Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

by **Bonnie B.** 02.08.15 19:15

Светлините.
Размиваха се пред погледа ѝ и плуваха, губейки светлината си, превръщайки се просто в сенки. Понякога се приближаваха до толкова, че Бенет можеше да протегне ръце и да ги докосне, но в следващия миг изчезваха, оставяйки единствено и само мрака след себе си. В тази Вселена на светлини и сенки не съществуваха имена, бъдеще, настояще или минало. Изглеждаше изкушаващо; да се изгуби и да остане тук, където можеше да бъде когото пожелае или никого, ако поискаше да се изгуби и превърне в част от тази материя на спокойствието. Усещаше се лека, като перо, което непрестанно се издигаше, а после потъваше някъде, докато ветровете не я понасяха отново. „Спомни си!“ Шепнеха заповедно те, но Тя успяваше да се изплъзне от пръстите им , за да продължи да лети. Лека. Необезпокоявана. Тиха. Понякога се издигаше толкова високо, че усещаше паренето на светлините, а друг път сенките я докосваха с пипалата си, дърпайки я надолу и надолу.. Съществуваше ли дъно? Не знаеше. „Спомни си! Върни се! Спомни си!“ Настойчиво крещяха и безмилостно разкъсваха тишината със зъби и нокти. „Оставете ме. Оставете ме..“ Шепнеше и се опитваше да избяга, ала твърде късно. Спомените бяха намерили пролука в нейното безсъзнание и се впиваха в мислите ѝ като отровни стрели, една след друга. Бони Бенет. Вещица. Мистик Фолс. Вампири. Имена и имена. Събития. Смърт. Смърт. Смърт. Сватбата. Малакай Паркър. Смърт. Смърт. Смърт.
Клепачите ѝ се разтвориха бавно, галени от лъчите на слънцето. „Не е изгрев. Залез е.“ Автоматично отбеляза вещицата, все още замръзнала, скована неподвижно на леглото. Изминаха още няколко секунди преди да осъзнае, че не разпознаваше нито стаята, нито вещите в нея. Из въздухът обаче се носеше познат, сладникав аромат, който бе свикнала да усеща.. но не на това място, не в „този свят“. Кожата ѝ настръхна при мисълта, че Той можеше да е наоколо. Съзнанието ѝ трескаво се опитваше да открие някакви остатъци от „края“ на сватбата, но последното, което изплуваше, бе залата със светлините и Кай, надвесен над нея, докато думите му се губеха в бръмченето на близките счупени лампи. „Не умрях. Но и той не е мъртъв.“ Усещаше тялото си тежко, като от олово, противно на сънищата, които все още замайваха нейната остра мисъл. Вдигна ръце, за да прикрие очите си от светлината на умиращото слънце, но движението се оказа твърде тромаво, като чели правеше нещо подобно за пръв път. Рязка болка прониза тялото ѝ, когато се опита да се изправи, съвсем забравила, че онази вечер бе получила и рани. Рани, които очевидно все още се лекуваха. По кожата ѝ премина изтръпването, което я накара да се отпусне на възглавниците отново.
Вдишване. Издишване. А после отново. И отново.
Пренебрегна желанието да изкрещи, когато напрегна всеки мускул в тялото си, за да успее да се изправи до седнало положение. Заби ноктите си в матрака на леглото, докато не усети болката да отшумява. Възвърнала контрола над дишането си, Бони отново плъзна шоколадовите си ириси по стаята, за да открие нещо, каквото и да е, което да ѝ подскаже къде се намира. Уви, помещението изглеждаше почти празно и притежаваше само най-нужните вещи, които всяка спалня трябваше да има. Срещна собственото си отражение в огледалото, намиращо се от другата страна на леглото, само за да види, че се намираше и в чужди дрехи. Идеята, че това бе Негово дело изпрати ледени тръпки по цялото ѝ тяло и я накара за миг да придърпа завивката по-близо, като чели това можеше да я скрие от него. По вените ѝ се плъзна нова, добре позната емоция, поне когато ставаше дума за Малакай Паркър. Гняв. Толкова силен, толкова буреносен, караш устните ѝ да се свият в две прави линии.
-Малакай!
Викът се разнесе из цялата къща, докато момичето се подпря на близката стена и се изправи. Въпреки некоординираните си движения, Бенет изглеждаше твърдо решена да го открие.. „А после какво?“ Прошепна тих глас в съзнанието ѝ. С всяка крачка ароматът му я изпълваше все повече; така познат и сладникав. Едва бе достигнала до вратата на помещението, когато чу неговите стъпки. „А сега какво, Бони Бенет?“ Въпросът отекна в съзнанието ѝ, но не последва нищо, освен тишината и тежкото ѝ дишане.
„А сега какво?“

by **- malachai parker;** 02.08.15 20:41

I’ll show you mine if you show me yours first
Let’s compare scars, I’ll tell you whose is worse

Той я изостави.
А всичко щеше да е толкова по-просто, ако глупакът не беше предавал доверието ѝ.
Но той я изостави.Деймън Салватор заряза единственото същество, което все още бе склонно да види в него нещо повече от егоистичното чудовище, което в действителност представляваше.Кай заложи на тази карта и спечели, без в действителност да го очаква.Заложи живота ѝ, но не го направи лекомислено.Как би могъл?Вярваше, че нямаше да се стига до тази алтернатива, вярваше, че онова, което бе зърнал в душата на вампира бе просто удобна маска, решил да носи пред света, но съдбата бе отредила друго, само, за да му се изсмее тихичко, подобно на леко, ненатрапчиво напомняне, че в крайна сметка нещата се връщаха към реда, в който винаги трябваше да бъдат.Тя го изостави безпомощен в онзи проклет паралелен свят, а сега тя бе безпомощната, напълно изгубила съзнание, бореща се за глътката нужен ѝ кислород.Умираше, Кай го знаеше, защото с цел да изиграе правдоподобно картата си, нараняването ѝ в действителност трябваше да е истинско.Дробовете ѝ отказваха да работят, повредени и почти ненужни, докато всяка една клетка от тялото ѝ отчаяно търсеше желания кислород, причинявайки ѝ агония, която в някакъв момент я накара да загуби съзнание, малко преди в действителност смъртта на настъпи.А можеше ли да я остави да умре, тихо, макар и болезнено?Можеше.Трябваше.Би трябвало, ако малкото тъмнокосо момиче не притежаваше онази искра, която го караше да продължава напред, само за да експериментира и да види докъде съществуваха пределите ѝ и дали бе склонна да ги наруши, за да оцелее след онова, което смяташе да ѝ причини.Защото щеше да я остави жива, но носеща белезите, които той ѝ оставеше.Като напомняне, че той винаги ще е там, при нея, за да развали хубавото ѝ настроение, за да унищожи добротата ѝ и да я превърне в злоба насочена съвсем умишлено към него.Щеше да е кошмара ѝ, от който никога нямаше да успее да се събуди, чудовището, от което никога не може да избяга, манипулаторът, който никога не може да надхитри.Защото в края на деня, той щеше да е победителят в тяхната игра.Той щеше да победи.Тя просто все още не го знаеше.
Трудно долавяше действителната ѝ тежест, докато я пренасяше, защото...не можеше да е толкова лека и безпомощна в ръцете му, нали?Бони Бенет, която го беше убила два пъти в първия затворнически свят и искаше да го убие още веднъж във втория, онази, която упорито заставаше пред него, мислейки си, че той няма да посмее да източи магията ѝ до последната капка, не можеше в действителност да представлява толкова спокойно и отпуснато красиво лице докато възвръща силите си.Дори на фона на кръвта, неговата и нейната смесили се по някакъв зловещ начин върху дрехите и кожата ѝ, дори тогава на фона на цялата остатъчна картина от разрушението му, тя изглеждаше нереално отличаваща се.Аурата ѝ е виновна, помисли си Кай, докато полагаше тялото ѝ на леглото.За миг се заслуша в дишането ѝ.Почти веднага след като се увери, че Деймън нямаше да се върне, ръката му сама намери пътя към гърдите ѝ, заздравявайки фаталните рани, нанесени от него.А след това прекара един зловещ момент наведен над нея, просто загледан в лицето ѝ.Последните сълзи напуснали очите ѝ, все още се стичаха по лицето ѝ, устните ѝ обаче бяха стиснати упорито, сякаш отказваше да признае, че се бори за глътка въздух.Смелата Бони.Възхищаваше ѝ се, за това не бе излъгал.Но за разлика от преди, сега не искаше да прилича повече на нея.В действителност изпитваше желание да я направи като себе си и осенен от тази идея, Малакай започна да строи идеалния си план, с който да го постигне.Щеше да обърне душата ѝ, да разшири кръгозора ѝ, разкривайки ѝ в действителност измеренията на ужаса, страданието и болката - всичко онова, което се помещаваше в лудия му мозък, развивано така "старателно" още от ранната му детска възраст.Щеше да ѝ покаже всичко.А накрая щеше да я научи да ѝ харесва.
Оставяйки я в леглото понечи да стане и да си тръгне, но мисълта, че можеше да усложни още малко хаотичните ѝ мисли му подейства развеселяващо, нещо от което може би се нуждаеше, поради което дългите му пръсти внимателно се заеха да свалят напоените ѝ с кръв дрехи.Неговите също бяха такива, бялата риза по нищо не приличаше на бяла, а почти навсякъде по ръцете и врата му имаше засъхнала кръв, която му донасяше стягащо усещане всеки път, когато посегнеше да свали дрехата ѝ, но това нямаше значение.Не можеше да ѝ позволи да изцапа леглото с ненужна кръв.Щеше да има специално време и специално място за това, но все още не бяха стигнали до там.Докато работеше из мислите му отекваха едни от думите, които бе записал, а тя по-късно видяла.Действието ти ме нарани, Бони.Наистина ме нарани.Защо тогава не изглеждаше наистина вбесен спрямо нея?Защо не я завързваше в подземието например, за да я измъчва веднъж щом дойде в съзнание?Защо ѝ даваше стаята с най-удобно легло, от която се наблюдаваха едни от най-красивите залези, които той бе виждал.А след като бе прекарал 20 години гледайки безкрай наравно затъмнения и изгреви и залези, се бе научил да цени подобни малки красиви неща.Дали тя щеше да ги оцени?В друг случай, най-вероятно.Сега?Едва ли.
Минутите се превръщаха в часове, а часовете в безкрайно, натрапчиво нетърпение.В ума му се разиграваха десетки сцени, които можеха да станат веднъж след като тя се събудеше, но предчувстваше, че тя щеше да го изненада, най-вероятно с нещо напълно в неин стил.Нека мразим, Малакай Паркър, заради това, че изби собственото си семейство, собствените си роднини и още няколко хора с незначителни имена, защото той бе чудовище незаслужаващо опрощение.Нямаше търпение да ѝ докаже колко бе права, но сякаш удобният момент се отлагаше и отлагаше, докато слънцето не започна постепенно да клони към залез.Избираш винаги символични моменти, нали, Бон?Устните му се извиха в самодоволна, иронична усмивка, докато обръщаше гръб на прозореца с изглед към гората и тръгваше навътре.Логично, дома му се намираше надалеч от любопитни погледи, отделно защитен и с прикриващо заклинание.Малко детайли никога не бяха в повече, особено, когато не бе обичана личност.Практически неоткриваем, в своята непристъпна крепост, какво можеше да прави, докато се наслаждава на последиците от разрушителния си план?Чу гласа ѝ, който отекна из къщата и главата му подобно на нетърпелив звън.Известие.Започваме.
-Почина ли си добре?
Гласът му, силен и подчиняващ, се разнесе още преди да ѝ бе позволил да го зърне, докато спокойно се изкачваше по стълбите, приближавайки се към нея.Най-сетне получил възможност да я види отбеляза, че изглеждаше по-добре отколкото би трябвало на човек преминал през снощните случки.Но тя бе преживяла и по-лоши неща, нали?Неговата смела Бони винаги се бе жертвала в името на приятелите си.А те не го направиха за нея.
Спря на няколко крачки разстояние от нея, препречвайки ѝ идеално пътя, ако решеше да опита нещо глупаво, като например да го зашемети с нещо и да побегне.Ако и това не я спреше, всички врати и прозорци бяха затворени с негова магия, а като лидер на сборището си, притежаваше неограничени възможности.За нея не съществуваше друга алтернатива освен да му се подчинява.А знаеше, че това бе последното нещо, което щеше да направи.
-Как се чувстваш?Боли ли те много? - Този път по-тих, гласът му почти идеално фалшифицираше нужната загриженост.Такава съществуваше преди да реши да го прецака в 1903, сега повече беше като...игра, която тестваше както неговите, така и нейните възможности.Единствено очите му го издаваха.Сякаш светещи, с нестихващи пламъци на лукавство и още нещо, Кай я изучаваше нахално, карайки я да се чувства така сякаш можеше да погледне през нея, сякаш дрехите ѝ не означаваха нищо, а единствено кожата ѝ я скриваше от проникващия му взор.Сякаш миналото им не значеше нищо.

