Преди около година в Ню Йорк // Маделин & Колобър

- Хайде, Кристофър, вдигни си телефона - не преставаше да повтаря Маделин, която изглеждаше повече от изнервена.
Не можеше да се свърже с този нещастник вече трети ден, а той й бе обещал, че ще доведе проклетия вампир. Лъжеше я и тя много добре го разбираше. Само ако се появеше пред очите й, щеше да го съсипе, щеше да му причини такава болка, когато никога не си е и помислял, че може да изпитва. Вятърът духаше силно и перфектните й букли почти покриваха лицето й. Тя направи опит да ги махне, но те отново се появиха пред очите й и тя побесня още повече. Беше й студено и обгърна кръста си с ръце, сякаш щеше да се сгрее. Хубавото беше, че колата й бе наоколо. Тя поне имаше климатик и щеше да реши един от проблемите й.
Мракът бе покрил града. Може би минаваше полунощ, което я подсети да погледне часа. Беше права, както винаги. Нервите й преминаваха обичайното за тях самите ниво и тя извади цигарите си. Имаше нужда да пуши. Трябваше да се успокои, да се почувства по - добре и само цигарите можеха да свършат тази работа. Извади първата и бързо я изпуши. Не го очакваше от себе си, но само така можеше да достигне до желания резултат. Отново премести косите си от лицето.
Направи няколко крачки назад и отново намръщено изражение се появи и Верни се обърна. Тръгна към колата си, докато вадеше втора цигара, а остатъка от първата бе хвърлила някъде си по улицата. Качи се в автомобила, хвърли телефона някъде към задните седалки, а след тога втората го последва. Огледа се в задното огледало и стигна до извода, че косата й изглежда повече от ужасно. Хвърли цигарите си отново някъде назад, за да не държи нищо в ръцете си. Събра косите си в опашка, което я направи много по - привлекателна и натисна газта.
Истината бе, че не пътува много дълго. Дори беше доста кратко, защото не искаше да се прибира, а домът й бе някъде след двадесет километра. Спря пред бара, в който често ходеше. Един от най - елитните, разбира се. Не се завираше в дупки, които не заслужават ничие внимание.
Слезе от колата и продължи направо по стълбичките, които я отвеждаха до желаната дестинация, която не бе толкова самата сграда, а бара, където можеше да си поръча, колкото си иска уиски, защото можеше да си го позволи, а и едва ли някакви си две цигари можеха да оправят настроението й.
Когато седна на барчето и си поръча обичайното, бутилка уиски.

Двамата се бяха хванали в клинч и си разменяха удари с колена
"Бой! Бой! Бой!" - Крещеше обградилата клетката тълпа. Колобър отнесе един юмрук в стомаха и друг в челюстта, който го накара да залитне . Върколакът замахна отново. Да противникът на нашия герой бе върколак, по-едър и мускулест от него, а той не използваше вампирските си сила и бързина, нито естествено дарбата си в битката. По принцип рядко ги ползваше, когато се биеше. Та върколакът замахна отново, но нашият герой се наведе и го избоксира в ребрата. Изрита противника си в корема, след това в лицето. Накрая пробяга 2-3 крачки нагоре по стената на клетката, отблъсна се , а кракът му описа дъга и се стовари в главата на върколака слагайки край на двубоя. Вампирът излезе от клетката, докато в това време свестяваха припадналия. Облече си тениската, смени шортите със сини дънки, сложи си черното кожено яке, взе си спечелените пари и си тръгна. Запъти се към паркирания си отвън сградата мотор. Само дето вън завари някакъв вампир да го разглежда. И очевидно си го беше харесал. Българинът го помоли да се отдръпне, обаче нахалникът не пожела. Е след бой човек, а и вампир ожаднява, така че онзи послужи за среднощна вечеря на Колобър. Инфектираният напъха пресушения труп в близкия контейнер, качи се на превозното средство и го подкара по улиците на Ню Йорк. Спря пред един бар, слезе от мотора и влезе вътре. Приближи до бара и си поръча кока-кола.

