I need your help to pull me out of the darkness. /Davina and Kol/

Свистенето на есенния вятър се разнасяше из улиците на Френския квартал, припомняйки на всички кое време на годината е. Все още бе началото на Октомври, но това не пречеше на хората да се приготвят от рано за един от най-страховитите празници. От една уличка се появи мъж, облечен в тъмно сиво палто. Той бе пъхнал ръце в джобовете си и крачеше замислено по павираните улички. Явно бе нов в града и всички забелязваха това. Зад гърба му се разнасяха шушукания и невъзпитани старици го сочеха с пръст, докато разказват преувеличени истории за семейството му.
Кол Майкълсън не бе особено желан в квартала, макар и вече да не бе вампир. Всички тук знаеха подвизите на прословутото семейство Древни вампири. Толкова години живот на убиец, не можеха да бъдат заличени с няколко добри дела като вещер и Кол отлично знаеше това. Така или иначе той не се впечатляваше от погледите, които всички му хвърляха. Отдавна бе спрял да се интересува от мнението им. Непремислените му действия го бяха белязали доживот и каквото и да стореше, хората щяха по-скоро да го помнят с лошото, от колкото с доброто.
Кол бе свикнал и с ролята на отритния брат, който често свършва с кама всърцето, поне сега вече тя бе безсилна срещу него. Харесваше образа на лошия, непукистичен брат, който си бе изградил с времето и не смяташе да го разваля, ставайки още по-уязвим в това човешко тяло.
Все пак радостта от това ,че е Вещер не продължи дълго. Но Кол не остана учуден от това, защото знаеше, че никога няма да има пълно щастие, всеки път щом получеше нещо, което да го радва, то му бе отнемано. Естер знаеше колко могъщ може да стане, ако остави цялата сила на Кол под негов контрол. С годините той бе имал достатъчно срещи с различни Вещици, които го бяха научили на трикове, заклинания и магии от всякакво естество. Знанията му бяха прекалено големи, за да в съчетание с пълния капацитет на магията му и поради тази причина собствената майка го прокле. Заклинанието, което запечата върху него не му позволяваше да използва капацитета на силите си и сега той се бе впуснал в търсене на начини, с които да премахне проклятието.
За малкото време, в което бе в Ню Орлиънс бе разбрал, че във Френския квартал има много силна вещица, дете на жътвата, която разполага с голяма сила и умения. Ето защо в този час Кол Майкълсън се бе запътил към един от Храмовете, където трябваше да намери въпросната вещица.
Бившия вампир зави зад ъгъла, спирайки само за миг погледа си върху красивите креолски градски къщи, построени около 1830 години, къщички, които му навяха много спомени..Мъжът тръсна глава и само след няколко минути, отвори вратата на Храма, където намери едно изключително красиво момиче.
-Давина Сейнтклеар?

-Винаги слуховете са вървели една крачка пред мен. -Кол се усмихна горчиво. Знаеше колко вреди бяха донесли на Давина семейство Майкълсън. Марсел го бе предупредил, че момичето няма да се радва да го види, нито ще му помогне, но какво друго му оставаше освен да опита?
Цял живот бе копнял да контролира магията. Докато бе вампир бе търсил какви ли не начини, за да може да прави дори малки магически трикове. Отне му две години на открие Диаманта на Арагон, който позволяваше на всеки да се възползва от силата му и накрая когато можеше да му се наслади - той му бе откраднат. Бе прочел и издирил каква ли не магическа литература, чии ли не мемоари, които да отворят вратата към силата, но когато ти самият си зло, създадено против законите на природата, няма как да очакваш от нея да предостави в ръцете ти, своите сили и енергия.

Кол не знаеше как да продължи. До сега се бе справял с всичките си проблеми сам. Никога не му се бе налагало да моли за помощ когото и да било.