by **Bonnie B.** 03.08.15 0:34

Виждаше се друга в очите му.
Виждаше се различна, всеки път, когато погледите им се срещаха. Виждаше се такава, каквато другите никога не я бяха видели. Различна. Дори смела. И като чели колкото по-дълго се взираше в тъмно сините му ириси, продължаваше да разкрива нови и нови аспекти на собственото си отражение. Бе като да плува в дълбочините на безкраен океан, като с всеки следващ метър синевата се променяше, а сенките на дъното се разтваряха, само за да подскажат, че има още и още до неговото достигане. И колкото и бързо да се опитваше да плува, тя никога не успяваше да докосне дъното, колкото и да протягаше ръце. В един миг се намираше изгубена; какво търсеше? Своят образ? Неговото разбиране за света? Него? Забравяше своите цели и обръщаше глава към повърхността, само за да открие, че и тя, като дъното, бе твърде далеч. Заклещена между началото и края на Малакай Паркър, тя не успяваше никога да открие онова, което бе решила да потърси. „Не гледай в очите му.“ Опитваше да си напомни всеки път, когато се изправяше срещу него; тогава, когато тялото ѝ се подготвяше сякаш за битка, адреналинът нахлуваше в кръвта ѝ, а дишането ѝ се учестяваше с една идея. И може би всички щяха да очакват Бони Бенет изправена срещу силна и непобедима армия, а не просто срещу Него. Ала нима той изглеждаше безобиден? О, да. О, да. Очите му, затварящи я в омагьосан капан, изглеждаха невинни. Винаги блестящи и толкова изразителни. Същите очи, в които по-късно могат да горят пламъци. Същите, които можеха да бъдат празни и жестоки. Един, ала с много лица. Един, ала изкусен манипулатор. „Не гледай в очите му.“ Повтаряше си и въпреки всичко се намираше все така пленена от тях, все в търсене на нещо различно. Да го оправдае? Да го обвини? Нима съществуваше присъда, която тя можеше да му даде? Да бъде справедлива, защото нима на това не я бяха учили още от дете? "Но кое е справедливо?" Запита се. "Как можеш да бъдеш справедлив спрямо социопат, който не се интересуваше от справедливостта? Как можеш да го накажеш и той да го разбере, без да се бори 'да ти го върне' по-късно?" А нима през главата ѝ милиони пъти не преминаваше и идеята, че именно "справедливостта" на неговото сборище беше довела до "създаването" на това чудовище? Може би, може би всичко щеше да изглежда по съвсем друг начин, ако те не бяха постъпили така с него? Никой никога нямаше да разбере.
Изправена срещу него за пореден път, отново се почувства уязвена именно от очите му. Нестихващите огньове в тъмните езера пробиваха всяка защитна маска, която тя би опитала да сложи, за да прикрие колко слаба в действителност се чувстваше. И може би, може би той би могъл да заблуди всеки, с милия тон, с фалшивото съчувствие, което се пропиваше във всяка дума.. ала тя гледаше очите му. Той виждаше през нея, а тя виждаше достатъчно, за да знае, че в никакъв случай не трябва да му се доверява. „Иска да си играе с мен.“ Осъзна вещицата, докато съзнанието ѝ наново се напълни с всички онези въпроси, тормозещи мислите ѝ още от самото събуждане. Ръцете ѝ се скръстиха пред гърдите, подобно на броня, но с това малкото ѝ тяло не изглеждаше по-малко чупливо и уязвимо.
Но в нейните очи също играеха пламъци.
Пламъците на гнева, който само и единствено той успяваше да предизвика. Така силен, че изгутваше всяка рационална мисъл назад, наред с предпазливостта и плахостта. Шоколадът в ирисите ѝ изглеждаше с един тон по-светъл, уловен от лъчите на залеза, които се плъзваха и по цялото ѝ тяло, оставяйки в сянка единствено и само другата част от лицето ѝ.
-Не се прави, че те интересува нещо друго, освен собствената ти персона.
Рязка. Гневна.
„Никога не се научих да се страхувам от него.“ Осъзна, макар през главата ѝ да преминаха всички онези неща, на които Той бе доказал, че е способен. Жесток, безмилостен, коварен и арогантен социопат, който не различаваше границата между правилно и грешно или просто не желаеше да го направи. Мислеше и действаше, без да се съобразява с щетите, които може да нанесе върху останалите, защото на върха на пирамидата оставаше единствено и само неговото собствено съществуване. И дори още от самото начало инстинктите ѝ да шепнеха „опасност“, същинското усещане за страх продължаваше да липсва. Ръката ѝ внимателно се спусна към посоката, в която лежеше белегът от стрелата. Онази стрела, която Кай запрати към нея. „Тогава защо не се страхуваш от него? Нито в началото, нито сега?“ Но и този въпрос остана без отговор. „Уби го два пъти.“ Отекна друг глас, тих, незабележим. „Може би го надхитри? Може би си прекалено смела? Или прекалено глупава..“
Знаеше, че не може да избяга, докато не се възстанови поне малко. Направи крачка назад, само за да се изравни с прозореца, при което цялото ѝ тяло се скова от болка. „Не, не.. твърде рано е.. твърде рано.“ Реши, оставяйки плановете за бягство или саморазправа за по-късно. Премигна няколко пъти, докато зрението ѝ привикне със силните слънчеви лъчи, но гледката я озадачи дори двойно повече от решението на Кай да я остави жива. Градът се къпеше в светлината на залеза, но разположението на къщата ѝ се струваше непознато. Нима никога не беше идвала до този хълм? Нима Малакай познаваше по-добре собственото ѝ родно място? „Разбира се. Имал е толкова много време в онова измерение! Ти какво си мислеше?“ Обърна глава към него, все така скръстила ръце.. все така малка. Все така крехка.. но дали беззащитна?
-Какво се случи на сватбата? След като .. –За миг устните ѝ се присвиха, като чели ѝ се струваше трудно да открие подходящите думи, но секунда по-късно гласът ѝ прозвуча отново с фалшива увереност, каквато не притежаваше в настоящия момент. -... след като загубих съзнание? Уби ли някой друг? Колко време ще ме държиш тук?
Виждаше се друга в очите му.
Ала да се взира в големите и дълбоки езера ѝ се струваше все по-мъчително. „Не съм готова за това.“ Призна пред себе си. „Да се изправя срещу Малакай отново.“ И като чели физическата ѝ сила приличаше на постановка, изящно изиграна от тази фалшива самоувереност.. а може би просто от гордост? Спомените ѝ от онази вечер ставаха все по-ярки, а недоумението ѝ защо е жива –все по-голямо. „Нараних го, ако изобщо е способен да изпитва нещо. Нараних него, гордостта му и го оставих напълно сам, когато си помисли, че му повярвах. Нима ще се измъкна просто с близко докосване до смъртта? Без мъчения? Без страдание?“ Почти можеше да чуе смехът му в мислите си, което накара тялото ѝ да трепне, но не отстъпи от мястото си, като чели играеха някаква игра на „територии“. Но нима тя не се намираше „на негова територия“? Нима съществуваше и ъгъл в непознатата къща, който можеше да завоюва, без да очаква отговор от негова страна? „Просто вещ.“ Надигна се шепот от съзнанието си. „Ти си просто новата вещ, която ще го забавлява, докато не му омръзне и не реши да те убие.“
А животът ти е крехък, вещице.
Крехък в неговите ръце.

by **- malachai parker;** 03.08.15 1:47

Около него се разнесе звук от тихо проскърцване.Челюстите му се притискаха една към друга по-силно и яростно отколкото беше нужно, макар лицето му да продължаваше да бъде изкривено в цинично-хладната усмивка от преди миг, с нищо не показваща изведнъж разбушувалите му се мисли.За миг почувства, че ще изпусне Чудовището от контрол и последиците ще поемат в посоката, която най-малко желаеше в този миг;за момент се изкуши да си представи картина, която би трябвало да задоволи психопат като него, но в този миг тя му се струваше нищо повече от безвкусно съсипване на толкова много възможности.Не можеше да си позволи лукса да изпусне нервите си върху нея, не и след като бе положил толкова усилие, да я доведе тук, далеч от чужди очи, далеч от чуждо разсейване, далеч от чуждо влияние.Тук, на това място, искаше да види онова, което преди нямаше възможност да зърне, защото тя винаги всеотдайно поставяше чуждите нужди над своите, сякаш бе забравила какво е да вземаш егоистични решения или че в действителност заслужава за един миг да обърне гръб на нестихващите проблеми на "приятелите" си.Искаше я сама, а я получи по-самотна отколкото бе предположил, дори в най-смелите си мечти.Ако почиташе и вярваше в силата на съдбата, щеше да каже, че тя му се усмихва и го окуражава да продължава напред, да я притисне в ъгъла, за да види какво решение ще вземе в екстремни ситуации.Но нямаше да започва нещата грешно, както веднъж вече бе направил грешката.Този път нямаше да има стрела в стомаха, нито насилствено взимане на магия.Така или иначе в момента не му беше нужна, а на този етап не смяташе да прибегне до подобен начин за измъчване.Имаше толкова повече начини да се разрови из съзнанието ѝ, разбърквайки го подобно на умел психолог.Вече знаеше слабите ѝ места, просто се налагаше да ги притисне по подходящия начин.Без ярост, защото все още се учеше да владее желанието си да остави цялата магия, която течеше във вените му да унищожи не само него, но и половината град.Без прибързани решения или казани думи, които щяха да я накарат само още повече да се отдалечи от него.А в момента последното от което се нуждаеше е насила да вади думите от устата ѝ.Може би гнева и пламенната ярост, с която изричаше една след друга думите си, бяха хубаво нещо.Това означаваше, че съзнанието ѝ работеше и че в мислите ѝ бе много по-интересно отколкото позволяваше да види.А какво ли не би дал да надникне в главата ѝ, било то само за миг.Може би с правилното заклинание, всичко щеше да се разкрие...Но не.Нямаше да го направи толкова улеснено.
Издиша безшумно, докато кракът му правеше крачка напред, престъпвайки невидимата граница, която сам си бе начертал преди миг.Скри ръцете си зад гърба, свивайки ги в юмруци, докато самодоволната усмивка се стопяваше от лицето му, оставяйки изсечени хладни черти на убиец, видял толкова много жестокости, че няма нищо против да опита още малко.Очите му се плъзнаха по косата ѝ, но този път лишавайки ги от преследваческата нотка, която влагаше преди миг.Сега беше по-скоро с цел за наслаждаване и смътно спомняне, че бе усетил краткия им допир до ръцете си, докато я повдигаше, за да я отнесе.Златистокървавите лъчи се преплитаха в косата ѝ, преминавайки през някои кичури, вмъквайки се навътре преди да достигнат до кожата на врата ѝ, където се плъзгаха внимателно, докато други просто биваха отразявани, оставяйки го с чувството, че дори в този миг около нея имаше нещо, което колкото и да му се искаше, не можеше да протегне ръка и докосне, нито унищожи или поквари.Нейната специална нотка, късче от аурата ѝ, носеща нейното име никога нямаше да му бъде подвластна.Можеше само да ѝ се наслаждава отстрани.И в този миг разбра, че точно това бе нещото, което задържаше вниманието му върху нея.Не беше това, че продължаваше да му се опълчва, нито че бе предприела глупав опит, убивайки го не веднъж.Всеки можеше да стори тези неща, но не всеки притежаваше късчето, за което социопат като него жадуваше.То бе като наркотикът, без който съществуването му се виждаше безсмислено, финалната глава, без която цялата история в книгата се обезсмисляше.И по ирония на съдбата се бе случило тъй, че тя го притежаваше.Може би точно тази частица щеш да му помогне да удържа сам себе си за известно време, докато изпълняваше целта си.
Мълчаливо, без да казва каквото и да е, застана зад нея, само на две кратки крачки разстояние.Така можеше да възприеме нейната гледна точка, която, както му се бе поискало да бъде, успя да я впечатли.Разпозна тази емоция по краткото трепване на тялото ѝ, когато погледът ѝ се зарея навън.Може би и точно това го накара да премълчи за миг отговора си на поредицата ѝ от въпроси, както и да се престори, че не е усетил моментната пауза по средата на изречението.За кратък миг позволи умиращите лъчи да докоснат и неговата фигура, извисяваща се над нейната, преди ръката му да премине решително над рамото ѝ.Пресягаше се към дръжката на прозореца, която мълчаливо откликна на докосването му и му позволи да я натисне.Още миг по-късно в стаята нахлу вълна от хладен въздух, носещ със себе си най-яркият символ на умиращия ден и зараждащата се нощ.А заедно с хладния въздух, към него се понесе и аромата ѝ.Въпреки действието си тялото му не докосна нейното дори за момент, сякаш нарочно избягваше подобен контакт.Тя го ненавиждаше.Той не можеше да класифицира чувствата си, ако изобщо притежаваше такива, с лекота, както тя правеше.Но нещо със сигурност се бе променило за пореден път.
-Всички са мъртви, освен приятелите ти, вампирите.
Изрече фактите сухо, без да влага някакво по-специално чувство в тези свои думи.Защо да фалшифицира съчувствие към хора, които никога не бяха изпитали нещо подобно към него?Защо трябваше да се чувства виновен и да се извинява за чудовището, в което се бе превърнал, след като никой не му се извини, че го бе превърнал в такова?
-След като Деймън те изостави на моята безгранична милост те доведох тук.Това е единственото, което ще узнаеш.
Ръцете му някак невнимателно и грубо повърхностно обхванаха кръста ѝ, избутвайки я с няколко крачки по-близо до прозореца.Дали за миг през ума ѝ бе минала мисълта, че може би ще я бутне?А дали една част от него не се изкушаваше да го направи?
Спря да налага някаква сила върху тялото ѝ едва когато я завъртя в правилната посока миг преди слънцето да се скрие окончателно.След половин минута червените отблясъци по небето се размиха и раздвижиха, придобивайки всякакви нюанси на червеното.Вятърът почти беше стихнал, създавайки чувството на застиналост.Но за жалост времето течеше неумолимо и след още един момент мъжът се намираше в другия край на стаята, отпускайки се на все още неоправеното легло, което някак бе успяло да съхрани топлината ѝ.
-Доведох те тук, защото все още не съм решил какво ще правя с теб, Бони.Дали ще те убия или измъчвам...или и двете, в подходящия ред...или може да опитам каквото ми хрумне, в моя социопатски мозък.Знаеш ли защо? - Плътен смях, който издаваше отново лабилността на съзнанието му, за миг се откъсна от устните му, докато от време на време ръцете му се раздвижваха енергично, жестикулирайки. - Е, очевидно е, защото съм точно това за което вие всички така упорито ме смятате.Нали за това ме изостави в 1903?Защото те прецаках в първия затворнически свят, оставяйки те сама, така както аз бях прецакан.Все още не разбирам защо не усещаш колко еднакво реагираме на подобни несправедливости спрямо нас.Непонятно е.Както и да е...можеш да викаш, да бягаш, да не ми говориш, да опиташ да избягаш, дори да опиташ да ме убиеш, но нищо няма да проработи, защото си взех поука от всички житейски уроци и станах доста добър в надхитряването ти.Единствено от теб зависи дали ще приемеш това като почивка или затвор, аз оставям нещата в твои ръце.
Нищо не разваля създалото се за момент идилично спокойствие от монолога на един побъркан, нали?Както и нищо не унищожаваше създали се илюзии по-добре от елиминирането им на място.Беше ли го направил нарочно?С цел?
-Какво избираш да бъде, Бони? - Широка усмивка се разля по лицето му, сякаш я изкушаваше с най-големите блага съществуващи на този свят.А може би го правеше.Кой знае?

