- имението салваторе -

Отпих от питието си, в което бях сложил твърде много лед, не защото го харесвах разредено, а защото ми харесваше как дрънкаше замръзналата вода в чашата, удряйки се в нейните стени. И когато я разклащах, създавах си някакво внушение на власт, което , разбира се, ми харесваше нереално много. В онзи момент седях на дивана срещу камината и си мислех моите си неща, които изобщо си бяха от доста голямо значение за по-голямата част от вампирската раса.."..затова трябваше да защитаваме Клаус, защото ако той умре и ние с него, но..." Отпих от напитката и леко набръчках чело. Беше силна, дори след като в нея имаше лед. С другата ръка, с която не държах нищо, стиснах силно облегалката на мебела и чух как скърца той. Огледах се дали някой е дошъл. Бяхме се уговорили да се срещнем тук, за да можем да погледнем плана отново и да го одобрим до най-малките детайли, защото не трябваше да се проваляме. Трябваше да ги убием, но ако имаше ловци, сигурно щеше да бъде по-трудно, имайки в предвид факта, че ако ги убиеш, имат скапано проклятие, което щеше да те извади от света на живите. Тях сигурно трябваше да ги пленим или нещо подобно и да ги държим под ключ, докато не умрат от старост или се самоубият, защото не можехме да рискуваме животът на някой от нас. "Ами ако Елена убие някой от тях? Ами ако аз убия някой от тях? Дори ако Стефан го направи, ще трябва да се държим под ключ, защото имахме такива произшествия преди"- мислех си трескаво, а очите ми обхождаха цялата камина до най-малкия детайл и най-малката извивка и мислено я допълвах в мозъка си. Надигнах се бавно и заобиколих дивана. Отпуших шишето и започнах да наливам уиски в чашата си, като непременно се отбих до кухнята, за да сложа още няколко ледчета. Дочух наближаването на някой, но не си направих труда да видя кой е. Седнах отново на дивана и потънах в мислите си.

Амара почука продължително и нетърпеливо по вратата на имението "Салваторе".Цяла нощ не беше мигнала и искаше по-бързо да им сритат задниците на онези,които искат да премахнат расата "вампир" завинаги,а после да заспи под меките,снежнобели завивки-това беше единственото нещо което в момента толкова много желаеше.
Врата на имението се отвори.Изведнъж на лицето на брюнетката се появи една малка,вежлива усмивка.Пред нея стоеше очарователният Деймън.Кое момиче не би му се усмихнало?Но не беше времето затова и изведнъж усмивката й изчезна.Сега трябваше да се държи сериозно,защото точно днес можеше тя да умре.Прекрачи прага с малко наперена походка на голямото имение.Огледа го внимателно.Никога не бе виждала дома на Салваторе.
-Е какъв е планът?-попита го тя леко разсеяно.Беше тъпо от нейна страна да го пита,особено такъв въпрос,който хиляди пъти го бяха обсъждали.Но нали затова бяха тук.Да преговорят всичко,а после да нападнат.
Амара си седна съвсем спокойно на диванчето в хола и любезно попита синеокия мъж като запърха с очички като поредната невинна жертва:
-Нещо да ми предложиш?