-Знам, че посещението ми не е желано. -Майкълсън направи няколко крачки напред, приближавайки се към момичето, но не прекалено, защото не искаше да я плаши. За миг той я огледа от глава до пети. За миг красотата й се стори толкова магнетична и необикновена, че той забрави защо се намира тук. И все пак след кратката пауза, Кол се опита да намери думи, с които да продължи разговора. -Едва ли би помогнала на един Майкълсън, в предвид всичко, което семейството ми ти е сторило. -Сигурно ако трябваше да се постави на нейно място, сега щеше човека от среща да лежи на земята с прерязано гърло и все пак той бе дошъл тук за помощ, макар и да му бе трудно да я поиска по нормалния начин, по който хората го правеха.
И все пак въпреки слуховете, никой не познаваше Кол Майкълсън. Никой си нямаше дори най-малка напредстава кой всъщност бе той. Те го опреличаваха на чудовище. Безжалостно създание, което извършва масови убийства за забавление, но никой не знаеше, че болката, която изпитваше бе нещото, което го подтикваше да се държи така. И никой не биваше да разбираше. Той не искаше да бъде разбран, нито да бъде съжаляван. Не искаше да се оплаква и жалва, получавайки нечие внимание - нямаше нужда от това. След всичките тези години той бе свикнал да го приемат за чудовище, защото Кол Майкълсън бе точно това.

Кол се усмихна отново и леко сведе поглед. Изобщо не си бе и помислял, че ще я склони толкова лесно. Съгласието й да му помогне го накара да мисли, че тя също се нуждае от нещо. Още щом се зае с тази задача Кол знаеше, че няма как да получи услуга, без да даде нищо в замяна. Но това бързо съгласие от страна на красавицата го караше да се съмнява. Дали всъщност бе обмислим ситуацията твърде повърхностно, подценявайки желанията на Давина Клеар? Колко щеше да му струва поисканата помощ и той бе ли готов да плати цената й, ако тя е твърде висока? Сега осъзна, че трябваше да разбере повече. Имаше нужда да знае за какво щеше да бъде използван. Макар, че силата, която щеше да бъде освободена щеше да е зашеметяваща. Подобна сила щеше да сложи в ръцете му съдбата на всеки, който Кол пожелае и колкото и странно да звучеше - той нямаше да я използва за отмъщение или нещо толкова глупаво и безсмислено. Нямаше да я използва, за да причини зло на когото и да било, защото с годините бе разбрал, че всяко зло се връща на извършителя в троен размер. Природата никога не позволяваше балансът да бъде изгубен.

-Е, щом си чувала толкова за семейството ми, то значи много добре знаеш, че ние спазваме думата си. -Той отново я погледна, сините му очи се впериха в нейните, усещайки за миг цялата енергия, която се вихреше като ураган около момичето. Майкълсън може да бяха кръвожадни убийци, които се интересуват само от собственото си благополучие, но всеки един, който до сега бе сключвал сделка с тях знаеше едно - когато някой от тях използваше думите "Давам ти думата си." , той щеше да направи всичко по силите си, за да спази даденото обещание.

-Аз също съм слушал много за теб, Давина Клеър! -Той се усмихна половинчато и направи още няколко бавни крачки, приближавайки се само на метър от вещицата. -Ти разполагаш не само със сила, но и с ум. -Помещението бе тъмно, но свещите, които горяха навсякъде около тях, осветяваха и двама им достатъчно добре. -Съгласи се прекалено лесно, което ме навежда на мисълта, че си знаела за идването ми, предполагала си или си го видяла..няма значение..-Ръката му се измъкна от джоба, от нея излизаше заслепяваща светлина, той отвори шепите си и в тях проблясна диамант. Огромен диамант, който бе ключът към освобождаването на силите му..Давина протегна ръка плахо към диаманта, но пръстите й минаха сякаш през въздуха, докосвайки ръката на Кол..Диаманта бе илюзия. Мъжът се усмихна половинчато. -Малък трик..този диамант е първото нещо, което трябва да открием..но нека се върна към мисълта си..-Той тръсна леко глава. -Вече си измислила какво да поискаш в замяна, нали така? -Кол отново я погледна. Може би се опита да прочете в очите й това, което ще поиска, но те не казваха нищо. Сякаш бяха замръзнали върху образа му, изненадани от него като цяло. И все пак Кол бе чакал хилядолетия само, за да се сдобия с подобна сила и бе готов на всичко, за да плати тази цена.