by **Bonnie B.** 07.08.15 17:10

Химична реакция. Приличаше на химична реакция.
Двамата приличаха да две вещества, които взаимно предизвикват един в друг най-различни реакции. В един миг във вените им бушуваше гняв, а в следващия пълно и необяснимо спокойствие. Бе свикнала да усеща очите му върху себе си, подобно на гладен хищник, който проследяваше всяко нейно действие; всеки инч от кожата ѝ, за да намери пролука към Нея. Към онова , което се криеше под защитната ѝ стена. Може би се надяваше да се плъзне по кръвта, вените ѝ, като опиат или отрова, за да достигне до мозъка ѝ? Да разкъса всяка нейна мисъл, докато не открие нещо достатъчно ценно, за да го запази или отнеме, като трофей. Но нима Тя можеше да бъде сигурна, че той вече не е отнел нещо от нея? Че не се намираше в главата ѝ и не знаеше всяка нейна мисъл? А може би се намираше в някаква извратена негова шега, където тялото ѝ замръзваше напълно, когато той решаваше да се приближи по неизвестна причина. Навлизаше в личното ѝ пространство, ала за пръв път Бони Бенет се почувства беззащитна в това да му попречи да го направи. Не го виждаше, ала го чуваше достатъчно добре; тихите Му стъпки, докато прекосяваше стаята, само за да спре на крачка или две от нея. Зад нея. „А ти?“ Из мислите ѝ се разнесе собственият ѝ глас, толкова по-различен и леден. „А ти искаш ли същото? Да се плъзнеш по кръвта, вените му, като опиат или отрова, за да надникнеш в мислите му? Да опознаеш всяка частица от Него отвътре? Да можеш да играеш игрите му? Да четеш между редовете на думите му? Да видиш най-грозното и най-красивото в него? Да течеш във вените му, като отрова, както той тече в твоите?“ Грешиш!, искаше да изкрещи, ала познаваше себе си преди Малакай Паркър и след него. Познаваше онова крехко момиче преди свърхестествения свят, но дори след това тя продължаваше да мечтае за относително нормален живот. Онази, другата, студената –тя стоеше сама и затворена в дълбините на нейното съзнание, но намираше пътя навън, драпаща със зъби и нокти, през кръв и кости. Нейната кръв, нейните кости. И успяваше единствено, когато Той се озоваваше около нея. „Той я създаде.“ Осъзна. „Ала какво създадох аз в него?“ Тишина и тишина. „А ако успееш?“ Продължи Тя, ледена в мислите. Ледена, студена, толкова много приличаща на Него. Нима това правеше самотата с всички? „Ако се плъзнеш в кръвта, в мислите му? Ще откриеш ли себе си? Ще го унищожиш ли?“ Тишина и тишина.
Ръката му се протегна над рамото ѝ, за да отвори прозореца. Студеният вятър я обгърна, подобно на ледена завивка, но тялото ѝ не потрепери заради него, а заради близостта на Другия. Заради ледът, който лъхаше от Него. Студената близост; може би така трябваше да я нарича? Близост, която я караше да се чувства нервна; изправена „на нокти“, защото не би могла да предрече неговото следващо действие. „Загадка.“ Знаеше го. „Той ще остане загадка.“
Думите Му преминаваха през нея, а мозъкът ѝ само ги регистрираше, подобно на сухи факти, прочетени от твърде стара книга. Знаеше го; тя знаеше още преди да попита, но нима се надяваше, че Малакай Паркър няма да изпълни заканите си да убие сборището, прекарало го през Ада? „Поне той така твърди. А може би е прав. Може би греши. Поредната история без герои и мъченици, а само със злодеи. Поредната история без никакво значение.“ Докосването на ръцете му до тялото ѝ я накара да се възпротиви, но изненадата отне голяма част от силата ѝ и Бони бе принудена да се приближи до прозореца. Толкова близо. „Като до смъртта. Едно бутване.. съвсем леко бутване.. А може би трябва да скоча сама? Да прекъсна неговите планове?“ Но знаеше, че няма да го направи. Знаеше, че няма да се откаже от живота толкова лесно. Секундите се нижеха, а последните мигове на залеза се изнизаха неусетно бързо. Преди да усети, Той се беше отдалечил от нея достатъчно, за да може да възвърне нормалното си дишане. Извъртя се към него съвсем леко, докато пороят от думи изпълваше въздуха и съзнанието ѝ. И като за миг звучеше, сякаш тя има избор. Сякаш в действителност нещо зависеше от нея. „Добър е. С думите, с манипулацията. Добър е.“ За пореден път го призна и пред себе си, но никога не би го изрекла на глас. „А ти?“ Прозвуча наново леденият ѝ глас там, където бяха останали само мракът и мислите ѝ. „Какво ще направиш ти, Бони Бенет?“
Очите ѝ не само го гледаха. Не, не. Този път Тя се стараеше да го види. Да види всяка гънка и черта на лицето му; да проследи всеки жест, докато тишината не се настани помежду им отново. Стаята изведнъж изглеждаше по-тъмна и мрачна, а студът бе започнал да се настанява, подобно на трети събеседник. Усещаше го навсякъде; от прозореца, в стените, в пода, в него, в себе си. Студ, обгърнат в пламъци –две толкова несъвместими неща.
-Толкова ли си самотен, че избираш компанията на някой, който те ненавижда? –Гласът ѝ трябваше да бъде леден; трябваше да бъде безразличен .. трябваше да бъде още толкова много неща, ала изглеждаше по-скоро озадачен. Стоеше на разстояние от него, сякаш разстоянието можеше да ѝ позволи да диша и да мисли рационално. Да си спомня за всичко онова, което бе преживяла, заради Него. –Уби всички, които желаеше да убиеш. Победи. Свободен си. Можеш да отидеш където пожелаеш и да правиш каквото поискаш, а ти избираш да отвлечеш някой, който не може да дели един въздух с теб. Що за жалка победа е това, ако не знаеш как да я използваш? – И въпреки, че не желаеше да се приближава, Бони го направи. Направи една крачка, а след това и още една, но не посмя да се приближи повече. „Не твърде близо.. не твърде близо.“ Повтаряше си, докато леденият глас в главата ѝ шепнеше. „Защо не? Той няма да те убие. Щеше да го направи отдавна, да те остави да умреш, ако в действителност го искаше. Нямаше да си жива, нямаше да дишаш , да говориш.. Защо не, Бони?“ –Ако не те презирах, щях да те съжалявам. Да се чувствам ужасно за това, че не знаеш как да живееш живот извън клетката, в която те бяха затворили. Търсиш някой, който да изпитва нещо към теб. Единственото, което някой изпитва към теб е омраза, но дори и това е по-добре от нищо, нали? Какво, ако умра? Ще убиеш приятелите ми, а после? Как ще живееш в свят, в който никой не знае кой си, какво си? Празен живот, пълен с кръв и гняв. Това ли направи онова място от теб? Или си го причини напълно сам?
„А искаш ли да знаеш?“
Прошепна Ледената.
„Искаш ли отговорите на въпросите, които зададе, Бони Бенет? Защото и ти беше там.. защото и на теб светът ти се струва чуждо място, от както се върна. Искаш ли да знаеш, Бони Бенет?“

by **- malachai parker;** 07.08.15 22:15

''We are all insane.Some of us just decide to show it."