"Хлоп,хлоп,хлоп"- беше единствения звук, който се чуваше освен този, който излизаше от камината и тихото ми пъшкане. Оставих чашата на подложката върху близката масичка и се вдигнах бавно. Повторно хлоп, хлоп.. Тези хора не се ли научиха да влизат без да чукат?- помислих си и тръгнах бавно към вратата. Бяхме се уговорили да дойдат, но това вече беше прекалено. Все пак ме изваждаха от минутите ми преди великата битка, която щеше да се реши съвсем скоро. Заслужавах няколко секунди мълчание и гледане в скапаната стена зад камината. Изкачих се по трите стълбички и най-сетне пристигнах. Дръпнах дръжката, а физиономията ми беше уникална- сякаш се бях окакал или по-лошо - бях подушил нещо, което ме отвращаваше и сега щях да убия съществото, което беше направило тази грешка, стоеейки с чехъл в ръка. Дърпайки вратата назад и виждайки кой стои отвън, веднага изражението ми се промени и една лъчезарна и сладка усмивчица се появи на виновното ми лице. В мозъка ми се появи въпроса " Това Елена ли е или Амара?". Наистина трябваше да направя, така че да мога да ги различавам.
- Здравей!- опитах се да замажа положението. Поканих я вътре и седнах на предишното си място, но този път се обърнах към момичето. Последните му думи ми подсказаха коя беше.
- Амара..- промълвих тихо, но можех да се обзаложа, че тя ме беше чула.- Не знам точно. Предлагам да отидем на мястото и да се подготвим там. Ще трябва да кажем на Клаус, за да може да ни помогне. Те нямат никакъв шанс, освен ако не притежават няколко кола от онова дървото, което убива древни.
След тези думи тя ме подкани да я почерпя с нещо. Направих физиономия ала ЗАЩО МЕ ПИТАШ? НЕ Е КАТО ДА НЕ СИ СИ ВКЪЩИ?! Е, не беше ли така. Всички, които знаеха къде живея и ми бяха приятели, можеха да се чувстват като у дома си. Но да не влизаме в конфликт- станах бавно и се влачех по пътя. Взех шишето с уиски и и' сипах, като предвидливо не сложих никакъв лед, защото не знаех как го обича и все пак си ме мързеше да отида до хладилника. Настаних се удобно на "царското" място и в този момент се отвори вратата. " Добре, че не трябваше да ставам"- бяха мислите ми. Всъщност сега бях в лошо настроение и се държах лошо с всички. Изведнъж нещо прекрасно влезе в стаята. Усетих прекрасен божествен аромат на нещо така чисто, но чистотата се изразяваше в духовната част на съществото, прекрачило прага на къщата ми. В онзи момент бих коленичил и бих се самообявил за роб на "господарката". Косата лъщеше на леката светлина, но сякаш момичето пръскаше наоколо този блясък и сякаш светлината излизаше от тялото и'. Очите и' светеха с необикновени лъчи. Усетих тръпка. Знаех, че не необикновено, но го чувствах. Да, великия Деймън Мислещзасебеси Салватор, се прекланя пред красотата и великолепието на едно обикновено момиче. В този момент се изправих и с огромна скорост се озовах до нея. Хванах ръцете и' и я целунах по устните пламенно.
- Елена..- успях само да промълвя и я огледах от глава до пети.- Изглеждаш.. Великолепно и зашеметяващо!
Пръстите ни се преплетоха и тръгнахме към дивана, като я поставих да седне много леко, сякаш се страхувах да не я счупя.
- О, да.. Ти не знаеш.. Някакви луди се опитват да ни затрият. Не е нещо особено, което да не сме преживявали.

- Какъв е планът ли? Елена, изглеждам ли като човек, който има план?- попитах, като се усмихнах широко и затворих очи. След малко ги отворих и отидох до прозореца. Погледнах навън и забелязах, че започваше да се стъмва. Усмихнах се. Най-сетне трябваше да тръгваме, но трябваше да сме много предпазливи. Опитвах се да разбера какво да правим и как да премахнем тези вредители. Доближих се до Елена и вдигнах брадичката и', като се вгледах дълбоко в очите и', опитвайки се да видя душата и', която беше чиста като кристал. 
- Елена, ти си най-хубавото нещо, което ми се беше случвало. Няма да позволя някой да те нарани. Бих умрял за теб- промълвих тихо и хванах ръцете и', като ги притиснах до гърдите си.- Ако искате да тръгваме? Може би е време?
Надигнах се и Елена направи същото. Ръцете ми се обвиха около кръста и', придърпвайки я до мене.

