the life of Sophie White or Layla West? who i am?

София вървеше, по - скоро търсеше нещо. Глас. Постоянно го чуваше и я побъркваше. Чак сега бе осъзнала, че се намираше в гората.
Хайде, ела при мен.
Твърд и груб глас. Отново. Въобразяваше ли си? Полудяваше ли? Какво по дяволите се случваше с нея?
- Хайде, де! Покажи се, ако ти стиска? Писна ми от теб - продължаваше отново и отново. Искаше да не му обръща внимание, но все пак тръгна натам откъдето го чуваше. Не осъзнаваше, че всъщност само тя го чуваше. Забърза крачката си, а след малко започна да тича. Гласът ставаше все по - силен и настоятелен, а тя все по - бърза и по - бърза, опитвайки си да мине през храстите и дърветата...
Беше краят на гората, а пред нея имаше път.
Тук съм, София.
Идваше от другата страна на пътя. На лицето на брюнетката се изписа една доволна усмивка, че най - накрая го бе намерила, че беше толкова близо. Щеше да го накара да съжалява. Затича се за да мине.. бам!
- Миличка, най - сетне се събуди. Докторите казаха, че си късметлийка, че си оцеляла - рече някаква жена с весел тон и с усмивка на лицето. Прокара пръстите си през косата й. София я гледаше уплашено. Огледа мястото. Предполагаше, че това бе болница, но защо беше там? Защо всичко я болеше?
- Миличка? Коя си ти за да ме наричаш така? - попита Софи като мръдна главата си на ляво.
- Аз.. аз съм майка ти, София. Не ме ли помниш? - с разтреперен глас каза жената, която беше на път да се разплаче и продължаваше да я гали по главичката, но тъмнокоската постоянно я мърдаше.
- Майка? И коя е София? Аз не познавам майка си, нито момиче на име София.. - продължи да говори. Беше объркана. Не знаеше какво става. - .. аз не познавам никого. Защо съм тук?
- О боже.. кажи, че в момента си правиш някаква шега с мен. Нали това е шега? - разплака се и се отдръпна от нея.
- Престани да ме наричаш така. Не съм ти никаква. Дори не знам коя си.
- Изгубила си си паметта - прошепна тя, а след това започна да й говори със строг и повишен тон, даже на моменти викаше и в същото време плачеше. - Чуй ме. Ти си София. Аз.. аз съм твоята майка, може би в момента не можеш да се сетиш, но ми повярвай, моля те - брюнетката продължаваше да я глада объркано, а майка й прокара пръти през косите й. - Аз съм твоята майка. И ти знаеш това? Повярвай ми!
- Помощ! Помощ! - прекъсна я София като започна да крещи, а плачът на жената стана по - силен и продължаваше да й говореше, но тя не я чуваше, а просто крещеше за да дойде някой и да я махне от нея. - Тя е луда! Помощ! Помогнете ми!
Изведнъж през вратата дойдоха две медицински сестри като отделиха майка й от нея. Помолиха я да излезе, а момичето на леглото продължаваше да крещи и накрая русата сестра й би приспивателно..
Момичето отвори очите си. Бе се събудила на напълно непознато място за нея. Надигна се от леглото, на което лежеше и стана от него. Започна да разглежда стая по стая с бавна и предпазлива крачка. Приличаше й на къща, но това определено не беше нейната. Излезе навън. Огледа всичко около себе си. Това не беше Виена или беше. Просто не бе идвала тук. Никога през живота си не бе идвала, е можеше и да е преди да си загуби паметта. Всичко беше толкова странно. Последното, което помнеше, че се бе прибрала от тъпия психолог. Беше глупаво от тяхна страна. Не можеха ли да си го набият в главата, че не може да си спомни. Беше изгубена кауза. Прие това, че те са й родители, че онези са й приятели. Но нямаше смисъл. Не можеше да си спомни и това беше.
- Извинете знаете ли къде се намирам? - София попита един случаен минувач, а той в отговор й отвърна "В Мистик Фолс. Мога ли да ви попитам защо излязохте от къщата на Лайла Уест? Приятелки ли сте?" - Просто се събудих там.. но няма значение. Кой ден сме днес и коя е Лайла Уест? - "Тя, тя е просто едно обикновено момиче в този град, но ми беше просто интересно, тя няма приятели, трудно се сприятелява, но както и да е. 17 юли, госпожо." Момичето го погледна неразбиращо. Нима бе проспала две седмици. Или бе изгубила спомен за тях? - Благодаря за отговорите ви. Само бихте ли ми казали, ако имам още въпроси към кого мога се обърна?
Човекът просто тръгна и не й обърна внимание...

Одобрена си!