after 3 months//elena&deborah

by **ElenaGilbert.▲** 03.08.15 17:01

Елена не виждаше нищо. Просто една тъмнина ... сякаш гледаше телевизора, без да е включен, сякаш затваряше очи, за да заспи или просто, за да забрави всичко, което й се искаше, но паметта й не я допускаше до изхода , до забравата. Тъмнината започна да се променя, да изобразява човешка фигура, да й проправя път към реалността, да я събужда от илюзията. Когато успя да различи личността, която стоеше пред нея, едва не падна, едва не умра, почувства уплахата ...нещо, което си бе забранила, след като бе изключила емоциите си, но те ... върнаха ли се? Не разбираше ... дори не знаеше как бе попаднала на това място отново ... защо? Какво толкова бе сторила, че да заслужи да се срещне с това отвратително създание отново? Колко бе сгрешила? Колко още имаше да плаща за грешката, че не му се отдала? Трябваше ли да има наказание за това? Къде беше записано? Кой го бе измислил?
Затвори очите си, но бързо си спомни, че това бе грешката, която й причини много болка, затова бързо ги отвори, но когато го направи него вече го нямаше. Успокои се, защото досега изпитваше изключително голям страх, който сега бе заличен, благодарение на Деймън, който сега се бе появил пред очите й. Но нещо я притесняваше ... много повече от самодоволната усмивка на изнасилвача й, а разочарованието и ядосаното изражение на Деймън ... онова, което никога не би могла да забрави. Деймън бе онзи, който поддържаше живота й, който винаги го е поддържал и щеше да продължи да го прави, но докога? Ако не можеше да го има вече заради грешката си, щеше да умре ... щеше да се съсипе, нямаше да може да живее.
Елена отново съжали, отново затвори очите си и онази тъмнина, която бе в началото я изкара от транса, в който бе изпаднала, опита се да отвори очи, но това беше много, много трудна задача. Отново усети онази празнина в душата си, която беше вкарала в живота си, омразата застана на челно място, а всичките добри и страхливи чувства изчезнаха страшно бързо. Сякаш всичко, което бе родил мозъка й беше прието с пренебрежение, че дори изхвърлено на боклука.
Искаше да се изправи, но не можеше да направи и това. Едва успя да се справи с очите си и когато успя да ги отвори, видя светлина, в която можеше единствено и само да гледаше. Дори не знаеше къде се намираше, но със сигурност не беше пред къщата си, където трябваше. Опита се да завърти главата си встрани, но не можеше. Опита да се изправи отново, но усети че бе вързана, че дори и да опиташе усещаше болката на върбинката, разбира се. Само тя можеше да й причини тази пареща болка, която раняваше нежните й ръце.
- Какво ... какво по дяволите? - изрече Елена през стоновете си, защото наистина я болеше ... и болката се увеличаваше с всеки път, в който се опитваше да направи някакво движение.
Пред погледът й се появи, сякаш от нищото брюнетка, която й се усмихна, което раздразни Елена.
- Коя сега пък си ти? - попита Гилбърт ядосано ... беше й омръзнало да я измъчват ... тези хора нямаха ли си друга работа? - Пусни ме, веднага!! - изкрещя и отново направи опит да пречупи оковите, но без успех. В организма й имаше върбинка ... това също можеше да го усети. - Глупачко, не ме гледай ... пус ... - продължи да крещи Елена, но изведнъж усети болка в лявото си рамо, а след това отново глупавата тъмнина се появи, сякаш, за да й напомни, че я има.

by **deborah;** 09.08.15 11:55

Дебора бе в изключително добро настроение. Интересното бе защо. Веднага ви отговарям. Сутринта не бе в най - добрата си форма и всички знаем какво е да имаш гаден ден, в който имаш чувството, че целия свят е срещу теб. Е, такъв ден имаше и нашата героиния. Но разбира се тя знаеше как да си оправи настроението. Обичайното нещо, което тя правеше с времето се бе превърнало в нейно любимо хоби, което винаги подобряваше настроението й, дори и в дни като този. Само като си помисляше какво щеше да направи на един вампир се появяваше онази извратена нейна усмивка...
Запали лампата. Тя едвам светеше, но й вършеше работа. Даже й помагаше да създаде онази зловеща атмосфера, която всяваше страх и ужас по филмите. Онази зла и доволна усмивка отново се появи на лицето й, просто не можеше да я спре. Бе направила всичко нужно за да превърне този момент на вампирката в най - лошия й кошмар, а за Дебора ще бъде просто поредният хубав спомен, в който е измъчвала поредната си жертва. Върбинка, разбира се. Това бе първото, за което се погрижи. В древността, по времето на свръхестествените създания, се е вярвало, че върбинката се използва за елиминиране или заплашване на вампирите. Причиняваше нараняване на кожата и изгаряне, както сега. Количествата за използване върху вампирите се класирали от леки-за сплашване, до убиване-голямо количество, което са прилагали за елиминиране, но на Дебора й трябваше колкото да я изтощи и да я по измъчи малко.
Изобщо не й хареса начина и тона с който вампирката й говореше, но разбира се Дебора знаеше как да я накара да замълчи и да пречупи самочувствието й. Изсмя й се подигравателно и след това взе една инжекция. Вътре в нея имаше приспивателно. Отиде до нея и й го заби с все сила в лявото й рамо, а малко след това вече започна да действа.

***

- Чудесно! Най - накрая реши да се събудиш - започна да говори тя след като забеляза, че очите на жертвата й започваха лека по - лека да се отварят, като усмивката й не се сваляше от лицето й. - Умирам от скука. Искаш ли да правим нещо забавно? - изобщо не дочака и отговора й, а продължи. - Страхотно, значи си съгласна. Хайде да играем на една много забавна игра, за мен, разбира се. Имаш избор да избереш, кои от двата варианта да избереш. - засмя се леко тя и след това започна с онзи подигравателен тон. - Да играем на дартс или предпочиташ да си играеш с електричеството.

