне живее на място, което сама е създала, а не на гърба на сестра си.
- Ти избери какво ще ми налееш. - въздъхна все още оглеждайки домашния уют на стаята.