Кол затвори очи за миг и извърна глава леко настрани. Не, той не се обръщаше срещу тези, които му помагат и не правеше живота им ад. Всъщност като се замисли единствените животи, които превръщаше в Ад до сега бяха тези на собственото му семейство. Колко пъти те се бяха опитвали да се скрият от Майкъл, но Кол привличаше внимание с безразборните си масови убийства?! Ето защо и камата лежеше толкова често и за дълго в гърдите му. Той винаги бе този, който проваляше плановете на останалите и ги излагаше на опасност. Кол бе черната овца в семейството  , макар и Клаус да мислеше, че ролята е негова, всички заставаха до хибрида и го защитава, жертваха живота си за него, а за Кол? Е, той получаваше нож в гърдите, вместо в гърба и бе обвиняван за всеки провал. Всъщност той бе неразбраният и отхвърленият, но въпреки, че знаеше, че само и единствено действията му водят до подобно отношение- той не престана. Кол бе причината Майкъл да ги открие неколкократно, той бе причината Марсел да бъде превърнат във вампир, показвайки му своите собствени деяния, той бе черната овца, но никой не разбираше защо се държи така..

Поредната многозначителна усмивка се появи на устните му.
-Не си мисли, че ще бъда твоето кученце!-Предупреди той съ студенина в гласа си. Нямаше да й позволи да си мисли, че го притежава само защото му е помогнала да отключи силите си. -Услуга за услуга, това е сделката! -Така искаше да й покаже, че й дължи изпълнението само на едно единствено нейно искане и нищо повече. -И не се тревожи, аз никога не се обръщам срещу този, който ми е подал ръка! -Дали бе защото до сега никой не му бе подавал ръка или просто защото Кол Майкълсън не бе като останалите от семейството никой не знае.

-Ще го намерим, заедно. -За миг се спря, за да усмисли последната дума, която изрече. Имаше чувството, че я бе използвал за пръв път. Та той изобщо знаеше ли какво е значението й - "заедно" ..не, той знаеше значението на "винаги сам" и бе свикнал с тази константа. -Камъка се намира в гробницата на Естер, но тя е защитена с много силно заклинание. -Естер се бе погрижила единственото нещо, способно да върне силите на Кол, да е добре опазено и защитена от самия него пък и от когото и да било другиго. Гробницата на Естер се намираше в гробището на Френския Квартал, но самата тя бе заключена и предпазена от едно от най-силните заклинания на Естер. -Имам нещо за теб. -Той се усмихна леко. Знаеше, че Давина се интересуваше от мемоарите на Естер. Майка му бе една от най-силните вещици някога и заклинанията, които тъй съкровено пазеше бяха изключително силни и могъщи. Кол разкопча якето си и бръкна във вътрешния джоб, изваждайки малка кожена книжка, чиито жълти листи се поддаваха из подвързията й. -Малък подарък от моя страна. -Той я сложи в ръцете на Давина и отново се усмихна леко. Хареса му изненадата и учудването, които се изписаха на лицето й. Не можеше да повярва, че Кол щеше да се раздели с толкова силни заклинания и да й ги даде..та той можеше да сключи сделката за тях и да се измъкне от положението, знаейки колкото много ги иска тя, но не го направи, а ги даде просто така, нямаше смисъл.

-Заклинанието, с което Естер е затоврила гробницата не е в мемоара й. -Отбеляза Кол докато двамата вървяха към гробището на Френския Квартал, където в единият му край лежеше истинското и първоначално тяло на Естер. Необходимо бе пояснението "първоначално" защото всички знаеха как една от най-могъщите вещици умееше да прескача от едно тяло в друго и да побърква синовете си когато пожелае. Всяка вечер мисълта, че Естер някога отново ще се върне измъчваше тези от семейството, които все още бяха вампири. Този факт, обаче далеч не бе притеснение за Кол, защото той знаеше, че това му тяло е подарък от майка му и тя няма нищо против той да изживее живота, който винаги би искал...макар, че като се замисли след отключването на силите си, това можеше да докара омразата на Естер отново към него.
-За да я отключим..-продължи Кол, като държеше погледа си към небето, луната и креолските сгради, защото погледнеше ли към Давина някакви други мисли се прокрадваха в главата му-..трябва да използваме неутрализиращо заклинание. -Заклинание от подобен тип имаше за целта да неутрализира всякаква направена магия върху въпросния предмет или в случая помещение.

Давина и Кол вече се намираха пред заветната гробница. Още докато преминаваха през предната част на гробището, Кол можеше да усети негодуванието на духовете на предците. Той разбираше омразата им и знаеше, че могат да се опитат да предотвратят успеха на начинанието им, но той се надяваше, че това няма да се случи.

