Вход

Забравих си паролата!

Staff
Untitled Document

Fallon Hutcherson


administrator - 21 - gifted - adriana lima
Untitled Document

Katerina Petrova


administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev
Untitled Document

freya mikaelson


administrator - n/a - witch - riley voelkel
Untitled Document

Niklaus Mikaelson


moderator - n/a - the original - joseph morgan
Untitled Document

-davina claire


moderator - 19 - witch - danielle campbell
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 59, на 29.04.17 22:36

Claudia de Tullio;

Предишната тема Следващата тема Go down

Claudia de Tullio;

Писане by ;claudia on 01.04.15 0:58


Claudia de Tullio - 22 - human - emily browning



Когато отвори очи, Клаудиа не си помисли: „Сигурно съм на небето.“ На небето едва ли има флуоресцентна лампа, която да осветява обстановката, а и болката, която се появи след част от секундата, бе типична за Земята. Ох, тази земна болка е неповторима, с нищо не можеш да я сбъркаш!
Размърда се и болката се усили. Появиха се множество светещи точки, ала Клаудиа разбра, че това не са звездите от рая, а последица от силните страдания.
— Дойде в съзнание — чу тя женски глас. — В момента сте с двата крака в ада, възползвайте се!
Не, това не можеше да е истина, този глас я заблуждаваше. Не беше в ада — усещаше силен студ, а от устата и носа й излизаха пластмасови тръбички. Една от тези тръбички бе напъхала дълбоко в гърлото й и я задушаваше.
Размърда се, за да я извади, но ръцете й бяха вързани.
— Шегувам се, не сте в ада — продължи гласът. — По-лошо е от ада, където всъщност никога не съм била. Намирате се във „Вилет“.
Въпреки болката и чувството, че се задушава, Клаудиа за част от секундата разбра какво се е случило. Бе направила опит за самоубийство, но някой се бе появил навреме и я бяха спасили. Може да е била монахиня или приятелка, дошла да я посети без предупреждение, или пък някой, който е решил да й върне отдавна забравена книга. Така или иначе, бе оцеляла и се намираше във „Вилет“.
„Вилет“, прочутата и страховита лудница, която съществуваше от 1991-а — годината на независимостта на страната. По онова време група европейски предприемачи, убедени в това, че разделянето на бивша Югославия ще стане по мирен път (и наистина в Словения войната бе продължила само единадесет дни), бяха получили разрешение да открият болница за душевно болни в бивша казарма, изоставена заради скъпо струващата поддръжка.
Една след друга обаче започнаха войни: най-напред в Хърватия, после в Босна. Предприемачите се разтревожиха: парите за инвестицията идваха от капиталисти от най-различни краища на света, не знаеха дори и имената им, така че бе невъзможно да се срещнат с тях, да се оправдават, да ги молят да проявят търпение… Разрешиха проблема, като въведоха практики, които никак не бяха препоръчителни за една психиатрия, и за младата нация, която току-що бе излязла от един толерантен комунистически режим, „Вилет“ започна да символизира най-лошото от капитализма: достатъчно бе да платиш, за да си осигуриш място вътре.
И много хора, когато поискаха да се освободят от член на семейството заради спорове относно наследство (или неморално поведение), даваха цяло състояние и получаваха медицинско свидетелство, което разрешаваше хоспитализирането на проблемните деца или родители. А други, за да се спасят от дългове или да оправдаят някои свои постъпки, които можеха да ги вкарат за дълги години в затвора, престояваха известно време в психиатрията и излизаха оттам, освободени от финансови задължения и съдебни процеси.
„Вилет“ — мястото, откъдето никой никога не бе успял да избяга. Мястото, където истинските луди — изпратени там от правосъдието или от други болници — се бяха смесили с онези, които бяха набедени или се преструваха на луди. В резултат на това бе настъпила истинска бъркотия и пресата непрекъснато публикуваше истории за малтретирания и злоупотреби, въпреки че никога не бе получавала разрешение да влезе и да види какво става там. Правителството разследваше получените сигнали, но не успяваше да намери доказателства, а акционерите заплашваха, че ще разтръбят колко е трудно да се влагат чужди инвестиции в тази страна, и институцията продължаваше да съществува, като ставаше все по-стабилна.
— Леля ми се самоуби преди няколко месеца — продължи женският глас. — Живя почти осем години, без да излиза от стаята си, където ядеше, дебелееше, пушеше, вземаше успокоителни и през по-голямата част от времето спеше. Имаше две дъщери и мъж, който я обичаше.
Клаудиа се опита да обърне глава в посока на гласа, но бе невъзможно.
— Видях я да реагира един-единствен път: когато мъжът й си намери любовница. Тогава тя започна да вдига скандали, да чупи чаши, отслабна с няколко килограма. Седмици наред съседите не можеха да спят от нейните крясъци. Може да изглежда абсурдно, но ми се струва, че това бе най-щастливият й период: бореше се за нещо, чувстваше, че живее, че е в състояние да реагира на предизвикателството, което се изправя пред нея.
„Какво ме засяга това? — мислеше си Клаудиа, неспособна да каже каквото и да било. — Аз не съм леля й, нямам мъж!“
— Накрая мъжът й заряза любовницата си — продължи жената. — Леля ми постепенно се върна към обичайната си пасивност. Веднъж ми се обади по телефона и ми каза, че е решила да промени живота си: спряла да пуши. Същата тази седмица, след като увеличи успокоителните, за да издържи на липсата на цигари, предупреди всички, че възнамерява да се самоубие. Никой не повярва. Една сутрин, след като бе оставила съобщение на телефонния ми секретар, в което се сбогуваше с мен, се самоуби с газ. Много пъти прослушах съобщението: гласът й никога не е бил толкова спокоен, никога не е изглеждала така примирена със съдбата си. Казваше, че не е нито щастлива, нито нещастна и повече не може да издържа.
Клаудиа изпита съчувствие към жената, която разказваше историята и сякаш се опитваше да разбере причините за смъртта на леля си. Как да съдиш онези, които са решили да умрат, когато е толкова трудно да оцелееш в този свят?
Никой не може да ги съди. Всеки сам познава измерението на собственото си страдание, както и живота си, напълно лишен от смисъл. Клаудиа искаше да й обясни това, но тръбичката в устата й я задави и жената дойде да й помогне.
Видя я как се навежда над вързаното й тяло, цялото в тръбички, защитено от собственото й желание, от свободната й воля да го унищожи. Раздвижи глава, умолявайки с очи да махнат тази тръбичка и да я оставят да умре на спокойствие.
— Нервна сте — каза жената. — Не знам дали се разкайвате, или още искате да умрете, а и не ме интересува. Това, което ме интересува, е да изпълня задължението си: в случай че пациентът е възбуден, правилникът изисква да му инжектирам успокоително.
Клаудиа престана да се движи, но сестрата все пак й постави инжекция в ръката. За кратко попадна в един странен свят без сънища, а единственото нещо, за което си спомняше, бе лицето на жената, която току-що бе видяла: зелени очи, кестенява коса и далечният поглед на човек, който върши нещата, понеже така трябва, без никога да пита защо правилникът нарежда това или онова.