Ако можеше да трепне щеше да го направи.Ако можеше да покаже, че по някакъв начин думите ѝ имаха силата да пробият обвивката около него, която бе трупала слой върху слой през целия му съзнателен живот, най-вероятно в момента лицето му щеше да изразява една поразително красива скулптура на мъка и болка, на неразбраност, отхвърленост и отчасти озлобеност.Така щяха да постъпят нормалните хора, които разполагаха със стандартната палитра от нормални емоции.Беше неприятно да чуеш всичките изказани твърдения, независимо дали ги приемаш като истина или не.Беше неприятно да осъзнаеш, че целият ти живот, плановете, желанията, емоциите (или липсата им) може да се сведат до няколко изречения изстреляни с ледения ѝ, безчувствено-саркастичен тон, толкова наподобяващ на онзи, който самият той използваше често.Това го накара да се усмихне вътрешно.Все пак беше оставил някакъв отпечатък от себе си вътре в душата ѝ, макар че идваше много по-любопитният и интригуващ въпрос.Какво, ако тя вече притежаваше в себе си онова, което той се опитваше да ѝ предаде?Какво, ако единственото от което имаше в действителност нужда бе малко побутване от негова страна?Целенасочено побутване, което щеше да я накара освен да прогледне и да успее да зърне нещата от неговата гледна точка.Тогава може би щеше да осъзнае, че изблика ѝ на думи най-вероятно описваше идеално онова, в което се бе превърнал, както и живота, който постепенно щеше да си наложи от тук нататък да гради, но докато го правеше, несъзнателно рисуваше контурите и на онова, което ТЯ представляваше след сблъсъка си с него, след взаимното им съжителство в затворническия свят и след невъзможността да се върне към предишното си Аз, на което отминалият ѝ живот ѝ беше достатъчен.Дали го осъзнаваше?Или мисълта, че не можеше да "дели един въздух" с него я превземаше до такава степен, че замъгляваше собствената ѝ уж толкова ярка преценка?Каква лицемерка!В онзи миг осъзна, че единственото, което го спираше от това да превключи, да замени остроумната си, цинична версия с онази, която тя бе свикнала да вижда, онази, която най-сетне изби цялото му семейство, беше факта, че 1903 година наистина му се бе отразила, наистина го бе променила в по-целенасочена и балансирана личност, която можеше да живее с дразнещата частичка от дразнещия му брат Люк, като в същото време я потиска така, сякаш изобщо не съществува.Баланса, който го крепеше от това да скочи и да обвие ръцете си около гърлото ѝ, задушавайки я, но едновременно с това и крадейки магия, само за да я нарани и да чуе вика ѝ на болка, не можеше да бъде по-тънък, по-лесно унищожим.Сякаш ставаше все по-крехък с всяка секунда, която изминаваше, след като Бони най-сетне бе решила да замълчи.Ако беше нормален човек, с нормална психика, думите ѝ щяха да го наранят.Да го накарат да потърси начин да опровергае казаното, да се защити, дори да извърши нещо, което да докаже противното.Защото това правеха нормалните хора.Съществуваха, а не живееха.Но той беше понятие възможно най-далеч от тази дума, поради което единственото действие сигнализиращо, че в действителност я бе чул, бе постепенното изчезване на усмивката от лицето му, което му придаде чертите на човек носещ каменна, сериозна маска.Ръцете му забавиха, а накрая напълно спряха енергичната си дейност, отпускайки се върху тялото му безжизнено.Единственото, което издаваше някаква форма на живот в него бяха очите му.Онези синьо-сиви плашещи очи, които имаха способността да изсветляват или потъмняват в зависимост от онова, което ставаше в дълбините на същността му.На същността му, не на душата му, защото не беше сигурен дали притежава такава.Погледът му я бе фокусирал, почти втренчил се, жадно поглъщайки думите ѝ, сякаш представляваха храната за която от толкова време бе жадувал, подобно на мазохист, който най-сетне раздираше сам собствената си кожа.Лицето му постепенно придобиваше толкова неговото изражение - жестоко, далечно, безчувствено.Маниакално.Психопатско.Чертите му се превръщаха в изсечени, лишени от човещина линии, които го издаваха повече от десетки думи.Дали Чудовището бе наранено?Или в действителност се бореше с ехидния си, подигравателен смях, който щеше да срине всичките ѝ думи със земята, правейки ги незначителни.Наблюдаваше я без да премигва, без дори да диша, с очи постепенно потъмняващи, сливайки се с онази част от денонощието, която бе настъпила.Потъмняваха докато не изгаснаха напълно, преливайки се в заобикалящия ги мрак, който постепенно поглъщаше всичко;първо ги превръщаше в мрачни фигури с огромни сенки, а след това ги изяждаше подобно на ненаситно чудовище.Тялото ѝ стоящо в мрака заплашваше да бъде сполетяно от същата съдба, но Кай не изпита желание да стане и да я "спаси" позволявайки на светлината да огрее помещението.Тя заслужаваше ли спасение?Не беше ли по-добре просто да приключи живота ѝ веднъж завинаги?Какъв беше нейният смисъл?А неговият?
Постепенно мъжът се размърда, този път с много по-бавни действия, сякаш току-що се будеше от сън.Тялото му се надигна, миг по-късно и изправи, а краката му го отведоха по пътя, който щеше да го разкара от тази стая и отровността на думите ѝ, които все още се усещаха във въздуха.Но някъде по средата спря, сякаш се канеше да направи нещо, сякаш се бореше с най-лошите си демони и единственият крехък ангел, които бяха на територията на съзнанието му.Остана в подобно положение за по-малко от половин минута, извърнал поглед в мрака към нея.Съдещ я.Обвиняващ я.Отдалечаващ се.Това беше единственото, което щеше да получи.Мрак.И странно или не, го задоволяваше.Извървя останалите стъпки до вратата, затваряйки я след себе си.Просто така, без да изрече каквото и да е, тялото му се пренесе на долния етаж, който също беше обитаван от тъмнината.Докато вървеше лампите в коридора и тези в стаите през които преминаваше светваха последователно, огрявайки почти целия първи етаж, но за него това беше без значение.Мрак или светлина, това не променяше нищо.Не променяше него.А докато стъпваше, сякаш след себе си оставяше следа от неизречени думи, които се повтаряха отново и отново, натежавайки във въздуха, преди да се разтворят.
Приятели?ПРИЯТЕЛИ?Глупаво, глупаво момиче!!!Замисли се имаш ли приятели?ИМАШ ЛИ?
Надявах се поне ти да разбереш.
Но и ти си като другите.
Час или може би два по-късно, Кай отново се намери изкачващ онази поредица от стълби, които водеха към стаята, считана за нейна.Лампите целящи да осветят пътя му послушно грейваха, хвърляйки колебливи отблясъци към онова, което носеше.Вратата се отвори без дори да я е докосвал и мъжът влезе, внасяйки със себе си табла с храна.Дори не се поколеба какво трябва да направи, а я остави на масивната дървена маса, след което напусна стаята толкова мълчаливо и чуждо колкото и беше дошъл.Можеше да превърти ключа, който се намираше в джоба на панталоните му, само за да демонстрира доминантността си.Можеше да създаде магическа бариера, която да ѝ попречи да напусне дори стаята.Да направи така че стаята ѝ да бъде звукоизолирана, не защото не искаше някой отвън да я чуе (което беше невъзможно), а защото той не искаше да я чува.Но не го направи.И не, противно на най-вероятните ѝ мисли, Кай не я наказваше с мълчанието си.По-скоро я даряваше с него като някакъв неразбран, объркан подарък, на който тя щеше да се радва до настъпването на новия ден.А до тогава, дори в най-късните часове на нощта, из къщата можеха да се чуят едва-едва призрачните му стъпки, които го водеха от една стая в друга преди да намери себе си седнал в един от диваните, опитвайки се да вникне в смисъла на някаква случайно избрана книга.Нямаше нужда от сън.Бе прекарал достатъчно време в отпочиване, дори лентяйство, за да може да прави същото и сега, поради което тялото му не жадуваше дори за час почивка.Вместо това оставаше винаги будно, сякаш пазеше някого.Или по-скоро сякаш се защитаваше от това да бъде прецакан от някого.
Изгрева го завари на същия онзи диван, с малката разлика, че книгата, която целеше да отмъкне вниманието му за миг липсваше, а на масата пред него бяха разгърнати масивни книги със заклинания.Тъмни предимно.Бе прекарал по-голяма част от нощта четейки ги, наизустявайки ужасяващ безкраен брой заклинания.Но това не му пречеше.Странно или не, Кай беше примерен ученик и изпитваше нестихващ глад за още и още от онова, което никога до сега през живота си не бе притежавал.Но щом веднъж светенето на лампи стана напълно излишно, знаеше, че е началото на новия ден.Главата му се размърда на всички страни при което се разнесе тихо изпукване, след което се изправи рязко, изоставяйки досегашното си занимание.Наложи се да изминат още поне два часа преди да почука еднократно на вратата ѝ, след това обезпокоявано да нахълта вътре.
-Предлагам ти да ставаш, сънливке - ведрият му, толкова неубийствен глас изпълни стаята, докато влизаше постепенно.Дрехите му бяха сменени от последния път, в който беше тук, макар отново гамите на които бе наблегнал да са мрачни и тежки.Нещото, чиято липса се забелязваше повече обаче, беше желанието да я дарява с мълчанието си.Защо, след като можеше да трови началото на деня ѝ със сарказъм?А по-късно...с нещо друго. - Закуската е в кухнята и освен, ако не искаш да умреш от глад, по-добре слизай.Което няма да е красиво и не ти го препоръчвам.Защото повече няма да ти нося храна...Оу и...надявам се да имаше хубава първа нощ.Следващите няма да са такива.Обещавам.
А той винаги държеше на обещанията си.

by **Bonnie B.** 08.08.15 0:43

„Мила малка моя вещице.. Мила малка моя Бони.. къде са приятелите ти? Къде са сега, когато няма и една светлинка в тъмнината?“
Въпрос, останал неизречен. Може би Той щеше да го зададе, а може би си мислеше за нещо съвсем различно. И ако Той бе пропуснал да го направи, то леденият глас в главата ѝ не я пощади. Спомняше си едва сега, седнала в леглото, взираща се в самотната луна.. Взираше се и си спомняше за Неговото лице, изсечено от най-твърдите скали. Очите му – най-буреносните тъмни морета и небеса. Изражение, което я преследваше отново и отново, всеки път щом клепачите ѝ се спускаха, за да поискат своето, а именно –добра почивка преди новия ден. Всеки път се спускаха бавно и лениво, но се вдигаха трескаво, срещайки отново луната на самотното беззвездно небе. Облаците бяха скрити от нощта и единствено нейната светлина подсказваше за тяхното съществуване. „Светлината сочи мрака.“ Мисълта ѝ се стори толкова присъща за сегашното състояние, в което се намираше, че устните ѝ се извиха в лека усмивка. Докато отново не започна да си мисли за Него и това, което бе направил. Очакваше да я разбие с думи, да се изсмее, дори да я нападне. Бе очаквала абсолютно всичко без тишината. И през следващите часове тя се бореше с един и същ кръговрат: в началото липсата на дума и действия я караха да се чувства като на тръни, след което чувстваше облекчение, а после започваше да очаква неговия ответен удар. Но такъв не следваше и кръгивратът продължаваше, изтощителен и все по-забързан. В един миг бе започвала да прекарва фазите за секунди през главата си: безпокойство, спокойствие, а сетне очакване, после отново безпокойство, спокойствие, а после пак очакване. Но нищо. Нищо, освен тишина и мрак. Наказваше ли я? Или бе решен да не си позволи да я убие толкова лесно в гняв? Не, не .. не можеше да бъде толкова просто.. Не можеше да бъде толкова очевидно.. Не можеше просто да мълчи.
Спокойствието започваше да се превръща все по-често в дразнение. Именно тишината даваше твърде голяма свобода на нейните мисли, на леденият глас в главата ѝ. Тогава за пръв път прозвуча толкова високо. Толкова безмилостно, като сол върху раните ѝ. „Мила малка моя вещице.. Мила малка моя Бони.. къде са приятелите ти? Къде са сега, когато няма и една светлинка в тъмнината?“ По кожата ѝ пропълзяха студени тръпки, като ужасяващи пипала, докосващи я почти до костите. „Приятелите ми са в безопасност. Далеч от тук. Докато той е тук, не може да наранява тях.“ Тишина. Стъпки. Чуваше неговите стъпки, което я накара да се изправи и да се отдалечи в другия край на стаята. Очите ѝ го поглъщаха , макар единствената светлина да се прокрадваше зад гърба му, което го караше да прилича на тъмна , мрачна фигура, изрисувана на фона на красива светлина. Ала нямаше време дори да открие очите му, защото миг по-късно вратата се оказа затворена отново. „Не заключена.“ Отбеляза на ум, ала мисълта остана безплодна; дори да излезеше, нима можеше да избяга? Той щеше да я усети още преди да е преминала прага на стаята, а ако някак успееше да го надхитри, в мрака трудно щеше да открие пътя за дома. „Загубена кауза.“ Прецени и остана неподвижна, съвсем сама в мрака.
Не докосна храната и не успя да затвори очи за повече от няколко секунди. Нещо ѝ подсказваше, че Кай няма да се върне до края на нощта, но тази идея не успокои малката вещица. „Дали изобщо е в къщата? Дали не е навън, убиващ приятелите ми? Дали...дали..“ Безброй възможности, една след друга; безброй сцени, така истински и ярки се зараждаха и умираха в миг, а тя оставаше същата. Непроменена. Самотна вещица в мрака. И може би за миг затвори очи и се опита да го открие; късче от него. Присъствие, аромат, шум. Нещо, което можеше да ѝ подскаже, че Той се намираше на долния етаж.. може би в съседната стая.. в кухнята.. Някъде, близо, а не далеч. Не прекалено близо. „Един етаж. Дели ни етаж.“ Затвори очи, опитвайки се да се хване за тази мисъл; за идеята, че имаше спокойни часове .. само още няколко, само още малко, в които нямаше да се налага да е смела. Нямаше да се налага да среща очите му и да прикрива всичко онова, което Той не биваше да вижда и да знае. Затвори очи, потопи се в тишината..
..но сънят така и не дойде.
„Дали си мислят за мен?“ Отчаяно чу собственият си глас, шепнещ в мрака. Говорещ на луната, на звездите. А може би на никого. „Дали приятелите ми си мислят за мен?“ Довърши на ум, но звездите и луната мълчаха. Мълчеше всичко; клепачите ѝ се спуснаха, спирайки появилите се сълзи.
Усети слънчевите лъчи да галят кожата ѝ часове по-късно. В началото докосваха само възглавницата, а после се спуснаха надолу и надолу, докато не достигнаха клепачите ѝ, страните ѝ, устните, врата. Сенките започнаха да се стопяват, а онези, които останаха, се свряха в ъглите на помещението, като ранени зверове. Не бързаше да отваря очи, сякаш това можеше да разбие на парчета крехката идилия и илюзия, че се намираше на съвсем различно място, в съвсем различно време. Голяма градина, подредена къща.. Едно, от онези лета, в които Бони Бенет не представляваше нещо по-различно от обикновено дете, с обикновени мечти и желания. И тогава слънцето я галеше; и тогава сенките съществуваха само и единствено в ъглите, под леглото и зад вратата.. В онези кътчета, които тя не забелязваше, докато не дойде новият залез. Тогава, когато вампирите, вещиците, заклинанията бяха само части от истории и приказки, а единствените чудовища бяха плод на нейното собствено въображение. „Не под леглото.“ Въздъхна. „Истинските чудовища са красиви и се разхождат из улиците, гледат те, усмихват ти се, докато си представят кръвта ти по ръцете им. Кръвта, която ще им донесе извратено удоволствие. Ще задоволи техните нужди, само за кратко, докато поривите не се надигнат отново. Хищници. Истинските чудовища са хищници; те ловят, а не се крият, като страхливци.“ Първото нещо, което ирисите ѝ потърсиха, беше вратата. Шоколадът в тях достигаше почти до цвета на тъмен карамел, когато се надигна внимателно и закрачи бавно. Ръката ѝ несигурно докосна бравата на вратата, като студеният метал накара кожата ѝ да настръхне. Пое въздух и се заслуша, но цялата къща бе разкъсвана от тишина. Точно тогава го чу. Отстъпи назад, като попарена, докато не се намери седнала на леглото. Почукването на вратата я изненада не по-малко от настроението, в което се яви пред него. И като чели, озадачена от контраста между каменното изражение и сегашното, вещицата кръстоса крака и премина покрай него бавно, докато очите ѝ не спираха да изследват лицето му. „Какво си мисли?“ Но не знаеше.. нямаше как да разбере. Спря се само за миг, след което го подмина забързано, насочила се към стълбите. Къщата изглеждаше колкото добре обзаведена, толкова ѝ пуста. Стъпало след стъпало, единствените аромати, които я посрещаха, се носеха от кухнята, придружени с аромата на стари книги и .. него. Спря се пред всекидневната, като очите ѝ попаднаха на сравнително голямата купчина книги, но след това побърза да продължи напред.
Горещо кафе. Палачинки.
„Все едно сме на онова място отново.“ Помисли си Бони, осъзнавайки, че той щеше да се погрижи тя никога да не забравя случилото се. Мисълта я накара стомахът ѝ да се бунтува, но знаеше, че трябва да се храни. А той нямаше да рискува да я отрови; не.. ако щеше да я убива, то това трябваше да бъде по-епична смърт.. Хвана каната и наля в чашата си, а ароматът на кафе се разнесе из цялото помещение. Поспря за миг, след което придърпа и другата чаша, пълнейки я до половината. Настани се на един от столовете, без да очаква той да се присъедини към нея за закуска. „Не очаквай нищо.“ Напомни си, но не желаеше да мълчи, като страхливка. „Или тишината започваше да те дразни повече от неговото непрестанно бръщолевене?“
-Видях книгите.
Проговори внимателно, като чели стъпваше по тънък лед.
Твърде тънък, за да върви бързо.
Твърде тънък, за да остане на едно място.

