ИндексВход
Latest topics
Staff
Fallon Hutchersonadministrator - 21 - gifted - adriana lima |
Katerina Petrovaadministrator - 17/538 - the devil - nina dobrev |
freya mikaelsonadministrator - n/a - witch - riley voelkel |
Niklaus Mikaelsonmoderator - n/a - the original - joseph morgan |
-davina clairemoderator - 19 - witch - danielle campbell |
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 19 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 19 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 73, на 26.04.24 0:28
След месец.
2 posters
Страница 1 от 1
След месец.
by Noname. 20.04.14 23:28
Интересно бе как миналото се връщаше и потушаваше всичко, което човек би изградил. “Ще те убия ,Eлиар. Ще те убия ” Какво щях да кажа на бащата от миналото ми “Пак избраха мен, татко.” Натъртвах последната дума, за да звуча още по- брутално, а след това смях от ония зловещия. И хоп - изстрел. Това бе края. Тези думи се повтаряха постоянно в главата ми. Този момент постоянно се въртеше пред очите ми. Повтаряше се така както се повтаряха часовете всеки ден, постоянно. По принцип по цял ден не правех нищо, но понякога ми се излизаше навън просто така, за да се разхождам, да решавам по цял ден кръстословици и да пия чисто кафе без захар и сметана.
Още щом отворих очи вече знаех, че днeс е денят, в който ще излизам, за да разпускам и да правя безполезни неща. По принцип сутрин изпушвах по една цигара, а понякога две, дори и три на прозореца си докато гледах тъжният отчаян свят навън и хората, които се правеха на щастливи, за да не смятат останалите, че животът им е пропаднал ( а всъщност наистина бе такъв ). Но както и да е. Те нямаха пари, бяха нещастни затова. Наистина парите на бяха най- важни, но те ти помагаха, за да бъде животът ти по- добър. Но днес бе друг ден и не смятах да пуша, нито да гледам хората. Поне не от толкова далеч.
Ако денят бе обикновен, щях да отида на някое хубаво място, където да сервират топла супа, рулца от раци и задоволителни ордьоври. Но както казах, днес щеше да е различен ден. За момент ми беше хрумнало да преджобия някой отчаян човек на улицата. Не защото нямах пари, а защото ми бе скучно, но джебчийството никога не е било по вкуса ми. Странно защо, след като бях наред с убийство, а не с крадене на шоколадови вафли от магазина на ъгъла...
Мястото изскочи само в ума ми. Неканено и не търсено. Беше чакало там за удобен момент, в който да влезе в употреба. Бях забравил за него. А и как нямаше да го направя, като загърбих всичко. Беше си цяло чудо, че все още помня пътя дотам. На няколко пресечки от тук.
Времето минаваше бързо, може би защото се надбягвахме с него. Преминавах през изоставени детски площадки, тичах по очуканите плочки на тротоарите, тичах през чакъла и не спрях, дори за момент. Знаех, че забавянето само би ме отказало да вървя. Беше студено, усещах преумора в краката си, но нарочно продължавах да ги натоварвам. Имах нуждата да изпитвам всичко докрай. Пък било то и болка.
Достигнах стъклената врата на кафенето. Беше боядисан в приятна смесица от зелено и бяло, но това беше ясно само на слънчева светлина, която в момента отсъстваше поради купестата облачност. Когато бях малък идвах тук. Всъщност тук идвах, за да свиря и дори хората ми даваха пари, мислейки, че съм някое бедно момченце, с голям талант, оставено на произвола на съдбата. Префърцуненият ми баща не ми позволяваха да го правя – било разваляло репутацията ми. Но на мен лично ми харесваше да седя там сам. С парите които изкарвах си купувах сладолед. Имаше различни вкусове. Любимият ми бе шоколад с мента и шам фъстък. Вече го нямаше. Бе спрях отдавна от производство.
Влязох вътре. Сега определено нямаше да ям сладолед. Поръчах си едно кафе, взех го и седнах на една от малките масички с два стола отвън. Пред мен се появи стройна фигура. Повдигнах глава. Сериозно ли? Мразех се. Не можех да повярвам на очите си. Това бе сестричката ми. Онова досадно хлапе, което бях забравил. Изобщо не се занимавах с нея. Имах много по- интересни неща за вършене по онова време. Дрога, алкохол, секс, бързи коли. Живот. Хубаво беше. Усмихнах се. Доста се бе променила. Дори не знаех как успях да я позная. Може би се бях объркал. Но не. На мен не ми се случваха такива неща. Беше красива. С радост можеше да заеме мястото на момичетата с които се занимавах когато нямах време за нея.
Станах. Ако бях по- възпитан щях да се поклоня дори. Но това не бе в стила ми.
- Здравейте, госпожице.
Усмихнах се. Какви ли неща се въртяха в главата ми.