Клаудия не знаеше колко дълго е спала. Спомни си, че по някое време се бе събудила — животоспасяващите апарати все още бяха в устата и носа й — и бе чула някакъв глас да казва:
— Искате ли да ви мастурбирам?
Ала сега, когато беше съвсем будна и се оглеждаше наоколо, не бе сигурна дали наистина е чула тези думи, или е било халюцинация. С изключение на това не успя да си спомни нищо друго.
Бяха махнали тръбичките, но в цялото й тяло бяха вкарани игли, в областта на сърцето и на главата й бяха закрепени жици, а ръцете й бяха вързани. Беше гола, покрита само с чаршаф, и й бе студено, но реши да не проявява претенции. Тясното пространство около нея, обградено със зелени завеси, бе запълнено от уредите на интензивното отделение, леглото, където лежеше, и бял стол, на който бе седнала медицинска сестра и в момента четеше книга.
Жената този път бе с тъмни очи и кестенява коса. Въпреки това на Клаудиа й се стори, че е същата, с която бе разговаряла преди няколко часа, а може би преди няколко дни.
— Бихте ли развързали ръцете ми?
Сестрата вдигна очи, отговори сухо „не“ и пак се върна към книгата си.
Жива съм, помисли си Клаудиа. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Рим, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото. Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите. Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща. После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало. Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“ Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.
Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата. И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея. Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата. Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право. Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години… Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.
Клаудиа завърши вътрешния си монолог и се закле да не излиза жива от „Вилет“. По-добре да приключи с всичко сега, докато все още има смелостта и е достатъчно здрава, за да умре. След като на няколко пъти заспива и се събужда, забеляза, че уредите около нея намаляват, топлината на тялото й се възвръща, а сестрите са с различни лица, но винаги има някой наблизо. През зелените завеси до нея достигаха плачове, стенания, гласове, които тихо и методично шепнеха нещо. От време на време някой отдалечен уред бръмчеше и тя чуваше забързани стъпки в коридора. В същото време гласовете преставаха да говорят тихо и методично, ставаха напрегнати, даваха бързи заповеди.
В един от тези моменти на пълно съзнание някаква сестра я попита:
— Не искате ли да научите какво е състоянието ви?
— Знам какво е — отвърна Клаудия. — Не е това, което виждате в тялото ми, а това, което става в главата ми.
Сестрата отново се опита да завърже разговор, но Клаудиа се престори, че спи.