by **ElenaGilbert.▲** 09.08.15 19:32

Елена отново почувства онази ужасна тръпка, която преминаваше през тялото й постоянно последните няколко часа. Не разбираше какво се случваше, а и дори и да разбираше, не виждаше причина. Отново онази проклета тъмнина започна да бъде украсявана от най - различни цветове, които малко, по - малко започнаха да изграждат образ, който Елена не познаваше или не помнеше. Беше мъж ... това бе първото, което можеше да разбере, защото я докосваше. Бавно, нежно. Изведнъж картината започна да става много по - ясна и Ел разбра пред кого стои. Това бе една от последните й жертви. Сега обаче тя бе жертвата ... тя играеше тази скучна, но отвратителна роля ... отново. Бе завързана здраво, както преди да заспи, но можеше да движи главата си, можеше да види мястото, на което беше, а то бе домът й. Предишният й дом, който нямаше как да сбърка с ничий друг. Отново прекрасното вълнение, което изпита в началото, пак се появи и я докосна, а от устните й се откъсна един стон от удоволствието, което изпитваше. Спомни си как бе разкъсала лицето му, а след това бе продължила надолу, съсипваше прекрасната му фигура, с която можеше да си играе вечно, ако не бе толкова ядосана. Спомни си как бе дала сърцето му на гаджето му, което през сълзи го изяде, защото Елена така искаше. Имаше ли по - прекрасно чувство на света от това да подаряваш на Космоса Хаос. Да превръщаш красивото в грозно. Устните на мъжа погалиха бузата й и продължиха надолу по голото й тяло. Елена си пое дълбоко въздух и затвори очите си за момент.
Всичкото това вълнение, което изпитваше, което й харесваше, бързо избяга някъде надалеч, защото тъмнината отново се появи и проклетата лампа раздразни очите й.
- Мамка му! - изруга Елена и отново се опита да се измъкне, но единственото нещо, което успя да направи, бе да се предаде, въпреки нежеланието от това. - Вещица .. - изрече Елена и усети силна болка по цялото си тяло. - Какво ми направи? - болката продължаваше, а Елена едва успяваше да вкара въздух в белите си дробове; сърцето й биеше по - бавно от обикновено, а онази тъмнина се опитваше да я победи и може би да сложи край на живота й. - Казвай какво ми направи!!? - изкрещя Гилбърт, която се чудеше как да се запази будна.
Искаше да разбере нещо за мястото, на което се намираше, но не можеше да научи нищо ... нищичко! Очите й се опитваха да си проправят път на някъде и да намерят изход от ситуацията, но задачата отново се оказа непосилна. Сърцето й продължаваше да бие все по - бавно и Елена почувства известна доза страх.
- Ти нормална ли си? - направи опит да изкрещи Елена, но едва намираше сили за това. - Какви игри? Да не си на две? - продължи Гилбърт и удари ръцете си във метала, в който бяха обградени, същото направи и с краката си. - Пусни ме! Аз не ти трябвам ... има по - добри от мен ... в играенето на игри - каза Елена нервно.

by **deborah;** 13.08.15 20:08

Силен смях отново излезе от устата на брюнетката. Толкова беше глупава вампирката пред нея. Явно си нямаше и на идея с кого си имаше работа, но скоро щеше да разбере и да вкуси болката причинена от Дебора. Много лесно можеше да я укроти, но така нямаше да бъде толкова забавно, затова продължи да й се усмихва все така подигравателно.
- Ау, това беше.. доста грубо – рече тя като продължаваше да използва онзи тон и след това отново се изсмя. Вещица. Тази дума я чуваше за поне петнадесети път. Очакваше, че ще я нарече с нещо по – обидно, но явно тя не бе една от най – умните, което само отегчаваше нещата. Приближи се малко по – близо към лицето й. Делеше ги само някъде около пет, шест сантиметра. – Вещица е най – малко обидно нещо, което съм чувала от вампирите, които стояха на същото това място, в същите тези вериги, измъчвани с часове, а накрая заразявани, а това обикновено води до убиване дори и на най – близките си.
Върна се отново на предишното си място и продължи със задачата си.
- Не можеш да решиш? – отвърна тя. – Не се безпокой ще е играем и на двете. Но с кое да започна? Избери си число. Петдесет и осем или шейсет и осем или предпочиташ шейсет и девет. Ама разбира се, вие вампирите винаги избирате шейсет и девет. Но щом искаш с това да започнем мъчението, добре.
Извади от единия шкаф три кола, които бяха малко по – малки от обикновените, но пак можеха да причинят болка, което разбира се й вършеше работа.
- Значи дартс, последно. Добре, но няма да играем на обикновения дартс, който всички знаем. С малко по – различни, по – забавни и болезнени правила. Целта е сърцето ти – усмихна й се тя и я замери с единия от тях. Щеше да я уцели навсякъде, но не й в сърцето. Кола се заби в дясното й рамо, което очевидно причини болка на момичето, а това забавляваше Дебора, доставяше й огромно удоволствие. Хвърли и останалите два. Единия се заби в крака й, а другото малко в дланта на лявата й ръка. Вампирката я болеше, а брюнетката избухна в силен смях. Сега, ако я погледне човек щеше да я помисли за някой психопат, но на нея изобщо не й пукаше. Знаеше, че така прави добро на всички, освен на останалите същества като жертвата й, която бе вързана във веригите. Те щяха да бъдат се превърнат в храната й, скоро щеше да я зарази и вече нямаше да изсмуква живота от хората за да се нахрани. Щеше да нарани своите.
- Стига ти толкова – каза строго момичето и се приближи към нея и извади рязко първия, втория и третия един след друг. Взе една кърпичка и започна бавно да почиства кръвта по тях. – Не научих името ти. Все пак ще прекараме заедно още няколко дни, няколко прекрасни дни – наблегна повече на последното като отново на лицето й се появи онази подла усмивка.
Почисти и последния. Прибра ги в същия шкаф. Стояха винаги там и когато й потрябваха ги вадеше. Вампирката си нямаше и на представа колко още много неща имаше в това шкафче, което щеше да й причини болка. Също така и в останалите четири и останалите вещи в стаята, които не се виждаха много добре, заради осветлението, което им предлагаше лампата. Но МакКуин бе решила да използва върху нея най – болезнените.