by **- malachai parker;** 08.08.15 21:22

За момент остана на разстояние, така сякаш се колебаеше какво да стори и дали е редно да я последва или е най-добре да ѝ даде нужното, оставяйки я напълно сама, отново с възможността да вкуси онова, от което така бързо се беше измъкнала.Тежащата, задушлива самота.Онази, в която бе живял 18 години, а тя не издържа дори половин.Но в ума му нямаше място отредено за колебанието, единствено за добре разграфени и изчистени до най-малък детайл, пресметнати, хладни действия, които се опитваше да нагоди спрямо непланираното вмъкване на Бони в цялостния пейзаж.Макар да се налагаше да действа на момента, някакво странно усещане му напомняше, че това бе удобният миг, за който бе мечтал след като цялата история със сливането беше факт и в него за първи път се появи желанието да бъде разбран от някого, някой да повярва, че в него има повече от момчето избило семейството си по особено жесток начин.Но онзи момент беше отминал, благодарение на нея.Отново беше останал неразбран, отново никой не повярва, че е способен на повече от онова, което обстоятелствата го принуждаваха да показва и най-вече, отново беше предаден от някой, заточен в друго проклето, циклично измерение.Но нима имаше значение?До къде щеше да го отведе добрия път, дори и да избереше да го извърви, дори да му бяха повярвали?Как щеше да изглежда историята му?С щастлив край, със съпруга и деца, на които да предаде възможността да станат следващия лидер на сборището?Глупости!Нищо друго освен глупости.Тогава не бе помислил, замъглен от онова ужасно чувство наречено вина, което го спираше да разсъждава трезво, но сега виждаше действителния контур на нещата, на неговия живот.Сякаш на празен лист, който бе разделен през средата от линия, бяха изредени двата възможни сценария на неговия живот - онзи, с глупостите, нелогичните и нерационални решения и онзи, който тя така услужливо обрисува миналата нощ, мислейки си, че ще го засегне.Е, мамка му, определено избираше втория, сега, когато най-сетне бе освободен от влиянието на емпатията.Знаеше, че щом веднъж Бони наистина успееше да разбере подбудите му, лишени от морал, щеше да направи всичко възможно да го убие.И може би в това се криеше цялата тръпка на случващото се.Плюс факта, че щеше да му достави удоволствие да я накара да намрази "приятелите" си, поглеждайки ги от истинската тоест - неговата страна.
Евентуално я последва с леко закъснение, давайки ѝ нужното време, за да види как е решила да процедира.Без драми заради това, че я държеше като заложничка, без опити да го надхитри и да избяга, без желание да изтъкне моралното си ниво, което беше много над неговото липсващо такова.Трябваше да отбележи, че щеше да е скучно, ако заложи на тихата Бони, която се опитва да се нагоди спрямо създалата се ситуация, въпреки дори възможността да съществува подобен вариант в съзнанието му, му се стори иронично.Тя не се беше предала, просто, за разлика от изминалата вечер, избираше другия, тих подход, стъпвайки около него сякаш, за да провери колко здрави бяха основите на психиката му.За нейно изненадване за момента нямаше опасност от възможност за неочаквано земетресение, но това можеше да е измамно чувство за сигурност, което цели единствено да я убеди в способността му лесно да забравя.Но той не забравяше.Доказателство за това беше, че все още чуваше думите ѝ отекващи из мрачните ъгли на зловещото му съзнание.Лошата Бони.Тъмната Бони.Ледената Бони.Онази, която до някъде приличаше на него, когато позволеше на отровния си език да излезе?
Нарочно премина близо зад гърба ѝ на път за собственото си място, което зае напълно спокойно, сякаш не бе отчел думите ѝ, сякаш правеха това всяка сутрин в продължение на много месеци, превръщайки го в рутина.Сякаш това действие ги сближаваше, докато в действителност ги разделяше много повече, отколкото хиляди думи биха успели да опишат.Усмихна ѝ се благодарно, дори лъчезарно, докато ръката му издърпваше по-близо до тялото му чашата с кафе.Тази сутрин очите му бяха изсветлели с няколко нюанса, поради което приличаха на чисти сини езера, които между другото случайно се плъзваха по фигурата ѝ, отбелязвайки си някакви неща наум, които трябваше да ѝ осигури, ако ще я държи тук.Неща, които щеше да вземе без да я пуска от къщата.Допълвайки умствения си списък се изправи, за да успее да достигне и вземе чиния с палачинки, както и нужните прибори.Застанал от дясната ѝ страна, плъзна чинията по масата към нея, макар че задържа малко по-дълго от нужното ножа в ръката си.Може би искаше да отчете реакцията ѝ, може би просто се наслаждаваше на хладния метал и това как контрастираше с топлата му кожа.Винаги бе обичал това усещане, докато и двете - метала и кожата му не придобиеха еднаква температура.Смъртоносна температура, която предричаше, че е време за кръвопролития.
В крайна сметка го постави грижливо до чинията ѝ, заедно с вилицата, оставяйки тих смях да напусне устните му, връщайки се пред чашата си, без дори да опитва да прикрие ироничната си усмивка.
-Те не са за теб, Бони. - Остави думите спокойно да напуснат устните му, докато се наместваше по-удобно, впил най-сетне изпитателен поглед в нея.Две светли очи срещу две тъмни.Две сини очи срещу два тъмни шоколада, които блестяха с блясъка на непримиримостта. - Ти не би ги оценила.Не би ги разбрала.Поради което ти препоръчвам да не се бъркаш в моите работи.Ще ти намеря занимание да те държи ангажирана.Обещавам.А сега яж.
Из гърлото му се разля горещото, горчиво кафе, но Кай сякаш не го усети.Вътрешно оставаше студен подобно на мъртвец, който спокойно топлеше ръцете си около чашата.Преди без каквото и да е предупреждение, очите му да потъмнеят, превключвайки напълно сякаш страдаше от биполярно разстройство.
-Думите ти от снощи...помислих върху тях.И преди да продължа с каквото и да е, трябва да кажа, че съм впечатлен от лоялността ти към приятелите ти, поради което ще им дам още един-единствен шанс.Заради теб. - Изправи се рязко и само с няколко крачки стигна до шкаф.Издърпа второто малко чекмедже и в ръката му се появи телефона ѝ.Да, беше логично да го е взел, след като се погрижи да я преоблече в дрехи не покрити с кръв.Върна се при нея, поставяйки го до чинията ѝ, подбутвайки я игриво с ръка.
-Хайде Бон-Бон, провери.Да видим дали някой от тъй наречените ти добри приятели се е сетил да се обади, за да пита къде си...как си...и без да иска услуга в замяна.Хайде!Дори аз изгарям от любопитство.
Тялото му се подпря на масата, скръствайки ръце, наблюдавайки я настойчиво.Отстрани може би изглеждаше така сякаш се шегува с нея, заради детския ентусиазъм в гласа му, но в действителност очите му светеха със студен, матов отблясък, който показваше колко далеч беше от най-добрата си възможна версия.
-Направи го, Бони.
Този път в гласа му се прокрадна нотка на нетърпелива заплаха, докато ѝ налагаше волята си.Подпря тялото си с една ръка на масата, в близост до ножа, който сам беше поставил едва преди миг.Другата му ръка премина над рамото ѝ и пръстите му се сключиха около облегалката, карайки дървото да изпротестира с тихо изпукване.Така надвесен над нея, нарочно я притискаше, с желание да я види в ъгъла, да види как ще реагира, когато единствено в нейни ръце оставя дали да се превърне в психопат и да я нарани или да продължат спокойно закуската си, преди пътищата им да се разделят за няколко часа.А времето отредено ѝ да реши изтичаше толкова бързо, нагледният пример за което беше, че пръстите му вече докосваха хладната дръжка на ножа.