Маделин внимателно следеше всяко движение на бармана, който с доста флегматични движения й доставяше поръчката. Дори не знаеше откъде има цялото това търпение да го чака, че и да го гледа. Изобщо не разбираше защо го правеше. Изнервяше се допълнително. Щеше да се побърка, ако продължаваше да стои ида не прави нищо. Имаше нужда да обиколи бара няколко пъти, за да не й се налага да гледа това жалко създание на природата. Сякаш си нямаше друга работа. Толкова ли беше трудно просто да даде проклетата бутилка. Не искаше нищо друго, но той, той продължаваше да се бави. Колко века щеше да продължи това? Колко време още трябваше да изгуби, за да може най - накрая този нещастник да направи нещо, повече от елементарно. Явно беше нов, защото идваше тук почти всяка вечер, за да изцели болката от това, което не беше успяла да свърши. Да, тя се побъркваше, когато не можеше да свърши нещо. Това я караше да се чувства повече от зле. Тази вечер причината беше очевидна. Глупавите хора, на които им плащаше. Нямаше да се учуди, ако Крис беше убит и изхвърлен в някоя канавка. Беше глупак, което беше в състояние да подкрепи предположенията й.
Точно, когато си помисли, че трябва да стане, да се разкара и повече да не се върне, видя как мъжа грубо постави бутилката пред лицето й. Как смееше? Не стига, че се беше забави ... тя беше негов клиент и той беше длъжен да се държи ... нормално.
- Благодаря - каза намръщено брюнетката и поклати неодобрително глава.
Щеше да си получи заслуженото. Съвсем скоро. Може би точно сега. Защо не? Нищо нямаше да загуби. Никой нямаше да разбере, че е тя. Не беше толкова глупава, че да не успее да се справи, без да предизвика вниманието към себе си. Точно, когато беше решена да направи нещо, забеляза Колобър. Нещо, което се случи почти неочаквано. Не знаеше, че е тук. Това разсея и вниманието й от бармана, който искаше да съсипе.
- Здравей - рече и отпи от бутилката.

Колобър седеше на бара и докато си чакаше поръчката оглеждаше посетителите. Някои пиеха, други танцуваха, имаше натискащи се двойки, даже забеляза една да влиза в тоалетната. Освен това май присъстваха и непълнолетни
"Кока-Колата ми се бави повече от нормалното" - помисли си вампирът. И тогава му бе поднесена от бармана. Без "заповядайте господине", или само "заповядайте". Все пак, и това бе по-важно, я поднесе, както Колобър я беше поискал - в стъклено шише отворено пред него. Той го пресуши на една глътка и поиска още едно. Докато чакаше пак се огледа и тогава видя Маделин. Както и тя него.
- Здрасти - отвърна й Колобър.

Беше наистина изненадана. Не толкова от това, че го виждаше, колкото от това, че изобщо виждаше някого, когото да познава на това място. Сипа си съвсем малко уиски в чашата. Никога не знаеше кога й се пиеше. Нямаше намерение сега да се налива. Щеше да й стане лошо, а тя не искаше. Затова просто щеше да разбере с тази една чаша, дали днес е денят, в който щеше да се напие.
- Какво те води насам? - попита брюнетката и му се усмихна някак фалшиво.
Все още беше раздразнена и просто прикриваше гнева си, който изобщо не познаваше граници. Може би щеше да изчака бармана да си тръгне ... нямаше нужда да му показва на какво е способна пред всичките тези хора. Не беше редно. Щеше да го направи малко по - късно, нали? За всичко си имаше време.

Колобър бе спрял мотора си и влязъл тъкмо в този бар не защото очакваше да я срещне. Нито пък да се види с друг свой познат. А чисто и просто да си накваси гърлото. Но по принцип подобни заведения не бяха обичайните места, където да го срещнеш
- Прибирах се и реших да се отбия за някоя кока-кола - сви рамене той. - Ами теб? - В това време питието му беше поднесено. Точно по същия начин, както и предния път.
- Тутка се и май не знае думата "заповядайте" или поне "ето" - отбеляза вампирът по адрес на бармана. - Но поне не обърква поръчките.
Отпи от колата

Маделин бе прекара дълго време в размисли за това какво може да причини на поредната си жертва, че почти бе забравила да слуша за какво й се говори. Може би трябваше да се разсее, както смяташе да направи преди точно няколко минути, но уви. Всички тук я изнервяха безобразно много.
- Трябваше да укротя стреса - каза, а след което последва още една глътка и още една, и още една.
След това остави бутилката на плота и думите на Колобър я върнаха към предишната й задача, която се изразяваше в бъдещия план за отмъщение.
- Май трябва да се научи - злобата в гласа й нададе вой и пръстите й нервно започнаха да потропват по плота.