-Благодаря-казах аз когато Деймън ми подаде чашата с уиски.Взех стъклената,малка чашка и се подсмихнах.Започнах да се наслаждава на питието ми,но нещо ме накара да спра.Врата се отвори.Чух гласа на онази жалка Елена.Аз наблюдавах всички нейни действия като таих малка омраза.Тя ме подлудяваше.Имах чувството,че всяко мое копие ставаше все по-жалко и по-жалко с всеки изминал ден.А и като видях движенията и'.Та тя за каква се мислише?За богиня ли?!?Всичко в нея ме караше на мига да я изкормя,без дори да спра да си почина.Но не съм дошла тук да правя някакви скандали за нищо или да си хабя силите напразно.Сега най-важното бе да спася живота си!Нищо друго.И нямаше да позволя на когото и да е да провали всичко.
-Здравей,Елена-рекох аз дружелюбно.Мисля,че ще бъде хубаво тази вечер да се правя на нейна приятелка.Може това да доведе до нещо хубаво.Кой знае?
Когато приключих с питието,аз оставих чашата на малката масичка.Станах от дивана и се запътих към вратата.Преди да я отворя аз погледнах Деймън и Елена.Беше малко неловко аз да стоя по средата на стаята,а те да се целуват.
-Ще тръгваме ли или....?-попитах аз със строг тон като не довърших въпроса си,защото мисля,че схванаха намека ми.В момента според мен имахме по-важна работа.

Отвръщах на целувките и', но забелязах нещо странно. Това сякаш не беше Елена- тя не би ме целувала по този похотлив начин. Дали си въобразявах или се беше променила? Все пак беше странно, но ми трябваха още доказателства за това дали тя е различна или просто е решила да си вземе няколко урока от книгата на Катрин Пиърс. Това беше нейния стил, но не беше Катрин. Може би просто си въобразявах и това беше просто реакция на тялото ми от алкохола, но не бях пиян... Ще трябваше да разследвам всичко, а сега се отдадох на устните на Елена, като ръцете ми я придърпаха още повече към мен, сякаш тя беше прекалено далече и всеки сантиметър разлика между телата ни, бяха километри разстояние един от друг. Езиците ни се преплетоха, а пръстите на ръцете ни също.  Изведнъж се сепнах и се отделих от Гилбърт. Погледнах към Амара и наклоних глава на една страна, като изражението ми се промени.
- Да.. Извинявай... Ти влизай в колата, а ние ще дойдем след малко- само това и' чаках. Възнамерявах да направя няколко сцени от забранените канали след 12 часа, които щяха да се харесат на Елена. Какво? Ами ако това ни бяха последните мигове заедно? Ами ако повече нямаше да можем да се докоснем и трябваше да преминем от Другата Страна? Това беше единственият ни шанс, а Амара в този момент беше пречка, която исках да премахна. Все пак не трябваше да бъде тук, докато го правим, защото нямаше да и' хареса да чува стоновете ни.

Разбрах всичко.За тях съм пречка,която Деймън искаше да отстрани,а после да продължат.Това вече беше прекалено.Е,няма да бъде тяхното.
-НЯМА!-креснах аз ядосано като тропнах силно с крак.Странно!Обикновено не противоречия на другите.Най-вероятно и те се изненадаха.Но ми омръзна да бъда доброто,послушно момиченце.Исках веднага да излезем,да приключим колкото си може по-бързо,защото бях адски изморена и нямах време да си губя времето докато ги чакам в колата.Хич не ме интересуваше дали това ще бъде последният им миг заедно и дали това ще бъде последната им целувка.И аз исках да прекарам последния ми миг със Сайлъс,а вместо това трябва да гледам Елена и Деймън как се натискат.Колкото и да се обичат и те трябваше да се по съобразяват с мен.
-Искам веднага тръгнем!-започнах да се разпореждам все едно аз бях собственика на имението.

Томас се бе върнал у дома си. Все си душ. Облече се подобаващо за събитието. Прибра писмото връчено му от Грегор и се запъти към именито "Салваторе". Той разбира се знаеше какво прави. Всичко му бе пределно ясно. Имаше толкова връзки в града, че чак самият той не можеше да преброи хората, които му се "подчиняваха". Качи се в колата си и отпраши на там, накъдето трябваше да се намира може би преди час, но прекалено много държеше на външния си вид и може би това го спираше, а някой ден сигурно щеше и да му изиграе жестока шега.
Спря автомобилното средство и излезе подпирайки се на стената на имението, чакайки някой случайно да се появи, освен, ако все още не бяха тръгнали. Изведнъж чу нечий глас и няколко секунди по - късно се появи пред трите човешки фигури.
- Добър вечер - каза Томас и се усмихна самодоволно. - Мисля, че преди да тръгнете, където и да е било ще трябва първо да поговорим не мислите ли - продължи след няколко секунди мълчание.