by **Bonnie B.** 09.08.15 0:22

Пред Бони Бенет се разкри цяла вселена от възможности. Безброй действия, обрати, думи, пътища, по които можеше да поеме и всеки и изглеждаше с все така неясен и мъглив край. Изглеждаше видимо спокойна; крехкото ѝ тяло не помръдваше и геройски понасяше неговият поглед, а по-късно -и неговата близост. Знаеше, предчувстваше , че разговорът няма да свърши само с книгите или с изречените думи от предния ден. Наблюдаваше спокойно, подобно на моряк, изправящ се пред буря, макар в действителност нищо от действията му да не носеше онази първична жестокост, подсказваща, че се кани да я нарани. Именно това накара малката вещица да запази спокойствие, дори когато цветът на ирисите му се измени така бързо и неочаквано. „Тъмни бездни. Морета, които могат да те повлекат към дъното, ако не знаеш как да плуваш правилно над вълните. Но дори и тогава, дори и тогава една грешна стъпка може да те запрати при останалите давещи.“ Крехко. Примирието между тях изглеждаше твърде крехко и чупливо, което правеше Бенет предпазлива. Нищо нямаше да излезе от един погубен живот заради прибързани думи.
Дори когато Малакай Паркър намеси приятелите ѝ. Дори когато пред нея се появи възможност; отговор на нейните тихи думи от предната вечер. „Дали си мислят за мен?“ Като чели можеше да чуе собственият си глас в непрогледния мрак на стаята. „Дали приятелите ми си мислят за мен?“ И си мислеше, че никога няма да може да разбере. Вярваше, че няма да разбере. И до някъде в гърдите ѝ нахлуваше примирение и спокойствие: не искаше да знае отговора. Не искаше да знае дали бяха продължили напред. Не знаеше колко време бе минало, не знаеше и дали вярваха, че е жива. Нима имаше право да бъде гневна, ако бяха потънали в ежедневието си отново? Колко пъти бе умирала? Нима, ако те вярваха, че се е случило отново, Бони можеше да ги съди? Здравият разум отказваше да играе играта на Психопата, но леденият глас я караше да продължава да се взира в телефона. „Хайде, надникни.. Виж дали всичко, за което се бориш, не е просто една лъжа. Наднникни, Бони! Виж дали са те търсили, дали са плакали, дали са страдали за теб.. Там е.. Отговорът е там, пред теб..И какво, ако не са?“ Пое въздух, чувствайки мисълта като студена тръпка, промъкнала се във вените ѝ, в главата ѝ, в същността ѝ. Чувстваше се като войник без броня и оръжие; оставена съвсем уязвима пред истината, която се намираше толкова близо. Толкова близо. Лявата ѝ ръка се плъзна по масата, достигайки до телефона. Колебанието си личеше във всяка секунда, през която изпълняваше движението, но лицето на вещицата остана лишено от каквито и да било емоции. Знаеше, че думите му не са молба; осъзнаваше и че не знаеше какво ще направи, ако натисне копчето и екранът светне празен. „Може да ги е изтрил. Ако съобщенията ги няма, сигурно ще ги е изтрил. Или е направил нещо друго.. Или .. или..“ Спря. Спря да мисли, когато усети, че е задържала телефонът в ръка твърде дълго, без да направи каквото и да било. Разкъсваше се както никога до сега, но знаеше какво трябваше да направи.
Погледът ѝ улови блясъкът на ножа още щом неговите ръце го поставиха грижливо от дясната страна на чинията ѝ. Светлината на утринното слънце се отразяваше в Нейните устни, докато всичко бе потънало в пълна тишина. Можеше да чуе ударите на собственото си сърце, така силни и монотонни, като чели някъде, в далечината, биеше барабан. В моменти като този тя почти можеше да чуе потокът от кръвта, така бърз и буен, блъскащ се в стените на вените ѝ, без да забавя скорост дори за секунда. Усещаше Неговото присъствие с всеки инч на тялото си, с всяка нишка на съществото си. Ако затвореше очи, можеше дори и да си представи позата, която е заел, умишлено притискайки я , за да получи някаква ответна реакция. Може би тестваше границите ѝ? Тестваше психиката ѝ? О, той обичаше подобни игрички, но нима дръзваше да го прави толкова открито, толкова дръзко? „Той е Малакай Паркър. Дързостта е основният конец, от който е ушит, а нишките се преплитат твърде много, за да може да изкорениш тази негова черта, дори да се опиташ.“ Напомни си, а устните ѝ се присвиха съвсем леко; единствената промяна в лицето на Бони, случила се през последната минута.
Изненада се от собствената си бързина.
Дясната ръка на Бенет се спусна към ножа бързо, а в следващия миг цялото ѝ тяло се извъртя в посока на вещера, а острието полетя към корема му. Не знаеше дали го е хванала в изненада, но и не се интересуваше. Усети как оръжието бе пробило кожата му и как ризата се цапаше с кръв, както и ръката ѝ, но нищо от това не представляваше интерес за вещицата. За миг малкото ѝ тяло изглеждаше извисено над неговото, но на лицето ѝ липсваше каквото и да било удовлетворение. „Мислех, че ще ми хареса. Мислех, че ще облекчи гневът ми, но нищо не се промени. Нищо.“ В мислите ѝ се настани разочарованието, изразено с лекото присвиване на очите ѝ, докато го гледаше. Наведе се напред и ароматът му я обгърна, ала тя се застави да не потрепери, както всички предни пъти.
-Изглежда това е единственият начин, по който ти и аз можем да общуваме. Не искам да знам.
Шепотът изглезе от устните ѝ леден; по-леден, от колкото тя бе възнамерявала. Изречен като чели от чужди устни, съставен от чужди мисли. „Но чужди ли бяха наистина?“ О, защото тя знаеше и скритото значение; онова, за което Той щеше да се досети. И може би това щеше да го мотивира да продължи да си играе с търпението ѝ. Може би именно фактът, че тя не желаеше да разбере дали е забравена, щеше да се окаже основната движеща сила не неговите пъклени планове. „Не искам да знам и за тях.“ Помисли си с гняв вещицата и изкара ножа от тялото му, пръстите разхлабиха хватката и предметът скоро след това се изтъркули на земята. Усещаше лепкавата кръв по кожата си; нещо, което не ѝ харесваше... Не, не .. Нещо, което ненавиждаше. Ала нима можеш да оцелееш в свят на чудовища без да си такова?
Обърна се и излетя от стаята, като чели ароматът на кръв я задушаваше. Спря се пред всекидневната и се обърна към книгите, оставени грижливо на масичката. Влезе в помещението и избра една от тях , след което се затича към „стаята си“ без да се обръща назад. „От кого бягаш, Бони? От него или себе си?“
Затръшна вратата и облегна тялото си на нея, усещайки пламъци в белите си дробове. Раздираше я. Мисълта, че е сам сама я раздираше. Раздираха я и всеки онези действия, които трябваше да прави, за да оцелее в компанията на Малакай Паркър.
„Защо не тръгна към вратата?“
Защото знаеше простичката истина.
Не можеше да избяга. Не и докато той не ѝ го позволи.
Като порцеланова кукла , тя бе в ръцете му, дори когато изглеждаше, че не е така.

by **- malachai parker;** 09.08.15 11:40

В някой друг свят, в някой друг момент...
В някой друг свят, в някой друг момент щеше да изпита неприлично задоволство от развоя на събитията.
В някой друг свят, в някой друг момент може би дори щеше да се разсмее на думите ѝ, на действията ѝ.
В някой друг свят, в някой друг момент щеше да му хареса и дори да я поощри в избрания за нея начин да действа.В ответния ѝ удар.
В някой друг свят...Но не и в този, не и сега.Сега неподчинението не биваше толерирано.Арогантността ѝ (или може би глупост) също.В някой друг момент спонтанното решение, което бе съумяла да вземе под непречупващия му се натиск, щеше да го задоволи и да му покаже, че тя е точно това, което бе очаквал.Идеалният събеседник за игри.Но странно, точно в този ден, в този момент, Кай не изпитваше желание да играе.Натискът му нямаше това предназначение и смяташе, че малката вещица го е разбрала по неизказаната заплаха, която тегнеше над главата ѝ.Заплаха, която идваше от неподчинението ѝ.Неподчинение, което тя показа видно.Неподчинение, което...може би идваше от страха ѝ, че в края на краищата психопата щеше да се окаже прав и "приятелите" ѝ са нищо повече от използвачи, случили се да познават силна вещица, която да разплита глупавите възели на живота им в свръхестествения свят.И тази мисъл го караше да се смее, въпреки разпростиращото се кърваво петно по дрехата му.Защото отново беше прав.Отново беше победил дори тя да не го приемаше.Поне беше точна, това можеше да ѝ признае.Най-вероятно бе засегнала прекалено важни органи, защото усещаше как собствената му кръв преливаше в стомаха му и постепенно се изкачваше нагоре, превръщайки устните му в покрити с кръв, сякаш бе някое от онези противни, кръвопиещи същества.В някакъв момент дори бе опитал да сграбчи ръката ѝ, за да ѝ попречи да избяга, но единственото, което успя да задържи бе ръба на масата, когато тялото му отказваше да го държи повече на крака.Заради тежкото изръмжаване разнесло се от него, по устните му се стече собствената му кръв, докато със свободната си ръка покриваше раната.В продължение на минута шепнеше странни и чужди думи, игнорирайки чувството, че вътрешностите му се обръщат, сякаш биваха разтопявани.Трябваше време...трябваше време, за да подейства заклинанието, но яростта му не позволяваше да чака повече.Нито минута повече.За това и когато усети възможността да възвърне приличен контрол над тялото си, юмрука му се стовари върху масата, причинявайки удар, който се разнесе с ехото из цялата къща.Кратък вик, опитващ се да докара произношение на името ѝ, лишен от каквито и да е признаци да е издаден от някое човешко същество, последва, разкъсвайки настъпилата тишина след удара.С пръсти обвити около ръба на масата не му трябваше повече, за да я преобърне, създавайки невъобразим хаос от счупени чинии и чаши и трясък, когато най-сетне и масата се стовари на земята.Кислород.Това беше нещото, което постъпи дълбоко в дробовете му докато стъпваше напред, без да се интересува, че под краката му отекваха последните агонии на някакви счупени парченца порцелан.Продължи, докато не достигна стъпалата, които изкачи бързо и енергично само с няколко крачки, но дори и след това не спря.Една от ръцете му изтри кръвта стекла се по устните му, докато лицето му се изкривяваше в гримаса на отвращение и едва сега започваща лудост.Някъде между това от гърдите му се появи леден, но висок и зловещ смях, който го последва с всяка крачка, която извършваше към стаята ѝ.
-Лошо момиче... - дланта му се допря до вратата, докато гласът му тихо и осъдително напусна устните.Отстрани изглеждаше така сякаш се колебаеше дали да я отвори и да позволи на гнева си да се изсипе върху вещицата или да отстъпи и да остави и тази буря да отмине, както се бе случило снощи.Но не...Все пак тя сама го беше казала.Това е единственият начин, по който могат да общуват. - Лошо, лошо момиче...КАКВО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ?!
Яростта на думите му се стовари почти в същия момент, в който и юмрука му достигна вратата, но поради това че зад действието му не се криеше магия, вратата единствено потрепери, но остана заключена.В онзи миг може би трябваше да помисли рационално, но къде съществуваше рационалност в един побъркан, завладян от най-страшния си период, ум?!Упоритостта на проклетата врата единствено подклаждаше психопата в съзнанието му, което и го накара да я изрита с прекомерна сила, което беше и причината за нейния сблъсък със стената до нея.Но ето, че най-сетне беше отворена и му даваше поглед вътре.Ако беше нормален щеше да забележи светлината на сутрешния ден, който преминаваше през прозореца и огряваше всичко, включително и нея;може би дори щеше да отчете, че разкриващата се картина изглежда почти идилична и райска, но след като не знаеше какво означават тези думи, нямаше как да ги приложи на практика.Ако беше нормален...дори щеше да си помисли, че е красива и запленяваща в прикрития си страх и проявената си борбеност и ясния ѝ отказ да се подчини на прищявките на един побъркан.Но той беше всичко друго освен нормален.Нима Бони не знаеше това?Или вярваше, че 1903 бе успяла да потуши истинския психопат в него?Нима не знаеше, че предателството ѝ единствено го беше разпалила още повече, карайки го в действителност да се превърне в чудовището, от което всички се страхуваха и което всички искаха да унищожат.Най-сетне бе достигнал границата на непоправимия боклук, за който така удобно всички го имаха.Или все още не беше?Може би...но сега щеше да се превърне.
-М?Какво си мислеше, Бони?Или изобщо не помисли?Не помисли, нали?НАЛИ?! - С всяка крачка се приближаваше все по-близо до нея, карайки виковете му да се блъсват в тялото ѝ безмилостно.Очите му бяха забелязали тежката книга, която стискаше в ръцете си, но това единствено разпали огъня в ума му, карайки всичко пред погледа му да се облее в кървави нюанси.Дори и нея.Дори и нея виждаше цялата в червено, покрита с нейната собствена и чужда кръв.И мамка му...това го подлудяваше. - Тцтцтц...мислиш си, че сега е като преди, нали?Че сега ще ти позволя своеволия, ще ти позволя да се правиш на смела и независима, ТАКА ЛИ?Опитах се, Бони...опитах се да се държа добре с теб, спомняш ли си?Спомняш ли си вчера?Опитах се...но нее...ти трябваше да пуснеш отровния си език в действие, раздирайки крехката преграда, която държи психопата надалеч.Трябваше, защото...това си ти.Мислиш, че можеш да ме победиш, нали? - Устните му се разтегнаха в широка, отвратителна усмивка, когато най-сетне се извисяваше над нея, с възможност да я сграбчи за раменете с кървавите си ръце.В момента, в който усети съприкосновение с кожата ѝ, сякаш нарочно започна да източва от магията ѝ...но дори удоволствието от силата на още магия, вливаща се във вените му, не беше в състояние да го спре.Даже го поддържаше. - Какво ще правиш с книгата, а?Ще използваш черна магия, за да ме победиш?Ще продадеш душата си на Дявола, за да видиш това чудовище най-сетне в Ада, където му е мястото?Ще опиташ да ме победиш собственоръчно, така ли?
С всяка следваща дума пръстите му стягаха захвата си около раменете ѝ все повече и повече, така че се появи момент, в който дори с неговия замъглен разсъдък отчете, че можеше да ѝ счупи нещо.Но нима имаше значение вече?
-И как планираш да го направиш, след като не си като мен?След като не си жестока, безсърдечна, бездушевна убийца?Или това искаш от мен?Искаш ли да те направя такава, скъпа моя?Искаш ли?Искаш ли?Оо, аз знам, че искаш...виждам го в ъгъла на очите ти, в яростта, която те кара да се бориш с мен, дори когато знаеш, че нямаш шанс да ме победиш.
Избута тялото ѝ до стената и чак тогава я пусна, подпирайки и двете си ръце около главата ѝ.Наклонил своята на една страна, Кай позволи на тишината за миг да застане в малкото пространство между двамата, правейки го още по-тежко и напрегнато.Гърдите му се повдигаха яростно и бързо, вдишвайки и издишвайки, докато усещаше как вътрешностите му сякаш се разкъсваха в опита си да заздравеят по-бързо.Очите му обаче налагаха най-голям натиск над нея, без дори да се опитват да прикрият това, че в съзнанието си виждаше ясни картини на онова, което искаше да ѝ стори...докато е все още жива, дишаща и молеща.В изкривения му ум това се стори неприлично възбуждащо, карайки зениците на очите му да се разширят, а усмивката му отново да стане чужда и цинична.
-Позволи ми да ти помогна, тогава, kitten.
В следващия миг отново бе сграбчил рязко раменете ѝ, пренасяйки я на друго, много по-тъмно и влажно място.Кай знаеше, че така изглежда подземието на къщата, но за нея можеше да е така сякаш я е отнесъл на другия край на света, в забравена от всички дупка.Но не беше.Намираха се само няколко етажа по-надолу, в хладното и неприветливо подземие, което биваше огрявано единствено от никога нестихващи факли.Все още държащ я в ръце, Кай грубо я избута напред, след което я завъртя, давайки ѝ възможност да види къде се намираха.Или по-скоро кой беше пред нея.На няколко крачки разстояние, близост, която той нарочно бе избрал, за да се наслади на отвращението и шока в очите ѝ, се намираше мрачна сянка, която имаше основните черти, за да прилича на човек.Ръцете му бяха заключени във вериги, които се спускаха от тавана, а краката му бяха приковани към пода със същия вид желязо.Тъмното привидение бе отпуснало глава на една страна, чиято коса бе сплъстена от прах, кръв и пот, в резултат на безкрайните мъчения, които бе изтърпял в продължение на...няколко седмици, може би.Единствената причина да го държи жив бе неизвестна, до този момент.Беше го запазил за нея.За да я поквари благодарение на него.
-Погледни го добре, kitten. - Пръстите му се плъзнаха по брадичката ѝ, сграбчвайки я и насила извръщайки я към жалкото подобие на човек, от което периодично се откъсваха агонизиращи стенания, докато самият той се наместваше плътно зад нея, обвивайки другата си ръка около кръста ѝ, за да я държи на място.
Ако по тялото на затворника преди имаше някакви дрехи, сега по-скоро бяха останали дрипи, които отчаяно се разклащаха, когато настъпеше някакво разместване на въздуха.Поради което се разкриваше мръсната му, покрита с безброй рани кожа, някои от които все още кървяха.Огромно място под него бе напоено със собствената му кръв и една крачка ги делеше от това да избута и Бони към нея.Но за сега се въздържаше...
-Ти може да си неговото спасение...или проклятие, в зависимост как малкото ти мозъче възприеме информацията... - Ръката му, която до този момент обгръщаше кръста ѝ се плъзна по нейната ръка, издърпвайки я леко напред.Между пръстите ѝ се бе появил нож, който, благодарение на неговия захват, тя държеше здраво и непоколебимо насочен към окованото жалко подобие на човек. - Книгата, с която избяга е пълна с черни магии за страдание, kitten...черни магии, които причинявах на този нещастник докато ти живееше сладко и спокойно, планирайки сватбата на сестра ми. - Устните му долепени до ухото ѝ произведоха и тих смях.Намести по-удобно главата си на рамото ѝ, след което продължи. - Ти сама я избра, скъпа...направи го тогава.Убий го по този милостив начин.Прекрати страданието му, защото аз няма да го направя скоро.Съвсем лесно е...просто го правиш с непоколебанието, с което го направи и на мен. - За миг я залюля в прегръдката си, галейки нежно косата ѝ, докато продължаваше да шепне в ухото ѝ с леденото си спокойствие, което изведнъж го бе завладяло. - Убий го, скъпа.Стани онова, за което си създадена да бъдеш.