Още щом отворих очи вече знаех, че днeс е денят, в който ще излизам, за да разпускам и да правя безполезни неща. По принцип сутрин изпушвах по една цигара, а понякога две, дори и три на прозореца си докато гледах тъжният отчаян свят навън и хората, които се правеха на щастливи, за да не смятат останалите, че животът им е пропаднал ( а всъщност наистина бе такъв ). Но както и да е. Те нямаха пари, бяха нещастни затова. Наистина парите на бяха най- важни, но те ти помагаха, за да бъде животът ти по- добър. Но днес бе друг ден и не смятах да пуша, нито да гледам хората. Поне не от толкова далеч.
Ако денят бе обикновен, щях да отида на някое хубаво място, където да сервират топла супа, рулца от раци и задоволителни ордьоври. Но както казах, днес щеше да е различен ден. За момент ми беше хрумнало да преджобия някой отчаян човек на улицата. Не защото нямах пари, а защото ми бе скучно, но джебчийството никога не е било по вкуса ми. Странно защо, след като бях наред с убийство, а не с крадене на шоколадови вафли от магазина на ъгъла...
Мястото изскочи само в ума ми. Неканено и не търсено. Беше чакало там за удобен момент, в който да влезе в употреба. Бях забравил за него. А и как нямаше да го направя, като загърбих всичко. Беше си цяло чудо, че все още помня пътя дотам. На няколко пресечки от тук.
Времето минаваше бързо, може би защото се надбягвахме с него. Преминавах през изоставени детски площадки, тичах по очуканите плочки на тротоарите, тичах през чакъла и не спрях, дори за момент. Знаех, че забавянето само би ме отказало да вървя. Беше студено, усещах преумора в краката си, но нарочно продължавах да ги натоварвам. Имах нуждата да изпитвам всичко докрай. Пък било то и болка.
Достигнах стъклената врата на кафенето. Беше боядисан в приятна смесица от зелено и бяло, но това беше ясно само на слънчева светлина, която в момента отсъстваше поради купестата облачност. Когато бях малък идвах тук. Всъщност тук идвах, за да свиря и дори хората ми даваха пари, мислейки, че съм някое бедно момченце, с голям талант, оставено на произвола на съдбата. Префърцуненият ми баща не ми позволяваха да го правя – било разваляло репутацията ми. Но на мен лично ми харесваше да седя там сам. С парите които изкарвах си купувах сладолед. Имаше различни вкусове. Любимият ми бе шоколад с мента и шам фъстък. Вече го нямаше. Бе спрях отдавна от производство.
Влязох вътре. Сега определено нямаше да ям сладолед. Поръчах си едно кафе, взех го и седнах на една от малките масички с два стола отвън. Пред мен се появи стройна фигура. Повдигнах глава. Сериозно ли? Мразех се. Не можех да повярвам на очите си. Това бе сестричката ми. Онова досадно хлапе, което бях забравил. Изобщо не се занимавах с нея. Имах много по- интересни неща за вършене по онова време. Дрога, алкохол, секс, бързи коли. Живот. Хубаво беше. Усмихнах се. Доста се бе променила. Дори не знаех как успях да я позная. Може би се бях объркал. Но не. На мен не ми се случваха такива неща. Беше красива. С радост можеше да заеме мястото на момичетата с които се занимавах когато нямах време за нея.
Станах. Ако бях по- възпитан щях да се поклоня дори. Но това не бе в стила ми.
- Здравейте, госпожице.
Усмихнах се. Какви ли неща се въртяха в главата ми.
Noname.- призрак
- Брой мнения : 13
Reputation : 0
Join date : 17.03.2014
Re: След месец.
by Joseph Reid Jr. 23.04.14 21:58
Клаудия вече се бе събудила, но въпреки това кошмарите, от които се опитваше да избяга я преследваха като някоя хрътка, гонейки парчето месо, което му се полагаше. Изобщо не я радваше всичко това ... по - скоро я караше да се чувства много, много зле, което не я радваше. Не й харесваше това, че не можеше да спи вече цели месеци,а на всичкото отгоре и през деня не се чувстваше спокойна. Мислеше си, че може би всичко това ще й се случи? И все пак живееше с надеждата, че нищо подобно няма да я сподели, защото иначе дявола, който й бе причинил всичко това щеше жестоко да си изпати. И ако му бе мил животеца щеше да я остави намира веднъж за винаги, което едва ли щеше да се случи толкова лесно.
И все пак събра сили да стане от това легло, в което лежеше през всичкото това време. Отиде до банята, където си взе един горещ душ, след който се ободри и жаждата за сън бавно отмаля. Клаудия избра бял потник, бели дънки и черно палто. Можеше да се каже, че й отиваше да носи подобно дрехи, не случайно и ги носеше. Макар че точно сега й се искаше да облече някоя къса рокличка, но размисли. Бе студено, не че й пречеше да облече рокля, но не й се стори нормално за това реши да бъде себе си и чрез дрехите да изрази чувствата си /обикновено точно това правеше/, но днес явно не й се получи кой знае колко добре.