Погледнах ту към Амара, ту към Елена. Дали Елена искаше да тръгнем или да останем? Разбира се, Амара не и' беше приятно да се натискаме пред нея и то след като животът на вампирите е в опасност, но все пак аз си бях егоист и мислех само за себе си, така че не ме интересуваше какво иска Амара, защото тя ми беше просто една приятелка, с която се познавахме от много малко време. Може би дори бяхме нещо като познати. А Елена.. Не мога да повярвам, че отново сме заедно и сме тук двамата. След като си помислих, че съм я загубил, тя отвърна и се върна при мен. Направих лек жест с ръката си на Амара да ни изчака в колата, а физиономията ми гласеше " Няма да приема отказ", но тогава Елена проговори. Настръхнах, когато и тя каза, че иска да тръгваме.
- Добре тогава- подех аз и я хванах за ръката. Погледнах часовника над камината, а след това се запътих към вратата, но тогава дойде някакъв мъж, който така и не ми беше познат.- Ти пък кой си?
След думите му повдигнах едната си вежда въпросително. Какво правеше в моята къща и защо ли пък трябваше да го слушам? Ами ако беше враг. По този начин можеха всички да влизат или излизат тук. Вените под очите ми изпъкнаха, а самите очи се оцветиха в заплашителен отенък на червеното. Кучешките ми зъби се уголемиха и след около половин секунда се озовах притиснал мъжа до стената- едната ми ръка го държеше за гърлото и стискаше, а другата заплашваше да изтръгне сърцето му.
- Ако някой тук го познава, да ми обясни какво прави тук и защо трябва да го слушам?- изръмжах силно и се обърнах към двете момичета.

Е,явно всичко стана както аз исках.И това,че Елена се съгласи с мен беше черешката на тортата.Имах чувството,че днес съм късметлийка,но да не бързам със заключенията.Все пак днес ще се води война между вампири и ловци.Не се знае кой ще спечели,но да бъдем позитивни.
-Чувствам се доста добре -казах аз като я изгледах с едно странно изражение.Наистина ли ме попита:как съм?Е,едва ли иска да дружи с мен или изобщо да иска да знае как съм!Сигурно ще прави като мен или поне ще се опита.До края на вечерта ще се правим на приятелки,колко сладко,а?!?В един миг вратата се отвори.Очите ми зърнаха една висока и стройна фигура.Това бе Томас.
-По-кротко,Деймън!- рекох аз със сериозен тон след като той бе притиснал ловеца до стената и може би щеше да направи и много повече от това.Ама той наистина ли никога не е виждал Томас?Беше ми странно и същевременно смешно.-Ама ти наистина ли не знаеш кой е?!?-попитах аз като сериозното ми изражение се превърна в една усмивка.Може би той си правеше шеги с мен,но за него не беше смешно и явно трябваше да му обясня всичко. -Томас ще ни разкрие целия план на ловците.Той ще ни помогне -започнах аз с краткото ми,ясно обяснение.-Така,че ще е хубаво да се държиш малко по-приятелски с него. - и завърших с една мъничка заповед,която наистина се надявах я спази.

Отвърна надсмешка на вампира, който бе готов да го убие точно в този момент.
- Благодаря, Амара - рече Томас. - Ще бъда много кратък, защото имам да свърша нещо много по - важно от това да стоя тук с вас - каза, а в следващият момент отдръпна ръката на вампира от гушата си и застана пред вампирите.
Всъщност не бе много сигурен дали бе благодарил точно на Аамара, защото пред себе си виждаше две напълно еднакви момичета, което до някаква степен се обърка, но въпреки това веднага отхвърли тези мисли и се насочи към онова, за което бе дошъл.
- Сега скъпи, деца - заговори Томас, колко обичаше този израз. Обожаваше да нарича, който и да е било по този начин. - , скоро може и да ви дойде краят, ако не вземете да запазите животите на Древните. Бъдете на щрек, защото, дори ако само един от тях бъде проръган с кол, всички вие ще се превърнете в хора и само за няколко месеца годините, които сте живели като везсмъртни ще ви застигнат. Мисля, че това ви е достатъчно - завърши Томас, а в следващия миг отново се качи в колата си отпрашвайки към площада, където бе и срещата му с Михаил.