by **Bonnie B.** 09.08.15 15:22

„Жестоки са.“ Помисли си, когато вече го виждаше да се приближава към нея. За няколко секунди като чели времето се забави и почти спря, давайки ѝ само няколко мига, продължили почти цяла вечност. Първо потърси очите му, само за да открие бездните отново. Знаеше що е лудост, познаваше и гнева. Познаваше тези състояния в себе си, а ги беше виждала и не малко пъти в Него. Познаваше смехът, изтръгващ се от дълбините на неговото същество, смразяващ дори и най-смелите, които вероятно бе повалил с едно движение на ръката си. Изтъкан от лудост, сила и красота, Малакай Паркър приличаше на ужасяващо сбъркана картина , в която мракът представляваше олицетворение на изяществото. В една секунда ѝ напомняше неимоверно много на прегладнял вълк, настъпващ към своята плячка; и точно това сравнение отмести погледа ѝ от очите към тялото му. Движеше се толкова бързо и гъвкаво , въпреки зеещата рана в корема му; решителността му я накара да отстъпи назад, ала знаеше, че това нейно действие е напълно излишно, защото Той щеше да достигне до нея така или иначе. И въпреки всичко вървеше назад; желаеше повече от всичко да се отдалечи от красотата и изяществото, изкривени по толкова налудничав начин. Може би, може би за пръв път Бони Бенет се страхуваше за себе си, за живота си, а не за някой друг. „Ако има богове, то те са жестоки, за да сътворят нещо такова.“ Беше последната ѝ мисъл, преди всичко да потъне в мъгла на болка, крясъци, неразбираеми думи и неговото лице. През главата ѝ се изреждаха всички онези пъти, през които бе изсмуквал магията ѝ, подобно на истински паразит, но този път усещаше цялото си тяло разтресено от изтръгването на нейната същност от всяка клетка на тялото ѝ. Разделяше и събираше артериите ѝ, само за да го направи отново и макар в действителност да не се случваше нищо подобно, малката вещица си представяше именно това, докато хватката на силните му ръце се стягаше около нея. Болка. Течеше във вените ѝ до толкова, че за миг Тя си помисли, че отново е малко перо, без име, без същност, а онова, което я разкъсваше бяха жестоките ветрове, които не жалеха нищо по пътя си. Опитваше се да възвърне контрол над собственото си тяло, което обаче отказваше да ѝ се подчини и се свиваше яростно, стене се отпускаше, само за се повтори абсолютно същото. Осъзна, че стискаше очите си и хапеше долната си устна яростно; правеше всичко, за да не позволи на ужасяващите викове на болка да се изплъзнат и да достигнат до него, като чели се опитваше да запази и малкото си останала гордост. „Каква гордост?“ Помисли си, докато за пореден път спазмът на Болка я накара да се приведе напред, подвластна на някаква глупава логика, че това би накарало агонията да изчезне. Думите му кънтяха толкова силно в стаята, че за миг дори това започна да носи болезнено усещане в ушите ѝ. Тогава всичко спря. Притихна. Отвори очи и намери себе си облегната на стената, а Той се намираше отново толкова близо. Достатъчно близо, за да създаде усещането, че въздуха в помещението се смаляваше с всяка изминала секунда. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха бързо, а очите ѝ не можеха да се отдръпнат от неговите. „Бездните.“ Проехтя леденият глас в главата ѝ. Поглъщаха я и я караха да се чувства толкова малка и незначителна. Да се чувства чуплива и толкова лесно ранима. Можеше почти да си представи какво се случваше в главата му в онзи кратък миг, когато си беше позволила да задържи шоколадовите си ириси в неговите, въпреки страха и всички инстинкти, които ѝ сочеха да се опита да се измъкне. Парализирана. Чувстваше се парализирана от жестокият му поглед, за да изкопчи от нея едничката истина. „Ще си тръгна от тук или мъртва..Или като чудовище.“ И в това нямаше никакво съмнение. „Позволи ми да ти помогна, тогава, kitten.” Прозвуча тъкмо на време и ръцете му отново се вкопчиха в нея; Бони затвори очи.
Първото нещо, което сетивата ѝ усетиха, беше влагата, тъмнината. Клепачите ѝ още не се бяха вдигнали, ала тя усещаше, чувстваше с всяка клетка от тялото си, че лъчите на слънцето са далеч от кожата ѝ. Ароматът на огън изпълни ноздрите на момичето и то най-сетне събра смелост да отвори очи. Първоначално всичко беше просто тъмнина, нюанси на черното, сивото и размазани светлини, но миг по-късно очите ѝ привикнаха с мрака и тя успя да различи горящи факли, но от тях не струеше както достатъчно светлина, така и топлина. Уви ръце около крехката си фигура, малко преди ръцете на вещера да я избутат и завъртят в неясна посока. Първоначално не успя да различни нищо. Бе готова да се закълне, че това приличаше на поредната негова игра и в действителност пред нея нямаше абсолютно нищо. Но нещо в нея ѝ подсказа да присвие очи и да се вгледа по-дълбоко. И го направи; направи го въпреки гласовете в главата ѝ, които крещяха, че това е грешка. „Не играй по правилата му!“ Крещеше един. „Недей, не поглеждай!“ Викаше друг. „Недей, Бони! Затвори очи!“ Надвикваше ги трети, ала нима наистина имаше право на избор? Пред очите ѝ постепенно започна да се появява силует, разкъсващ мрака. Или поне така си помисли, преди реално да осъзнае, че пред нея стои една твърде изтерзана душа, за да разкъса каквото и да било. „Мракът разкъсва него, а не -обратното.“ Осъзна, докато очите ѝ минаваха по веригите, изпокъсаните дрипи и множеството рани, допълващи отвратителната картинка. Скулите на лицето на страдащия се бяха вдлъбнали и той приличаше много повече на кожа, опъната върху купчина кости, от колкото на живо същество. И въпреки всичко дишаше; Бони можеше да забележи лекото повдигане и отпускане на гърдите му, но като чели и това действие му донасяше нова порция болка, вместо обещаното облекчение. Усети гаденето преди всичко друго; гадеше ѝ се от гледката на горкото създание, от миризмата на кръв и гной, от действията на жестокия вещер, от думите, от близостта му.. Нима наистина можеше да бъде такова чудовище? Нима наистина в главата си той имаше основателна причина да сее болка, агония и разруха? Нима възнамеряваше да превърне и самата нея.. в това?
Проклятие. Спасение. Думите звучаха еднакво празно в нейното съзнание, докато се взираше в лицето на агонизиращата жертва пред нея. Стисна очи отново, този път не от болка, а от ужасяващото осъзнаване на това, което той искаше от нея. На всички последици, които нейното решение можеше да донесе. И вероятно, ако се намираше в съвсем различна ситуация, вещицата щеше да продължи да упорства. Вероятно щеше да се обърне и да срещне погледа му, обградена от фалшива смелост и щеше да предприеме нов опит да го наръга. Ако не друго, то нямаше да му позволи да я пречупи толкова лесно и щеше да понася „наказанията му“ с гордо вдигната глава. Може би дори щеше да превъзмогне страха към лудостта му и да стане по-смела и дръзка в думите и действията си. Можеше да направи толкова много неща, защото смъртта започваше да ѝ се струва все по-примамлив изход на цялата пародия на живот, която ѝ оставаше. И може би една вечер щеше съвсем сама да отнеме живота си, за да престане да бъде кукла в ръцете му.. Може би, може би.. вариантите затрупваха мислите ѝ; едни-налудничави, а други по-приемливи и въпреки всичко, все така неизпълними.
Защото всички тези възможности изчезваха, щом бе намесен и друг живот. Факт, който се бе превърнал в основна теорема на нейното съществуване, без значение дали се отнасяше за нейните приятели или напълно непознати. „И той го знае.. Знае го и именно за това ме доведе тук. Защото щастлив изход за тази бедна душа няма. Защото, въпреки, че имам избор... всъщност нямам.“ Проклятие. Спасение. Думите наистина звучаха еднакво кухо в тишината на нейните мисли. И за миг единствените звукове, нарушаващи тишината, бяха стоновете на умиращия и горящите факли. Нежните Му ласки бяха като чели нейното собствено мъчение, докато на лицето ѝ се изписваха прекалено много емоции, а завършекът приличаше на недовършена маска, нацапана с твърде много нюанси на тъга, гняв, самота, омраза. „Нямам избор.. нямам избор..“
Пръстите ѝ се сключиха с една идея по-здраво около дръжката на ножа. Силата, с която налагаше натиск предизвикваше болка в цялата ѝ ръка, но за момента това изглеждаше като последната грижа на малката вещица. Направи крачка, а после още една, успяла да си извоюва поне малко разстояние, за да може да диша. Но от това не излезе нищо по-добро; с всеки изминат сантиметър, който я приближаваше до страдащата фигура, неприятният аромат на Смърт се засилваше, задушлив и остър. Първите няколко секунди не се случи нищо, след което Бони вдигна оръжието към врата на умиращия. „Той дори няма да се бори. Дори няма да се бори за живота си.“ Помисли, след което пое въздух и натисна острието в кожата, правейки рана, прекъсваща сънната му артерия. Кръвта бликна силна по стоманата, дръжката, опръсквайки ръката и с още кръв. И въпреки, че желанието да отвърне поглед се засили, тя не помръдна. Не помръдна дори със сантиметър, докато виждаше как животът напуска тялото, както и агонията.. Спасение. Толкова жалка представа за спасение. „Виж го и го запомни добре, Бони Бенет. Той не беше заплаха за теб, нито за живота ти. Погледни го, виж го и го запомни. Твоето истинско първо убийство.“
Ножът падна кухо върху локвата с кръвта, докато малката вещица увиваше ръце около крехкото си тяло, като чели щеше да се разпадне.