Колобър каза само едно "аха" и кимна на думите й, че трябвало да укроти стреса. Лично той използваше други методи за тази цел вместо алкохол. Разхождаше се, за предпочитане сред природата, четене, медитираше или налагаше чувала. Но всеки със своите си начини.
- Ако е само това не си струва да се ядосваш толкова за подобна дреболия - заяви вампирът. Имаше предвид барманът - А уж драконите - тук направи асоциация с фамилното й име - били изключително спокойни.

Тук беше и проблемът й. Не беше просто една дреболия. В такъв свят живееха, все с такива хора. Затова толкова много години вече живееше така, сама. Много по - добре беше така, когато знаеше, че никой не й се пречкаше и не й създаваше проблеми с тези днешните глупости, с които хората се занимаваха ежедневно. Вместо да се градят, те деградират всеки ден. Не че бяха нейн проблем. За нея нямаше значение, те не я вълнуваха, но й се искаше да имаше смисъл за тях, развитието им. За да не живееше с такива хора, за да не ги срещаше, изобщо.
- Предполагам - рече простичко.
Нямаше нужда да казва нищо повече. Всеки си имаше мнение. Коя беше тя, че да го оспорва?

Колобър мълчаливо надигна шишето с кока-кола, отпи и го остави на плота.
- Надявам се не си с колата подметна той след малко. И без това ставаха предостатъчно катастрофи заради пиене и последвало бързо шофиране. Само, че в други случаи ставаше въпрос за непознати и на него малко му пукаше за тях. Вярно, съчувстваше на жертвите, когато нямаха вина, евентуално би помогнал при нужда, но дотам.
Допи и втората си кока-кола и за секунди се замисли дали да не си поръча и трета. Отказа се. За сметка на това използва Силата и внуши на бармана, че питиетата им са платени.

- Напротив - отговори.
Нямаше си на идея защо той я питаше това. Затова и не каза нищо повече след това. Само че имаше нещо, което успя да й привлече вниманието. Нямаше как да пропусне очевидното внушение от страна на мъжа до нея. Но и това не се задържа дълго. Бързо смени фокуса. Не беше нещо, което да не беше виждала. Беше живяла достатъчно, за да познайва тъй-онуй за съществата.
Допи течността в чашата си, върна я на бар плота и се облегна на стола. Пое си дълбоко въздух, а след това й се дощя да си върви. Писна й да стои на едно и също място имаше нужда от движение. А и си имаше работа. Трябваше да се подготви и психически за следващия ден.

"Значи сигурно ще се наложи да бъда шофьор" помисли си Колобър облягайки се на стола, като разбра, че Маделин е с колата й. Оставаше въпроса, какво да прави с мотора си. Вероятно щеше да то остави на паркинга и после да дойде да си го вземе или пък да се обади на някого. А имаше и други възможности.
- Аз ще карам - каза той.

Повдигна вежди леко неодобрително. За момент. Погледна към Колобър и й се прииска да откаже това. Но в този момент се замисли. Не беше особено много пияна, можеше да се контролира, все още, но не можеше да рискува да я хванат или пък да стане нещо по - лошо, например, някой да умреше. И тогава с кариерата й беше напълно свършено. Всичките тези години, които бе прекарала в градене на нещо, щяха да са напразни. Може би звучеше доста егоистично, но не само кариерата й я вълнуваше. И тя имаше семейство. Много добре бе запозната с това, че нечие можеше и да страда.
- Хубаво. Тогава да вървим - бързо промени решението, което само лицето й подсказваше.