by **ElenaGilbert.▲** 14.08.15 20:26

Отново онзи момент, в който трябваше да си помисли, че е много глупава, че не заслужава да живее се появи в съзнанието й, но Гилбърт бързо го отпрати. Просто не го желаеше. Не бе това моментът, в който трябваше да се самосъжалява. С какво щеше да й е полезно сега? Трябваше да бъде силна, както досега. Трябваше да продължи да не й пука. Не трябваше да позволява на тази глупачка пред нея своите слабости. Не биваше да търпи, но и не да позволява да открият начина, по който могат да я пречупят.Щеше да търпи. Каквото и да се случеше, щеше да докаже на себе си, че може да се справи с всичко, въпреки че в тялото й със сигурно имаше върбинка, която не й позволяваше да пречупи оковите, но щеше да почака известно време. Нямаше да бърза. Така или иначе тази щеше да я пусне все някога или поне щеше да я остави намира.
Трябваше да използва нещо, което ще може да бъде само в нейна полза. Нещо, което можеше да я засили и отново да върне поне малка част от силите си, която да бъде достатъчна поне достатъчна да се измъкне. Докосна съвсем леко оковите и усети върбинката, която изгори кожата й. Вярваше, че има начин, че може да се свести …. Някак.
Кръв. Разбира се. При толкова голямо количество върбинка Елена можеше да се спаси само и единствено чрез нея, чрез тази на мъчителката си. Гилбърт беше успяла да научи нещо ново за себе си последните два месеца. Знаеше много и щеше да използва знанието си, както трябва. Не бе чула нито една от думичките, които бяха излезли от момичето пред нея, затова и Елена не разбра защо й бяха забучени колове, които й причиниха още по – голяма болка. Беше късно да внимава, но поне сега можеше да се концентрира върху това, което реално се случваше.
- Елена – каза и се усмихна … на лампата, защото нямаше как да види жената.
Елена успя да осъществи връзка с нея, когато тя докосна кожата й, за да извади коловете затова можеше да си поиграе с кръвта й.
- Какво стана? – попита Елена, когато момичето се разкашля.
Гилбърт много добре знаеше причината. Тя бе виновната за това, че сега от устните й щеше да излезе известно количество кръв, а може би цялата, но Ел беше прекалено слаба, за да работи върху тялото на момичето затова и трябваше кръв … дори малко, просто имаше нужда, за да осъществи плановете си.
Чу как от устните й започна бавно да се стича кръв, усети я. По лицето й се показаха вените и желанието й да се измъкне и да изяде тази нещастница се увеличиха. Изви пръстите на ръцете си в юмруци, за да може да използва дарбата си максимално, преди да е изгубила надмощие сама над себе си.
Когато усети как онази тъмнина отново беше готово да се появи и да я превземе Елена спря и се надяваше да е източила достатъчно количество, за да може момичето да се чувства зле, за да може да изпита поне малко от болката й. Истината бе, че с тази си дарба вампирката можеше само това, но щеше да опита нещо ново съвсем скоро. Отпусна юмруците и остави ръцете си намира, но върбинката по оковите я накара да ги постави по средата, за да не я боли. Същото направи и с краката си, макар че не го желаеше.
- Попитах какво стана? – почти изкрещя Елена сякаш не знаеше какво се случи.
Момичето се стовари на пода. Явно бе изгубила достатъчно кръв и Гилбърт е успяла да изцеди силите й. Ел искаше да изиграе тази роля. Искаше да накара тази глупачка да си плати за всичко, което искаше да направи с вампирката и трябваше. Никога повече нямаше да се остави да е слабата и щеше да направи всичко, за да не е жертва .. никога повече.
- Изгуби много кръв. Иди на лекар. Може да е нещо сериозно – говореше нежно и загрижено сякаш наистина я интересуваше.

by **deborah;** 15.08.15 15:38

Изведнъж изпита остра болка. Започна да кашля. Нещо се случваше и определено не беше някаква настинка. Знаеше, че бе свързано с вампирката. Тя й причиняваше това. Не обърна внимание на това, което тя каза, не искаше и да я слуша. Изведнъж започна да повръща кръв. Това не означаваше нищо добро. Строполи се на земята. Не, не можеше да свърши така. Не и по този начин. Да бъде победена от врага, който дори беше в окови, нейните окови. Беше направила всичко така, че Елена да не може да й навреди, но явно не бе предвидила дарбата й. Нямаше да се предаде. Не и сега. Баща й не я бе възпитавал толкова дълго време, та да се откаже и да не направи нищо за да се спаси. Щеше да се бори докрай, до самата й смърт, ако трябва, но знаеше, че нямаше да се стигне до там. Бе прекалено млада за да я прибере Смъртта. Дебора спря за момент и се опита да помисли. Шкафчето! Събра сили и се опита да достигне долното шкафче като от него извади една инжекция. Този път тя не беше с приспивателно, а с нещо, което щеше да причини огромна болка на Елена. Върколашка отрова. Бе намерила захапан от върколак вампир, от който бе източила малко от отровата, където се намираше раната. Не знаеше дали точно това й бе наименованието, но тя така го наричаше, върколашка отрова. Дебора стисна зъби и отново се опита да събере сили. Лека по - лека се опита да се приближи към нея пълзейки, но това беше доста сложна задача в такъв вид ситуация. Но все пак успя да стигне до някъде, а това някъде й бе напълно достатъчно. Протегна ръката си, в която държеше инжекцията с отровата към крака на онази нещастница и когато успя да стигне до него я заби...
- Да! Какво стана? - повтори й думите брюнетката. Искаше й се в момента да й се изсмее или да й се усмихне най - подло, но нямаше сили за това. Знаеше, че скоро отровата щеше да започне да действа, ньо важното бе, че това определено я разсея и може би заболя, но това как се е почувствала вампирката сега не интересуваше особено МакКуин. Хубаво бе, че спря да повръща кръв, но изглеждаше нещо сериозно и наистина се нуждаеше от лекар сега. Пфф.. лекар. Не й трябваше такъв. Имаше нещо по - добро, което щеше да я оправи за по - малко и от един час.
- Лека нощ, Елена! Ще се видим на сутринта - рече тя доволно и след това се опита да се изправи, за нейно щастие успешно, но болката още не бе отминала. Започна бавно да се изкачва по стълбите до горния етаж към кухнята. Там, в хладилника щеше да намери това, което щеше да й помогне - вампирска кръв. Тя щеше да й възстанови силите и да я излекува. След около петнадесет минути вече се намираше в кухнята. Отвори хладилника и в долното шкафче, което почти не се забелязваше, извади една бутилка. В нея бе течността, която й трябваше. Изпи една трета от него и след това отново го прибра. След всичко преживяно днес се нуждаеше от малка почивка и сън. Нямаше силите да се качи на втория етаж за да си легне в стаята, затова просто отиде на дивана и заспа…

***

И сутрешното утро дойде. Дебора се събуди с едно прекрасно чувство. Силите отново й се бяха възвърнали и вече не изпитваше същата болка като вчерашната. Изправи се и издърпа пердета на хола, което позволи на слънцето да влезе в стаята. Брюнетката се усмихна доволна от развоя на събитията. Изтича до стаята си като смени дрехите си, понеже предишните бяха изцапани с кръв. Среса дългите си кафяви коси. Закуси набързо и слезна в мазето да провери как е жертвата й.
- Добро утро, Ел! Как спа? – попита я весело момичето и след довърши. – Надявам се зле.
Лицето на Елена беше бледо и определено не изглеждаше добре, което подсказваше на макКуин, че отровата е започнала да действа.

by **ElenaGilbert.▲** 15.08.15 20:22

Провали се! Отново. А си мислеше, че бе успяла, че се бе отървала от този проклет човек. За каква се мислеше? За добре в това, което правеше ... не беше нищо друго освен някакво си глупаво човешко създание. Какво можеше да причини тя на Гилбърт? Абсолютно нищо. Тя бе по - силна от всички и никой не можеше да й направи нищо отново. Искаше отново да използва дарбата си, за да може да извлече още малко кръв от момичето, но точно, когато пръстите на ръцете й отново се извиха в юмруци усети болка в крака си, която проклетият човек й бе причинил отново. Стисна ръцете си още по - силно в опит да съсипе тази малка глупачка, но не можеше да направи нищо. Силите бавно я напускаха, а болката започна да преминава по цялото й тяло. Очите й се отвориха широко. Отново направи опит да манипулира кръвта на човека, но просто не можеше да се концентрира, а тя се отдалечаваше, предишната им връзка бе много по - сериозна и близка и можеше да осъществи контакт с кръвта й. Ако можеше и този път щеше да накара тази по вените й да се върне обратно и щеше да я убие и евентуално щеше да успее да се измъкне някак си.
Чу как момичето напусна помещението, а Елена, която се опитваше да изглежда силна затвори силно очи. Черната дупка отново се появи пред очите й, но този път не й показа нищо. Имаше ли какво повече? Всичко, за което си мислеше бързо я напусна. Сега се интересуваше повече от това какво й беше причинила тази зла вещица. Не бе като предишнното случило се. Сега отровата, ако можеше така да я нарече беше по - различна. Не я накара да заспи. Едва ли щеше да може, докато предишната успя. Тази само засилваше болката й с всяка изминала секундичка. Този път наистина не знаеше какво става. Неприятно чувство в крака й не преминаваше. Беше рана, която не зарастваше, което притесни Елена. През ума й мина, че единствената такава рана е върколашката, която можеше да убие вампир, ноо ... как можеше да се случи това, като Гилбърт не помнеше да е хапана от върколак? Затова и веднага изключи този вариант. Беше нещо друго. Ел не знаеше какво е, но беше убедена, че е смъртоносно. Не толкова, защото болката не отминаваше, а защото раната се разпространяваше по цялото й тяло, заедно с боликте й. Лицето й бе обляно в пот. Очите й правеха опит да се затворят. Искаше да заспи, но нещо я държеше будна и не я пускаше да направи това, което желае. Дишането й се забави и вампирката се изкашля. От устните й излезе малко количество кръв и тя потрепери веднага щом я усети.
Така продължи цялата нощ с изклчение на плюенето на кръв. Не го бе правила повече, но всичко друго се повтаряше. Когато си помислеше, че всичко е отминало, че се е регенерирала болката отново зае бойна позиция и започна да атакува, да води тежки и неизбежни войни. Сърцето й отново бе започнало да бие по - бавно от обикновено, а очите й продължаваха да се борят с нуждата за сън. Чувтсваше се толкова нежна, толкова ранима, сякаш е човек, неспособен да направи, каквото и да е било. Истината беше, че Елена не можеше да направи нищо повече за себе си. Явно това бе краят й. Явно след всичката тази борба, която водеше със себе си всичко свършваше тук. Това бяха годините, които й бяха подарени, които тя не успя да изживее пълноценно. Дори не направи усилия за това, а трябваше.
Искаше й се да се върне в миналото. Да промени толкова много неща, които й се струваха грешка. Сега може би имаше тази възможност, след като бе изключила емоциите си. Може би щеше да успее да отмъсти за всичко, но явно така й било писано. Трябваше да се примири. Не можеше да спори със съдбата, колкото й да й се искаше в този момент.
Чу, че в стаята влезе човекът, който, явно, искаше да я довърши.
- Добро утро! - рече с развеселен глас Елена. - Прекрасно, ами ти? Отиде ли на лекар? - попита подигравателно вампирката.
Отново новото аз на Ел се появи и замени всички чувства, които се бяха загнездили в главата й. Нямаше какво да променя. Всичко беше идеално и отново надеждата, заедно с болката, за спасение се появи. Поне още можеше да се държи гадно, все още, което бе сигурен знак, че все още не е толкова съсипана.

by **deborah;** 16.08.15 23:26

Съвест. Тя не я притежаваше, никога не я е и нямаше да я изпита. Не изпитваше чувство на вина, съжаление. Така я бяха научили. Той я научи. Нейния баща, беше й нещо като неин модел за подържание, нейната икона. Винаги е искала да бъде като него, безмилостна към вампирите. Такава и стана, но и оставаха още много неща да учи за тях.
Вампирката продължаваше с хапливия си тон, което разбира се не обиди брюнетката. Всъщност всичко това я радваше. Беше толкова глупава, че не разбираше какво щеше да й се случи. А ако продължаваше да се държи по този детински начин щеше само да навреди на себе си. Не се ли бе досетила какво Дебора сложи в тялото й или каква беше тя.
- Не се и съмнявам - отвърна й девойката като й намигна. - Лекар ли? Имах нещо по - добро под ръка, което ме излекува напълно. Мисля, че сама се досещаш или може би болката, която в момента изпитваш е замъглила съзнанието ти.
Днес не й бе до закачки. Сега въпросът който я вълнуваше какво щеше да прави с жертвата си. Не трябваше много да прекалява, защото отровата бе достатъчно силна и да я убие, а ако й направеше нещо по - болезнено щеше само да й скъси живота с няколко дена. А плановете й за Елена определено не бяха с край - нейната смърт. Щеше да направи нещо, което щеше да я нарани повече. Да я инфектира. Всичките й приятели - вампирчета щяха да умрат, защо тя ще изпитва глад, а единственият начин да прекрати глада си бе да пие вампирска кръв, а когато нямаше никой друг около нея освен тях щеше да ги нападне. Колко забавно, нали? Поне така й се струваше на МакКуин.
- Но ти от друга страна.. – започна августина като клекна до нея и нави малко крачола на панталона й, за да види как бе крака й. На мястото, където бе сложила инжекцията имаше една голяма рана, която все още кървеше. Интересното й бе, защо не се бе излекувала досега. Явно това наистина върколашката отрова може да убие същество като вампира. Беше блокирало силите й. Беше сигурна в това. Знаеше, че веднага щом Елена я усети щеше да направи същото като вчера вечерта. Бе и сигурна, че се и бе опитала, но резултат – отрицателен. - .. на теб ще ти трябва. Не изглежда никак добре и си доста бледа. Не трябваше ли да се излекувало досега?
Сега като се замисли не й пукаше особено. Какво пък, ако умре? Нямаше да загуби нищо и в двата случая печелеше. Но поне можеше да използва шанса си. Щеше да експериментира. Можеш и да успее да създаде нещо ново, нов лек. Когато вампир е бил ухапан от върколака щеше да идвам сам при нея и да я помоли да го зарази, ако животът му е мил разбира се. Тази нейна идея много й се хареса и реши веднага да действа. Отвори едно от чекмеджета. Там имаше доста игли подредени по големина. Инжекции, различни инструменти с които можеше да ги използва върху вампирите, за да ги разпори, да погледне вътре в очите им и всичко останало, за което се сети. Това само показваше, че Дебора имаше всичко нужно под ръка, но сега й трябваха само пинсетите. Взе ги и го затвори. Отново клекна до Елена и погледна раната й. Мястото, където беше сложена инжекцията изглеждаше най – зле. Сякаш отровата там бе в по – голямо количество. Брюнетката не се поколеба и бръкна вътре с пинсетите. Усети, че нещо имаше там. Но сякаш не можеше да го захване. Бръкна още по – навътре. Не се притесняваше от нищо, дори и това, че вампирката извика от болка, когато Дебора направи това свое действие. Не обърна внимание на това, че я боли, а просто продължи. След една, две минути вече го бе хванала. Лека, по лека извади пинсетите от нея, заедно с това, което бе хванала. Огледа го внимателно.
- Какво по дяволите е това? – каза почти шепнейки. Не знаеше как да го определи. Приличаше на люспа, но не беше точно такова, имаше малко животински косми по нея, което само събуди любопитството у августина. Веднага реши да провери какво бе това и го сложи на микроскопа. Погледна през окуляра и увеличи, за да вижда по добре. – Интересно – отсече тъмнокоската и огледа нещата по – добре. Не бе виждала такива бактерии досега. Предполагаше, че бяха свързани с върколака, а тя не се занимаваше с проучването на тази раса и затова не знаеше много за тях. Взе едно найлоново пликче (подобно на тези, в които слагат уликите – вещи, когато се е случило някое престъпление) и с пинсетата го прибра там, а след това върна всичко на мястото си. Трябваше й време да помисли какво да направи.
- Ще се видим отново утре, Елена – каза Дебора и преди да тръгне й сипа една чаша вода, в която сложи върбинка, която след пет минути се разтвори напълно. – Пий до дъно или ще го разлея цялото и още по – голямо количество по всяка част от тялото ти! – строго каза момичето като сложи чашата до устата й, така, че да може да отпие от нея и естествено тя го направи, което й причини онази пареща болка. Нямаше друг избор. Може би вече бе разбрала, че не бе шега работа с Деб и трябваше да се примири с факта, че тя беше жертвата. Остави чашата на масичката и загаси едвам светещата лампа и излезе от мазето...

by **ElenaGilbert.▲** 17.08.15 21:19

Мрак.
Това можеше да различи най - добре Елена.
Болка.
Нея също я познаваше и то в големи количества.
Проклето черно петно.
Което замъгляваше мислите й, че дори ги променяше.
Празнина.
Която се намираше дълбоко в душата й и я режеше всеки път, в който Елена се опитваше да проникне в нея.
Върбинка.
Която отслабваше силите й в пъти, подмамваше раната й все повече към онази безна, която Елена нарече смърт.
Халюцинации.
Които я караха да мисли за какво ли не...
Животът й.
Той премина пред очите й, толкова бързо, толкова неочаквано. Сякаш вчера беше дете. Невинна душа, бореща се с това да оцелее в този див свят, който изобщо не познаваше. Малкото умислено дете, опитващо се да промени нещо в целия свят, искащо просто да го направи по - добър. Искаше да спаси проклетото куче, което се давеше в реката, но не можеше. Беше я страх. Страх да не би да погуби себе си, ако опита да му помогне. Знаеше, че тогава нямаше кой да я спаси, никой. Защо ли? Защото бе толкова далеч от Мистик Фолс, че не виждаше жива душа. Беше край едно от езерцата на няколко километра от града. Чуваше странни викове и крясъци, които я караха да трепери. Кучето продължаваше да се бори за живота си, а малката Гилбърт стоеше от страни и плачеше. Обърна се и затича към града, който изобщо не откриваше. Тичаше ли, тичаше и изведнъж той се появи пред нея, в цялата си прелест. Тя побърза да открие някого, но бе толкова празно, че дори се почувства самотна. Малката побърза да си проправи път към дома, но точно, когато понечи да влезе, за да открие мама и татко, от крачетата й се разпростря пожар и тя се разплака още повече. Не го очакваше, не знаеше, не искаше.
Отново започна да тича, но тогава майка й я спря. Викаше я. Искаше помощ, но как? Как бе способна да й помогне Ел? Да не би да беше супер герой? Каквото и да направеше, нямаше да може да се справи с това. По същият начин, по който не бе успяла да спаси клетата животинка...
Гилбърт започна да диша тежко и очите й започнаха да стават червени. Проклетата рана все още стоеше на крака и й Ел разбираше това, защото не преставаше да я измъчва. Искаше да стане, да се изправи, просто да усети пода под краката си, да знае, че е жива, а не можеше дори да обърне главата си. Не разбираше как по дяволите щеше да се измъкне от това място, при положение, че не можеше да се размърда, заради върбинката, а може би и заради раната, която не я оставяше на спокойствие.
Лампата отново светна, точно когато Елена си мислеше, че ще си умре тук, но явно нямаше да се случи толкова лесно, колкото й се искаше. Защо просто не й забие някой кол и да приключва? След това щеше да си намери начин, по който да се върне към живот. Едва ли щеше да е чак толкова трудно. Можеше да се опита, а след това щеше да отмъсти на тази кучка, която само спъваше плановете й.
- Ти знаеш името ми, а аз твоето не ... защо? - попита Елена и се засмя, не толкова защото й бе смешно, а защото просто не можеше да издържа повече от болка.
Продължи да се смее, което едва ли е направило добро впечатление на момичето, но не й пукаше. Смехът й започна да се увеличава и започна да движи тялото си и да търка ръцете и краката си във веригите, които я раняваха, но това й харесваше. Приличаше на някой пиян тийнейджър, което също толкова й харесваше. Вените изпъкнаха по лицето й и зъбките й се показаха, но само за малко и след това отново изчезнаха. Сигурно полудяваше, а и се обливаше в под. Сякаш някой я бе полял с кофа вода.
- Не бъди груба, кажи си името - продължи да говори Елена. - Знаеш, че те обичам, скъпа, говори - истеричният смях се появи и в този момент й се прииска да изпие кръвта на тази нещастница.
- Жива ли съм? Всичко ме боли ... умирам. Умирам, умирам, умирам, умирам - продължи да повтаря Елена и да се смее.
Изведнъж смехът се превърна в сълзи и тя затвори очите си. Болката растеше. Жаждата за кръв също. Наистина ли щеше да умре толкова лесно? Толкова ли лесно се умираше? Не искаше. Нямаше, но не спираше да плаче, приличаше на момиченце, на което са му отнели близалката.

by **deborah;** 18.08.15 22:03

Брюнетката отвори очите си. Събуди се от дълбокия си сън, обзета от мисли. Трябваше й време. Досега не й се бе случвало. Не знаеше какво да прави. Знаеше, че ако не направи нищо, вампирката долу в мазето щеше да умре. Не й пукаше особено, но някак не й се искаше тя да умира. Това щеше да бъде нещо като провал. Нямаше да е нещо като, а щеше да си е. Бе решила да се заеме със случая и да я спаси, а след това разбира се щеше да изпълни плана си, който тя бе намислила за нея още в началото, да я инфектира. Сети се за вчерашното й откритие от раната й. Онази люспа, покрити на повечето места с косми, косми като тези на вълк. Знанията, които тя знаеше не й стигаше. Трябваше да проучи нещата по – подробно. Ако искаше да я спаси, трябваше да проучи. Облече едни черни дънки и един червен потник. Седна на компютъра, който се намираше във всекидневията. След като се включи, тя натисна върху иконката на „гугъл”. Върколаци, това бе написала тя на търсачката. Натисна първите няколко сайта, които й бяха излезнали. Взе едно тефтерче, което по – скоро й бе нещо като дневник, в който си записваше всички нейни проучвания. Така правиха повечето от рода Августин. Заедно с дневника взе и химикалка. Прелисти на нова страници и за заглавие написа „Върколаци”. Започна да тече внимателно всичко, което пишеше там. Записваше всичко, което й трябваше. В нито един сайт не пишеше нищо свързано с вампирите, а просто за онези проклети хора, които се окосмяваха на пълнолуние. Въпреки това записа и фактите, които не знаеше за тях, въпреки, че не беше много сигурна дали бяха истина или просто някаква измислица написана от някой, който си фантазираше нещо или просто искаше да си направи шега. Реши да пробва да потърси и с „върколаци и вампири”, но просто излезе информация и за двете свръхестествени същества по отделно. Започваше вече да се изнервя и да мисли, че този проклет интернет, нямаше нищо полезно, поне това, което на нея й трябваше. Реши да направи последен опит с „какво може да причини върколак на вампир?" Отвори два от сайтовете, които й излязоха. В единия не пишеше нищо интересно, но в другия имаше нещо вярно, което щеше да й свърши определено работа. Записа си всичко нужно и след това прибра дневника си и химикалката на тяхното място. Оправи се набързо. Вече бе станало обяд. Съответно слезе в кухнята и се наяде. След това с подскачаща крачка слезе в мазето, където се намираше жертвата й.
- Здравей, Ел – каза тя равнодушно. Огледа я. Изглеждаше по – зле и от вчера беше бледа. Под очите й се бяха появили сенки, торбички, най – вероятно от недостиг на сън. Трябваше да по – бърза с нейното проучване. Явно беше, че нещата се влошаваха с всеки изминал ден. – Нека да видим как стоят нещата днес.
От онова шкафче извади едно малко фенерче и се приближи до нея.
- Името ли ми? Моето име? – не беше точно въпрос, не очакваше и отговор. – Беатрис. Можеш да ми викаш Бети, Бет, Трис, Триси и всеки друг прякор, който ти хрумне с името Беатрис.
Не беше толкова глупава, та да си каже истинското име. Знаеше, че ако оцелее все щеше да я потърси като разбере какво й се бе случило. Щеше да разпитва, но нямаше да излезе нищо за нея, ако попита с името Беатрис. Нямаше и да помни къде е била през изминалите дни с Дебора, така, че да се надяваме брюнетката нямаше да има втора среща с жертвата си.
- Няма да умреш, Елена. Ако ме слушаш ще бъдеш добре – рече тя, но въпреки това не се опита да я успокои, защото не можеше да й обещае нищо. – Отвори очички и не ги затваряй.
Беше по – скоро заповед, отколкото молба. Повдигна ръката си, в която държеше фенерчето. Посочи го пред очите й и след това го включи. Знаеше колко неприятно би било това да ти светят в очите, но трябваше да провери нещо. Бяха й зачервени и то доста. Отровата беше виновна за всичко това. Погледна и другото, беше същото. Остави фенерчето в чекмеджето.
- Това е за днес – отговори тя и въздъхна. Реши от днес нататък да не й дава доза върбинка, защото само да влоши нещата, да скъси дните й живот. А тя не искаше това. Достатъчно зле беше и не се нуждаеше от още болка. Нямаше силите да счупи оковите и да избяга, затова тя бе спокойна. Затова просто напусна помещението без да каже нищо друго…

by **ElenaGilbert.▲** 19.08.15 22:09

- Да, добре - рече смирено вампирката.
Искаше й се да направи много други неща пред това да се примирява с каквото и да е било, но не можеше дори да диша нормално ... какво очакваше да може да направи? Абсолютно нищо. Знаеше го, но надеждата за това се връщаше отново и отново и не я напускаше. Искаше да се освободи, да остане жива и въпреки нежеланието си щеше да се подчини на Беатрис. Ако някога имаше шанс да промени нещо, да оправи грешките си още преди да бяха направени, то сега нямаш избор. Трябваше да търпи. А и да се съпротивляваше ... докъде щеше да стигне? Едва ли далеч ... по - скоро да си спечели близка смърт, а и сега имаше мотиви да вярва на Беатрис. Ако наистина й помогнеше щеше да е много добре.
Набързо преразгледа последните дни, през които беше държана на това място. Съзнанието й се спря на думата 'заразявани'. Не го разбираше. И искаше да знае какво значи, но Бети бе излязла отдавна, а това не й помагаше. По - скоро повече я връщаше към предишния си кошмар, ако изобщо беше сън ... или реалност. Гилбърт не можеше да ги различава вече. Бяха напълно еднакви. Еднакво гадни ...
Вина.
Тя се прокрадна из мозъка на малкото момиченце, за което Елена си мислеше и колкото повече си мислеше за него, толкова повече връщаше спомените си за това, което бе успяло съзнанието й да роди наново. Не бе успяла да ги спаси. Продължаваше да ги наблюдава. Не преставаше. Виждаше как майка й е прегърната с пламъците, а те лека, по - лека я прибираха в къщата и не й позволяваха да излезе, въпреки че тя не желаеше да продължава да стои с тях. Искаше да ги прогони. Елена искаше абсолютно същото, но продължаваше да бъде ужасно слаба.
Рана.
Отново. Поредната. Виждаше я. Виждаше я по - добре от всяко друго нещо, което се изпречваше по пътя й, а майка й я болеше. Плачеше от болка. Сълзите й сякаш разпалваха пожара. Колкото повече плачеше, толкова по - бързо изгаряше.
Смелост.
Това й липсваше на малката Гилбърт. Искаше да го открие. Да го спечели, за да спаси поне майка си, за да й помогне. Можеше да го направи и по - рано, но някаква друга сила я дърпаше назад. Сега обаче нямаше никаква пречка.
Ел побърза. Искаше да стигне, колкото се може по - бързо. Тичаше ... не преставаше. Точно, когато беше застанала на вратата, точно когато можеше да я спаси, когато жената бе готова да протегне ръка, а Гилбърт бе готова да я хване, вратата се затвори пред очите им. Малката започна да удря, да прави опити да отвори, но нямаше как. Нещо друго я спираше - липсата на сила. Не можеше да отвори, защото беше слаба.
- Мамо - започна да плаче Елена.
Не осъзнаваше, че го прави наистина, че от очите й се стичат истински сълзи. Въобразяваше си, че беше заради кошмара, че е още в него и е нищо не можещо да стори дете. Сълзите обливаха лицето й. Приличаше повече на човек, който туко що го е измил. Плака дълго. Може би с часове и не преставаше. Повтаряше само 'мамо', сякаш тя можеше да й помогне с нещо. Нечии стъпки я върнаха в реалността донякъде, с изключение на това, че все още плачеше. Елена събра сили. Трябваше да зададе въпроса, чийто отговор я интересуваше.
- Какво значи ... - започна леко неуверено, но все още беше объркана и едва успяваше да свърже изречението си. - ... заразен? Имаше предвид, какво?

by **deborah;** 21.08.15 11:44

Дебора в момента се намираше на някаква поляна. Намираща се малко след гората. Всъщност беше точно до нея. Преминаваш я и си там. Брюнетката обичаше това място повече от всяка друга поляна, гора или парк. Тук рядко идваха хора тъй като просто не познаваха местността и не рискуваха да бъдат нападнати от някое същество. По - скоро не знаеха какво има извъд гората, защото повечето, които идваха в нея бяха предимно върколаци и вампири, но това не я засягаше дори и да беше обикновен човек пак щеше да идва тук. Обичаше лилави цвят и тази поляна я караше да се отпусне повече от колкото дори в собствения си дом. Странно нали? Е, да такава съм си беше Дебора. Стоеше и наблюдаваше около себе си. Преди доста често идваше тук с баща си. Всъщност той я бе довел тук. Спомняше си първия път, когато дойде тук, когато той й разказа колко мистериозен всъщност е света. Това, че вампирите, върколаците, вещиците съществуваха. Помнеше и нейната реакция. Не му се изсмя, нито пък да каже нещо от рода на „Да като, че ли ще ти повярвам. Ти да не си полудял?”. Прие го съвсем нормално, защото му имаше пълно доверие. Спомни си и първият път, когато баща й бе заловил вампир и какво направи с него. А петнадесетгодишното момиченце стоеше от страни и го наблюдаваше. Първоначално с ужас и страх. Даже се сети какъв въпрос му бе задала. „Това няма ли да го нарани?” Трябваше й година за да разбере какви противни същества всъщност бяха те и вече не изпитваше съчувствие към вампирите, когато ги измъчваха.
Постоя на това място до вечерта. Обичаше го и то много. Обикновено стоеше там и лежеше на зелената трева. Преди правеше много по – забавни неща там, но откакто сестра й.. не тоест Ванеса уби баща й, не ходеше там толкова често. Може би, когато не знаеше какво да прави и й трябваше спокойно място, където да помисли…

***

Съвестта й която не притежаваше не би се обадила дори и за момент тъй като тя беше като някакво животно. Опасна точно колкото всички останали. Но разликата между нея и останалите е главно една – тя не напада, и не наранява без причина, а причините са само основателни.
Днес беше третия ден. Слезе долу при Елена, за да я види. Запали лампата и я погледна. Изглеждаше по – зле и от вчера и от всеки изминал ден. А върбинката в тялото й и тази по оковите най – вероятно я довършваха. Заразен. Нима не знаеше какво означаваше да бъдеш заразен? Явно наистина не знаеше и с какво се бе забъркала. Разбира се, Дебора щеше да й отговори. В останалите четири дена щеше да се държи възможно най – приятелски с нея.
- Ще те инфектирам. Ще се превърнеш в заразен вампир. Ти си нещо като мой експеримент, чрез който ще направя така, че да се храниш с кръвта на твоите себеподобните – отговори на въпроса й МакКуин и след това се зае с работата си. Взе едно джобно ножче. Приближи се до Елена и лека по лека приближи ножа към лявата й ръка. Когато то стигна до нея, тя започна внимателно да реже по нея като целта й бе да вземе малко от сухата й избледняла кожа от отровата. Парчето, което отряза беше съвсем малко, около седем сантиметра на дължина. От там потече кръв. Знаеше, че трудно щеше да се възстанови, затова взе от аптечката бинт и я превърза. – Но не се тревожи толкова. Това може и да ти спаси живота.
След това остави парчето на същото място при люспата и се качи на първия етаж като преди това само й каза едно „довиждане”.

by **ElenaGilbert.▲** 22.08.15 0:02

Елена преглътна тежко. В душата й се насъбираше омраза. Само това беше в състояние да чувства, но дори това не успяваше. Болката изяждаше всичко в душата на Гилбърт. Просто не я оставяше да си почине, за секунда, за една мъничка секунда, дори сънищата й, които изобщо не бяха сънища, защото Елена бе будна и очите й стояха отворени постоянно. През цялото време. Сигурно бяха червени, много червени, а като си помислеше, че са такива се сещаше за кръвта, от която отчаяно се нуждаеше. Искаше я. Желаеше я. Отново и тоново й се искаше да вкуси от тази вълшебна течност, която може би нямаше да й помогне много, но поне мъничко щеше да й свърши работа.
Желанията да откъсне главата на Беатрис се засилваха, но тя не се държа толкова гадно днес, което изненада Елена. Не го очакваше и нямаше да продължи да го чака, защото хората се променяха, както всичко други същества. Може би днес бе била в добро настроение. Утре щеше да се цупи и да напада Ел, което нямаше да я изненада особено много. Искаше да разкъса тази глупачка, но като знаеше, че само тя е в състояние да направи нещо, с което да успее да спаси живота на Гилбърт, забравяше за желанията си. Дори да трябваше да убива вампири, пак щеше да го понесе. И без това не й бе останал никой, когото я интересува от вампирите, които познаваше. Дали щеше да ги убие, защото нямаше да може да устои на кръвта им или защото са решили, че могат да я убият, върнат емоциите й, пак резултатът щеше да е един и същ. Дори така щеше да й е по - лесно. И без това повечето от тях бяха по - силни от нея. Може би така щеше да се отърве по - бързо от тях. Очите й зашариха из тъмнината. Нов въпрос ... щеше ли да го зададе? Дали Трис щеше да е в добро настроение? Не знаеше, но щеше да опита отново. Искаше да знае всичко за тези вампири, които тя нарича заразени.
Халюцинации. Отново.
Косите на малкото момиченце почти горяха, докато слабите му ръчички продължаваха усилено да се опитват да отворят неотворяемата врата. Най - голямата й пречка. Огънят се разнасяше из цялото й тяло. Болеше я. Не можеше и от това да се спаси. Видя малкото езерце, което се намираше в съседния двор. Искаше да спаси себе си, преди всичко останало, за да може да спаси и него. Отново изтича и се хвърли в студената вода, която погаси пожара.
Спасение.
Това бе открила малката за себе си, но майка й ... тя все още беше вътре. Елена направи опит да излезе от езерото, но не можеше. Нещо я дърпаше надолу, а тя усилено се съпротивляваше. Успя да излезе от водата едва след около половин час, което я бе изморило, но не достатъчно. Забеляза, че пожарът бе угаснал. Приближи се до вратата и направи опит да отвори отново и успя. Беше лесно .. прекалено лесно. Очите й зашариха по коридора, крачетата й несигурно стъпиха върху пода, а от косите и дрехите й капеха капки кръв. Тя ги виждаше, но трябваше да открие майка си. Те не бяха важни.
- Къде си, мамо? - крещеше и обикаляше стаите момиченцето, а заедно с него и Елена. - Мамо? - попита малко по - тихо.
И двете плачеха ... не можеха да спрат. Търсеха нещо, което не намираха, което никога можеше и да не намерят.
Елена успя да се успокои, да прогони по някакъв начин всичко, което виждаше. Опита да се концентрира само върху случващото се в момента, което не бе кой знае колко трудно, защото нищо не се случваше, но поне можеше да гледа в тъмнината, без да мисли за това, което си бе представила.
- Разкажи ми за тях ... за вампирите - каза Елена, когато Беатрис се върна.
Знаеше, че ще бъде тя. Нямаше кой друг да влезе тук. Не и по това време. Винаги идваше точно в този момент и оставаше само за малко.
- Искам да знам всичко - рече Гилбърт секунда по - късно.

by **deborah;** 23.08.15 15:28

Беше прекалено близко до отговора, до лека. Не можеше да се откаже точно сега. През последните дни я бяха обзели прекалено много мисли, които и в момента всички взети заедно бушуваха в главата й. Прекалено много за нея. Досега не се бе замисляла толкова. Не бе стояла на дивана във всекидневният и просто да размишлява. Обикновено правеше нещо, телевизия, компютър и т.н. Сега не беше така. Сякаш Елена бе нейният специален случай, с който непременно щеше да се заеме и нямаше да го остави.
Стоеше така половин час. Не се сещаше за нищо друго освен днес да се пробва да направи лека като смесва най - различни неща. Щеше да й отнеме почти целия ден, е щеше да е готова до вечерта, защото в момента бе пет и половина следобед. Не мислеше да губи повече време и скочи от дивана и слезе в мазето.
Не каза нищо на вампирката от рода на някакъв поздрав за здравей или какво щеше да прави. Просто се захвана с работата си. Взе всичко, което й трябваше или по - скоро всичко с което разполагаше и можеше да сътвори нещо с него. Щеше да ги комбинира и накрая щеше да ги използва всичко, което бе създала срещу Елена.
- Казах ти - започна да отговаря на въпроса й като в същото време работеше по задачата си. - Ние августините инфектираме вас вампирите, а след това вие се превръщате в заразени. За да задоволите глада си, трябва да пиете от себеподобните ви. Това е общо взето.
Не обърна внимание на това, което казваше тя, а просто продължи. Искаше по - бързо да се отърве от нея и да й се махне от главата, както всички останали преди нея и след нея.
След около час, час и половина, два. Не знаеше колко време беше минало, но й се стори доста. Може би, защото не говореше, а просто работеше върху едно и също нещо. На масата, където беше създавала лековете, които не знаеше дали действат имаше три инжекции, които бяха заредени. В едната беше сложена човешка кръв, в другата вампирска, в третата върколашка. Щеше да използва всичко, още сега. Взе ги и започна да ги бие една по една.
- Добре... Дано това да помогне - каза тя след като вече бе сложила всичките. Остави ги на масата и като се обърна, Дебора забеляза, че кожата на тъмнокоската се променяше. Сякаш се съживяваше, лекуваше. - Успях - продума тихо момичето, почти шепнейки като се усмихна някак възгордено. Но нещо я притесни. Това, че жертвата й щеше да си възвърне силите и върбинката в нея и по оковите вече не беше толкова силна и не можеше да й въздейства така както преди. Затова по - бърза да извади още една инжекция с приспивателно, която след това я би отново в лявото й рамо.
- Заспивай, Елена - рече МакКуин като й се изсмя. А след това я наблюдаваше как си затваряше очите и как вече напълно приспивателното бе подействало.
Разкара я от къщата си. Разбира се, възможно далеч от къщата си, а след това отново се върна към ежедневния си живот.

by Sponsored content

Fallon Hutcherson

administrator - 21 - gifted - adriana lima

Katerina Petrova

administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev

freya mikaelson

administrator - n/a - witch - riley voelkel

Niklaus Mikaelson

moderator - n/a - the original - joseph morgan

-davina claire

moderator - 19 - witch - danielle campbell

after 3 months//elena&deborah

after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah

Re: after 3 months//elena&deborah