Излезе от дома си, обувайки високите си черни токчета и си наметна някакво яке, дори и не го погледна. Започна да върви по улиците на града, имайки чувството, че никога няма да спре да върви. Явно всичката тази безсъница не й действаше никак положително. Очевидно и хибридът бе прав. Това градче не е толкова обикновено за колкото се има. Не, че Франческа бе обикновен човек, но въпреки това се убеди веднъж завинаги в думите му и съвсем скоро щеше да изчезне от това място, защото изобщо не се чувстваше в безопасност, а най - важното нещо бе да остане жива.
Извървя толкова много път, че чак се чудеше как все още не се е свлякла на земята. Усети известна доза умора и реши, че няма да й се отрази зле една дъъълга почивка. Изведнъж погледът й бе привлечен от някакво подобие на кафене, което й се стори не кой знае колко лошо, колкото й се сториха предните три, които подмина. Е, не бе кой знае колко претенциозна за това реши за се примири с идеята, че вече е прекалено уморена, за да убива времето си във вървене.
Сега имаше една едничка цел ... да намери някое свободно място тук и да изпие някое кафе ... може би. В момента, в който бе готова да отвори вратата на сградата забеляза познат мъж. Това бе скъпият й брат. Усмихна се веднага щом го забеляза и веднага отхвърли идеята да си поръча кафе, макар че в един момент се поколеба ... дали всъщност заслужаваше вниманието й? Но вече бе прекалено късно за мислене, защото бе забелязана, за това просто се приближи, усмихна се подло и рече:
- Скъпи, братко, здравей. Къде се запиля последно време.
И все пак събра сили да стане от това легло, в което лежеше през всичкото това време. Отиде до банята, където си взе един горещ душ, след който се ободри и жаждата за сън бавно отмаля. Клаудия избра бял потник, бели дънки и черно палто. Можеше да се каже, че й отиваше да носи подобно дрехи, не случайно и ги носеше. Макар че точно сега й се искаше да облече някоя къса рокличка, но размисли. Бе студено, не че й пречеше да облече рокля, но не й се стори нормално за това реши да бъде себе си и чрез дрехите да изрази чувствата си /обикновено точно това правеше/, но днес явно не й се получи кой знае колко добре.
Излезе от дома си, обувайки високите си черни токчета и си наметна някакво яке, дори и не го погледна. Започна да върви по улиците на града, имайки чувството, че никога няма да спре да върви. Явно всичката тази безсъница не й действаше никак положително. Очевидно и хибридът бе прав. Това градче не е толкова обикновено за колкото се има. Не, че Франческа бе обикновен човек, но въпреки това се убеди веднъж завинаги в думите му и съвсем скоро щеше да изчезне от това място, защото изобщо не се чувстваше в безопасност, а най - важното нещо бе да остане жива.
Извървя толкова много път, че чак се чудеше как все още не се е свлякла на земята. Усети известна доза умора и реши, че няма да й се отрази зле една дъъълга почивка. Изведнъж погледът й бе привлечен от някакво подобие на кафене, което й се стори не кой знае колко лошо, колкото й се сториха предните три, които подмина. Е, не бе кой знае колко претенциозна за това реши за се примири с идеята, че вече е прекалено уморена, за да убива времето си във вървене.
Сега имаше една едничка цел ... да намери някое свободно място тук и да изпие някое кафе ... може би. В момента, в който бе готова да отвори вратата на сградата забеляза познат мъж. Това бе скъпият й брат. Усмихна се веднага щом го забеляза и веднага отхвърли идеята да си поръча кафе, макар че в един момент се поколеба ... дали всъщност заслужаваше вниманието й? Но вече бе прекалено късно за мислене, защото бе забелязана, за това просто се приближи, усмихна се подло и рече:
- Скъпи, братко, здравей. Къде се запиля последно време.
Joseph Reid Jr.- администратор.
- Брой мнения : 2339
Reputation : 9
Join date : 31.08.2013
Age : 24
Местожителство : Мистик Фолс -
Similar topics» След ден в гората.
» Из Мистик Фолс след около седмица
» След 3 години, Русия (Петрови)
» След три месеца/Александра и Деймън
» След няколко дни. Елена и Дейвид.
» Из Мистик Фолс след около седмица
» След 3 години, Русия (Петрови)
» След три месеца/Александра и Деймън
» След няколко дни. Елена и Дейвид.
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Elena's apartment
» Бара
» Mine :d
» Мона бонбонааа [SPAM]
» New teeth, new life for him ... & HER♥.
» кой от последните два аватара предпочитате
» Глас в БГ ТОП
» Да броим от 1000 до 0
» Секси или злекси
» С какво е облечен следващият?
» Опиши предишния с питие
» Какъв цвят е бельото на следващия?