След като отвори очи, веднага забеляза, че са я преместили — намираше се в нещо като голяма манипулационна. В ръката й все още бе забодена иглата на някаква система, но всички останали жици и игли бяха махнати. До леглото й се бе изправил висок лекар, облечен в традиционната бяла престилка, която контрастираше с боядисаните му черна коса и мустаци. До него един млад стажант държеше папка и си водеше бележки.
— От колко време съм тук? — попита тя и забеляза, че й е трудно да говори и не може да произнася добре думите.
— Две седмици в тази стая, а преди това — пет дни в интензивното отделение — отвърна по-възрастният. — И благодарете на Бога, че все още сте тук.
По-младият изрази учудване, като че ли последното изречение не отговаряше точно на действителността. Клаудия веднага забеляза реакцията му и инстинктите й се изостриха: дали не бе стояла тук повече време? Дали животът й все още бе в опасност? Започна да следи внимателно всеки техен жест, всяко тяхно движение; знаеше, че е безсмислено да задава въпроси, никога нямаше да й кажат истината; но ако проявеше известна хитрост, би могла да разбере какво става.
— Кажете името, адреса, семейното си положение и датата на раждане! — продължи по-възрастният.
Клаудиа си спомни името и семейното си положение, а също и датата на раждане, но установи, че в паметта й има бели петна: не можеше да си спомни добре адреса.
Лекарят светна с фенерче в очите й и дълго и мълчаливо ги разглежда. По-младият стори същото. Двамата си размениха погледи, които нищо не означаваха.
— Казвали ли сте на нощната сестра, че не можем да видим душата ви? — попита по-младият.
Клаудиа не знаеше. Беше й трудно да си спомни коя е и какво прави тук.
— Чрез хапчета постоянно бяхте поддържана в състояние на сън и това може да се е отразило на паметта ви. Помъчете се, ако обичате, да отговорите на всичко, за което ще ви попитаме.
И лекарите я подложиха на абсурден разпит: кои са най-четените вестници в Рим, как се казва поетът, чиято статуя се намира на централния площад, какъв цвят е косата на майка й, как се казват колегите й, кои са най-често вземаните книги от библиотеката…
Отначало Клаудия реши да не отговаря — паметта й продължаваше да е объркана. Но в хода на разпита тя постепенно възстановяваше онова, което бе забравила. По едно време се сети, че се намира в психиатрия, а лудите не са длъжни да говорят свързано; но заради самата себе си, а и за да задържи лекарите и да се опита да разбере нещо повече за състоянието си, тя започна да напряга ума си. Докато изреждаше имена и факти, възстановяваше не само паметта си, но и собствената си личност, своите желания, светогледа си. Мисълта за самоубийство, която тази сутрин сякаш бе погребана под много пластове приспивателни, отново изплува на повърхността.
— Добре — каза след разпита по-възрастният.
— Колко време ще стоя тук?
По-младият наведе очи и тя почувства, че всичко е в безтегловност — като че ли след отговора на този въпрос ще бъде написана нова история на живота й и повече никой не би могъл да я промени.
— Можеш да й кажеш — намеси се по-възрастният. — Сред много от пациентите вече се носят слухове и тя, така или иначе, ще разбере; в болнично заведение като това не може да се пази тайна.
— Вижте какво, вие сама сте избрали съдбата си — въздъхна младежът, мерейки всяка своя дума. — Ето какви са последствията от вашата постъпка: по време на комата, предизвикана от упойващите вещества, сърцето ви е пострадало непоправимо. Получила се е некроза на камерата…
— Обясни по-просто! — каза му по-възрастният лекар. — Пристъпи направо към най-важното!
— Сърцето ви е безвъзвратно засегнато и скоро ще престане да бие.
— Какво означава това? — попита тя изплашено.
— Фактът, че сърцето ще спре да бие, означава само едно: физическа смърт. Не знам каква е религията ви, но…
— След колко време ще спре сърцето ми? — прекъсна го Клаудия.
— Година.. най - много две.
Клаудия си даде сметка, че този младеж прикрива зад външността си, зад професионалното си поведение и загрижения си вид огромно удоволствие от думите си. Сякаш тя трябваше да бъде наказана и да служи за назидание на всички останали!
През живота си Клаудиа бе разбрала, че много от хората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на другите, показваха се загрижени и предлагаха помощта си, а в действителност се радваха на чуждото страдание, защото то ги караше да си мислят, че са щастливи, че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше тези хора и нямаше да даде никаква възможност на това момче да използва състоянието й, за да прикрие собствената си неудовлетвореност.
Погледнато право в очите и се усмихна:
— Значи съм успяла?
— Да — отвърна той, но този път съобщаването на тъжната вест не му донесе удоволствие.

__________________________________________________________________

След няколко месеца изписват Клаудиа от "Вилет" и решава да изживее остатъка от живота си обикаляйки света и пристига в Мистик Фолс/ Ню Орлинс *където и да сме хд*.
avatar
;claudia
човек
човек

Брой мнения : 325
Reputation : 6
Join date : 01.04.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Claudia de Tullio;

Писане by Katerina Petrova on 01.04.15 1:42

Много е хубав! Браво! <3
avatar
Katerina Petrova
sweet serial killer
sweet serial killer

Брой мнения : 3197
Reputation : 12
Join date : 05.11.2013

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите