след месец // кристофър и бърди

Кристофър вървеше по коридорите на болницата. Обиколи я може би за пети път, а тя изобщо не беше малка, но иначе щеше да се побърка. Проклетото време минаваше толкова бавно. Изобщо не знаеше как издържа да стои тук. Цялата тази атмосфера го мачкаше. Не можеше да понася болни хора, ранени или каквито и да е било. Просто му беше неприятно, въпреки че обичаше да наранява и да кара хората да се чувстват зле, но това беше напълно различно, а и сега не го правеше, вече не, играеше ролята на доброто момче все пак. А и тогава се забавляваше. Сега изобщо не му бе до купон. Миризмата, която се носеше от всеки ъгъл на тази сграда го съсипваше. Поваляше го ... дори си помисли, че може и да умре тук, но това бе просто болница. Как щеше да го убие?
Вината за това да бе на това проклето място, беше Ник и неговите глупости. Разбира се ... иначе няма да се приближи и на един километър от проклетата болница, но този нещастник не знаеше как да кара проклетата си кола. И как по дяволите беше решил, че може да се напие и да се качи. Да беше се обадил ... какво му струваше? А сега трябваше да стои в някаква си стая обграден от някакви хора, които си мислеха, че знаят какво правят. Ако състоянието му не беше толкова трагично, щеше да го заведе при Ерик. Той щеше да му помогне, но не. Глупакът беше много зле и дори не знаеше какво му е, защото нищо никой не му казваше, сякаш беше някакво дете, което чака да разбере дали майка му оживее или не. Не му пукаше за Ник, но поне ако нямаше шансове да му планира погребението. Не за друго, а защото Ник си нямаше никого, а и беше един от малкото хора, за които на Старк му пукаше. Но, не. Трябваше да стои тук и да не прави нищо, а само да обикаля, сякаш си нямаше друга работа. Всъщност си нямаше, защото тази седмица се беше освободил.
Изведнъж спря. Истината беше, че бе уморен. Не го осъзнаваше, но когато мозъка му отново започна да функционира нормално, научи, че е висял тук поне пет часа и едва ли е направил само пет обиколки, но нищо ... абсолютно нищо. Колко още щеше да чака, за да разбере дали този нещастник е добре? Осъзна и колко ядосан му бе всъщност. Ядосан и на лекарите, защото наистина го изнервяха. Отново обърна и продължи да върви по дългия коридор. Нервите му го изкарваха извън кожата му, очите му бяха червени, защото не беше спал, а имаше нужда, но все едно. Щеше да си възстанови силите по - късно. Това не беше чак толкова важно, щеше да се оправи. Когато за пореден път се опита да попита какво става и никой нищо не му каза, зашлеви силен шамар на сестрата, която за пореден път отказваше да говори. Заяви, че повече няма да се върне тук и че ще ги съсипе, че ще убие семействата им и че последното нещо, което ще им остане са самите себе си, които щяха да умират в горяща агония затворени някъде, всичките на куп, обградени от приближаващ огън към тях. Гласът му се беше разнесъл из целия коридора и всички го изгледаха странно. Мислеха го за луд, със сигурност, но той и такъв беше, не го криеше. Изобщо не му пукаше за това какво мислят за него. Беше му омръзнало от всички тях. И тях щеше да убие. Не заслужаваха да живеят, нищо че нямаха нищо общо със случая. Сестрата най - демонстративно заяви, че ще извика охраната, а Крис на свой ред беше готов да я удари още веднъж, но вместо това каза, че сам ще си тръгне, като продължаваше да крещи. Не можеше да я търпи и наистина щеше да я убие. Дано не си мислеше, че Кристофър просто ей така си говори, защото бе изнервен. Да беше, но и достатъчно луд, за да изпълни казаното ... но нямаше, разбира се. Как би? Просто говореше и вършеше глупости, щеше да му мине.
Тръгна към изхода и прекоси пътечката, която водеше до колата му. Влезе в автомобилното средство, врътна ключовете, натисна газта и се отправи на някъде. Изведнъж, в тъмнината, забеляза пред себе си човешка фигура, което го стресна, но вместо да натисне спирачките, натисна газта. Когато се усети какво прави, успя да спре колата, която, изглежда, се бе опряла до момичето и ако се бе забавил само още една секунда, щеше да бъде фатално и за двамата.
- Кристофър? Какви ги вършиш, глупако – изкрещя на себе си и удари ръцете си във волана. Излезе от колата и видя познато лице. - Бърди? - попита и се приближи до нея. - Знаеш ли колко часа е? Защо си излязла сама?