-Готова? -Кол протегна ръце към Давина и я погледна. Тя сякаш за миг се поколеба, но след това плахо хвана ръцете му и опита да се успокои и концентрира. -Vesmatos tribum , Estas sur sestance, erasum viso,vas metan senguinem! - Двамата повтаряха думите на заклинанието, енергията започна да се завихря около тях, ръцете им започнаха да пареха, а в главата им се зароди силна болка, която накара Давина да пусне ръцете си и да прекрати заклинанието. Кол отвори очи и я погледна. -Можеш да се справиш! -Той я погледна в очите, прочитайки внезапната уплаха, която се бе зародила в нея. -Довери ми се? -Протегна леко ръка напред и отново повтори. -Довери ми се, Давина Клеар!

Гласовете им отекнаха в нощта, разнасяйки се из пустото гробище. Заклинанието причиняваше болка и на двамата, но те не предадоха и го довършиха. Кол усети силата, която се освободи от гробницата като топла заливаща го вълна. Той се усмихна леко и отвори очи, поглеждайки към Давина. От носа й се стичаше лека струйка алена кръв. Вещерът извади от горния джоб на палтото си една снежно бяла кърпичка и я подаде на момичето. Без да казва каквото и да било той се отправи през входа на гробницата и влезе в мрачното помещение. За миг остана на прага и се огледа. Гробницата не бе специална, но бе достойна за един Майкълсън. Той направи няколко крачки напред и докосна ковчега, в който лежеше тялото на майка му. По тялото му пробегнаха ледени тръпки, а през ума му минаха хиляди спомени. Колкото и да ненавиждаше майка си, той не можеше да отрече, че тя му бе такава, не можеше да не я уважава, пък и знаеше, че тя просто е искала да ги защити, била е наивна и изплашена. Но не можеше и да я оправдае напълно, защото бе свидетел на желанието й да ги унищожи и за него това бе неприемливо.
Мъжът огледа стените внимателно, видя няколко празни урни и ги провери, но в тях имаше само паяжина. Той обиколи ковчега и огледа внимателно всяко кътче, но пак не намери нищо, което да привлече вниманието му. Кол сбърчи вежди недоволно..Къде би го сложила?..Мисли Кол!..Вещерът започна да опипва стената, след няколко секунди намери разместена тухла, премахна я внимателно и взе кутията която се помещаваше зад нея. Ковчежето бе дървено и гравирано с някакви древни келтски символи. Пръстите му се плъзнаха по повърхността, напипвайки ключалката, той бавно го отвори и на лицето му се изписа усмивка, когато установи, че камъкът който търсеха е вътре.

-Кол? -Чу се гласът на Давина, която вече се чудеше какво става.

-Намерих го! -Извика не много силно той, погледна само за още миг ковчега и излезе от помещението. -Но това не е всичко..-За да направят заклинанието те трябваха да го открият в мемоарите на Естер и да го обърнат. Камъка бе като предмет, който съдържаше силата му, но трябваше специално заклинание, което да я върне обратно на Кол.
-Трябва да намерим заклинанието в старите мемоари и да го обърнем. -Поясни той, гледайки вещицата в очите. Нейните очи сякаш го пленяваха и той не можеше да откъсне поглед от тях. -Нека ти покажа нещо! -Кол протегна леко ръка напред, подканвайки Давина да я хване, тя го погледна леко недоверчиво, но след това я улови, пращайки още тръпки по гърба на Вещера, които той не можеше да си обясни. Мъжът повече Клеар по една от пътеките, докато двамата стигнаха пред друга гробница. Тя бе вкопана в земята, по нея се слизаше по стълбище и имаше дървена врата. Двамата се озоваха на вратата, върху дървото бе издълбано име - Кол Майкълсън. -Давина го прочете на глас, но не каза нищо друго. Бившият вампир извади един ключ от палтото си и отвори вратата. Минавайки през някакво пусто помещение те стигнаха до втора врата, която бе отворена със същия ключ. След нея се разкри спираща дъха глетка. Те се озоваха в огромно помещение, което бе пълно с магически книги и предмети. Имаше маси с различни камъни и епруветки и уреди използвани в алхимията. Имаше лавици със старинни магически книги и мемоарите на различни вещици. Давина остана без думи за пореден път.

-Не се притеснявай, разгледай! -Подкани я той и се усмихна.

-Можеш да я задържиш, аз нямам нужда от нея! -Както вече се виждаше тук се помещаваха достатъчен брой вещерски книги и въпреки, че точно тази бе една от най-важните, той не искаше да я задържи. Не искаше да гледа книгата, която бе проклела два пъти - първият, когато Естер ги направи вампири преди хиляди години и вторият сега, когато отне силите му. -Както виждаш тук съм достатъчно оборудван, пък и знам колко много я искаш...-Давина остана очудена, но още преди да е казала каквото и да е Кол допълни: -И не, не искам нищо в замяна, подарък е, колкото и да ти е трудно да повярваш! -Малката вещица бе станала изключително недоверчива, но той я разбираше, защото бе същият. След всичките години, през които семейството му го предаваше, той се бе научил, че не можеш да се довериш дори на собствената си плът и кръв, пък камо ли на някой непознат. Винаги трябваше да имаш едно на ум и никога да не дължиш услуги на никого, защото накрая вероятността да пострадаш бе сто процентова.
Кол обаче трябваше да намери начин да спечели доверието й, защото само така двамата щяха да разгърнат целия си потенциал и да успеят. Трябваше да работят в екип, да си имат доверие и той щеше да се опита да постигне това, макар да знаеше, че ще е доста трудно.
Майкъслън застана настрана и й позволи да огледа мястото и магическите предмети добре. Възхищението и любопиството, което се появяваха у момичето, му доставяха удоволствие. Лека усмивка на изписа на устните му и кимаше на всяко "Това е...нали?" , виждайки, че Давина е доста добре запозната с предците си и уменията им.
-Заклинанието ще ни отнеме доста време и практика. -Отвърна той когато тя най-накрая извърна красивото си лице отново към него. -Мога предварително да се извиня, за това, че ще ти се наложи да гледаш лицето ми по-дълго от очакваното, макар, че със сигурност накрая няма да съм ти толкова досаден. -Той се засмя съвсем леко и забеляза, че Клеар се е сгушила в якето си. -Нека го направя по-уютно за госта си, а ти се настани! -Той отиде до камината, която бе вградена в една от стените, сложи няколко дръвчета и само след едно словосъчетание огънят букна и запали дървесината, започвайки да топли помещението.

-Възможно най-скоро. -Отвърна Кол и върна вниманието си на момичето. Давина се бе настанила на един мек диван цвят бордо и ясно й личеше как се наслаждава на топлината. -Кол се отправи към един от рафтовете и извади една огромна книга. Корицата й бе от естествена кожа, цялата гравирана с древни келтски символи. В долния десен ъгъл имаше няколко реда, написани на енохийски език - езикът на Ангелите, както някои смятаха. Бе много спорни дали все още съществуват ангели, някой не вярваха в тези библейски същества, други им се кланяха а трети, като Кол - изобщо не се интересуваха от темата. Пръстите му преминаха по текста, но той усети топлина и оправане и бързо дръпна ръка. Предците не искаха той да докосва точно тази книга, което значеше, че някъде в нея е заклинанието, което искаше. Преди не бе сигурен, че то е тук на сто процента, но след белега, който получи на ръката си, разбра, че е бил прав и се усмихна. Кол се настани на дивана до красивата вещица и отвори книгата, полагайки я на коленете си. Давина понечи да я пипне с цяла длан, но Кол спря ръката й, а тя остана изненадана.
-Внимавай! - Предупреди я той и пусна ръката й, показвайки изгарянето, което се бе образувало на неговата. -Първо опитай да я докоснеш съвсем леко, за всеки случай. -Тя го послуша, но за радост при нея нямаше никакъв ефект, никакво изгаряне.
Кол се усмихна и й подаде книгата, която продължаваше да недоволства в ръцете му. -Явно мен не ме харесва!-Отбележи той и се доближи съвсем леко, за да може да вижда и разчита написаното.-В заклинанието задължително трябва да участва предмет, така, че можем спокойно да изключваме всички, които са само текст. -Трябваше да прочетат дебелата книга и да открият заклинание, в което се споменава участието на камакът на Аргон. Давина запрелиства страниците и двамата започнаха да следят написаното, четейки го един на друг.

-Не..-за пореден път, вече отегчено констатира Кол и въздъхна, отпускайки глава на облегалката на дивана. И двамата вече бяха доста уморени, бе минал един час от както камбаната на часовниковата кула отброи дванадесет часа. -Ако искаш можем да продължим утре, не знам? -Той се обърна към нея, лицето му изглеждаше измъчено и ядосано, а под очите му се бяха появили тъмни кръгове, карайки блуждаещото синьо на ирисите му да изпъква още повече.