by **- malachai parker;** 09.08.15 21:22

Ако погледът му можеше да се оприличи с нещо, то това без съмнение щеше да е с думата ненаситност, която от своя страна бе възможно най-неподходящата за настъпилото събитие.Следеше с любопитството на малко дете всяко нейно действие от момента, в който се отдръпна и запристъпва към окования, полумъртъв човек.Контрастът беше толкова очевиден, че нямаше как да остане скрит - макар и по-ниска, Бони изглеждаше физически здрава и непоклатима, което Кай знаеше, че беше просто поредната добра илюзия;от друга страна жалката купчина, която някога бе представлявала нормално човешко същество, бе развалина по всички критерии.Развалина, в която едва-едва грееше някаква малка точица, представляваща искрата на живота му.С всеки несигурен и болезнен дъх, който поемаше, той поддържаше тази искра.С всеки опит да помръдне дори със сантиметър тялото си, искрата трепваше заплашително, сякаш всеки миг щеше да угасне завинаги.И ако не беше достатъчно вълнуващо да наблюдава безкрайната, здраво впила се в кожата му, агония, която го разяждаше къс по къс, то тогава към забавлението се присъедини и малката, смела вещица, чиито конци бяха дърпани от големия лош психопат.Щеше да излъже, ако трябваше да признае, че не очакваше някакъв неин пореден опит да го нарани, въпреки че това щеше да е най-глупавият ѝ, от всички глупави опити.Никой нормален човек не ядосваше лъва два пъти подред за няколко минути, нали?А за разлика от Деймън, беше повече от ясно, че когато се стигнеше до момент, в който трябваше да избира пред това да остави едно невинно същество да страда или да отнеме живота му, прекратявайки мъките, Бенет винаги щеше да се спре на второто, предпочитайки да изтерзаят собствената си душа, но да освободят една такава.Колко благородно!Някъде там трябваше да има признание и награда за подобна смелост и жертвоготовност в името на другите, но дори и да не съществуваше Кай лесно можеше да ѝ създаде такава.Определено щеше да е първият, след като тъй наречените ѝ приятели до този момент не бяха отчели като значим факта на нейната саможертва спрямо тях.
Следеше движенията ѝ със зоркия поглед на хищник, чиято жертва най-сетне сама пристъпваше в капана, който я очакваше.А той не беше очевиден, нямаше да щракне около нея с оглушителен метален шум, нямаше да ѝ причини физически повреди, нито да нарани цялостта ѝ.С всяко решение, което я приближаваше все повече и повече към осъдената душа, челюстите на неговия капан се затягаха около душата ѝ.Бони най-вероятно го усещаше като тежест в гърдите си, като неотминаваща, нестихваща болка, която се прокрадваше и тровеше допълнително съзнанието ѝ със самообвинения, карайки го да агонизира в бавни, жестоки финални потрепвания, преди да се откаже напълно от безсмисленото упорство.Разбра със сигурност за отказването ѝ, в мига, в който до слуха му достигна характерният звук, на острие пронизващо плътта.Можеше да се закълне, че чува как ножа разкъсваше и навлизаше, оставяйки след себе си смъртоносни и непоправими последствия.С хирургическа точност, малката вещица хладнокръвно бе отнела живот, стараейки се да го прекрати бързо и болезнено.Истината бе, че едва ли нещастникът щеше да усети, дори ръката ѝ да бе трепнала, дори несъзнателно да му бе причинила още болка.Подобието на човек отдавна живееше в раздираща агония, която му бе отнела способността да издава някакви по-смислени звуци освен хриптящи стенания.До слуха му все още достигаше момента, в който сякаш гласните му струни се разкъсаха от прекомерното крещане, задавяйки го още повече.Този беше и мига, в който замълча най-сетне.А току-що Бони положи и последния камък върху надгробната му плоча.
Едва ли имаше нещо на света, което щеше да успее да го накара да премахне ехидната, широка и самодоволна усмивка, която красеше лицето му.Остави ѝ минута без да навлиза в личното ѝ пространство, позволявайки ѝ мисълта, че е убила някого да попие надълбоко в крехкото ѝ съзнание.Но когато минутата подарена ѝ от него измина, мъжът пристъпи към нея, игнорирайки издайническите потрепвания на тялото ѝ, което сякаш можеше да се счупи под докосването му.
-Шшт, всичко е наред... - тихият му нежен и грижовен глас се завъртя около нея, но се съмняваше да успее да я накара да се успокои.Ръцете му се спряха на раменете ѝ, разтривайки ги леко, опитвайки се да я стопли. - Браво на моето момиче.Справи се отлично, красавице.
Придърпа я към себе си, макар близостта им трудно да можеше да се нарече дори далечен вид прегръдка.Останаха така още миг, преди гласът му да я упои за последно, разливайки се из съзнанието ѝ.
-Добре дошла в моя свят, Бони.Толкова ще се забавляваме.

***

Ако някой не го познаваше, щеше да предположи, че се колебае преди да нахълта в стаята, зад чиято врата се разнасяха тихи стенания, примесени с хлипове и понякога викове, но в реалност Кай се опитваше да се самоубеди, че Бони не се нуждаеше от него, за да пребори кошмара си.А кошмар ли беше в действителност?Беше напълно наясно, че за разлика от него, малката вещица не беше родена да е хладнокръвен убиец и мисъл свързана с отнемането на живот щеше да я разяжда все по-силно с всеки дъх, който поемаше, а съответно това щеше да рефлектира и върху сънищата ѝ, превръщайки ги в тежки кошмари, които щяха да я изтезават допълнително до късните часове на нощта.Едва ли имаше голямо място за чудене каква трябва да е следващата му стъпка в малкия му план да привлече Бони Бенет към тъмната страна, ето защо влезе в стаята, запътвайки се директно към леглото ѝ.Чуваше шума на завивките при всяко помръдване на тялото ѝ под тях, чуваше дори как сълзите се стичаха по кожата ѝ, издавайки тих, меланхоличен звук, преди да се слеят с вече мократа възглавница.Ръцете му здраво хванаха китките ѝ, ограничавайки до някъде възможността ѝ да се движи.
-Събуди се, Бони.Това е кошмар, просто кошмар...
Ръката му се пресегна, обхващайки лицето ѝ с дланта си, погалвайки бузата ѝ внимателно с палец.Ако в този момент тя се събудеше, щеше да забележи въпреки тъмнината самодоволният начин, по който ъгълчетата на устните му бяха извити, издавайки го повече от хиляди думи.Издавайки него и измамата му.Мръсният начин, по който бе решил да играе, за да запази поне за сега съзнанието ѝ в границите на нормалното.Налагаше се да го направи, след като тя така необмислено бе извадила Чудовището в него, толкова скоро.Ето как вината отново лежеше на нейните крехки плещи.
-По-силна си от това, kitten, много по-силна.За това го пребори.
Тихият му шепот се разнесе, докато тялото му беше надвесено над нея.Чак след това се пресегна и запали лампата, вглеждайки се с хладно изражение в лицето ѝ, отдръпвайки се.Почти същото на което бе станала свидетел преди да излезе онази вечер от стаята, оставяйки я без отговор на словесните ѝ нападки.
-Ще ти донеса някакви дрехи, с които да се преоблечеш.За сега ще бъдат мои и някак си ще трябва да се примириш, а когато го направиш можеш да слезеш за закуска.Така или иначе ще се съмне след по-малко от половин час, нека не губим излишно време. - Изрече, обръщайки се към вратата.

by **Bonnie B.** 29.08.15 22:10

Чувстваше.
Ако някога благодареше на Бога за това, то сега проклинаше способността си да го прави със същата тази страст. Ако някога ѝ се бе струвало, че чувствата и емоциите могат да те запазят жив и да съхранят човечността ти, то сега Бони Бенет би дала абсолютно всичко за да получи един миг на онази тишина, която изпитваха всички вампири, когато „изклюваха” своята човечност. Знаеше добре какво представлява, тъй като ѝ се налагаше доста пъти да се изправя срещу собствените си приятели, избрали да избягат за миг от света. Знаеше за липсата на заинтересованост към чуждия живот, за жестокостта и телата, които вампирите оставаха след себе си, но за секунда всичко това ѝ се струваше като една нищожна цена в замяната на пълно спокойствие. Чувстваше. И чувстваше повече, от колкото нейното крехко съзнание можеше да понесе. Вкопчил пипалата си в нея, кошмарът я караше да усеща цялата палитра на страха, вината, гнева, разочарованието и омразата, които бяха само празното платно, върху което започнаха да се добавят нови и нови усещания, все по-непознати и неразличими. Попиваха в нейната душа и я караха да поиска да забрави.. да не се събужда.. да не сънува. Да поиска да бъде всеки друг, но не и себе си. Да бъде другаде,но не и на това ужасяващо място..
Чувстваше.
И това бавно я унищожаваше отвътре.
Отвори очи.
Не знаеше дали е крещяла на сън. Не знаеше и защо продължаваше да усеща пипалата, впити в китките ѝ. Не виждаше и не чуваше. Не още. Няколко секунди ѝ отнеха да осъзнае, че фоновата мелодия всъщност бе глас. Неговият Глас. Още няколко мига и вече започваше да различава лицето и ръцете Му, дори в мрака. Застинала неподвижно, вещицата усещаше цялото си тяло изтръпнало и уморено, като чели се беше борила с най-силните си демони. Главата ѝ се изпълни с мисли; все обезпокоителни мисли, които се изреждаха една след друга, без да ѝ оставят време да съсредоточи вниманието си върху някоя специфична от тях. „Онова не беше истинско. Не може да е било истинско. Дори чудовище, като Кай, си имаше своите граници...нали? Дори и той не би постъпил по този начин, без значение колко е гневен... нали? Не би го направил... Да не би да го оправдавам? Да не би да си търся причина да намеря онзи Кай, от преди? Не, не. Дори и онова да не е истина, аз не мога да му се доверя. Нито на него, нито на фалшивата му загриженост за това, дали ще се преборя с кошмарите си.” И знаеше. Знаеше, че трябва да отдръпне ръцете си, да се изправи и да увеличи разстоянието помежду им, но не намираше сили дори да извърне поглед от него. Шоколадовите ириси продължаваха да се взират в неговите тъмни и дълбоки езера.. „Като бездни.” Осъзна. „Приличат на бездни в мрака.” Колко ли хора се бяха губили в тях за последните си мигове? Дали бяха много онези, усещали аромата му около себе си, докато ръцете му не решат да отнемат и малките глътки кислород, стискайки силно? Дали някой ден нямаше да се взира в същите тези очи и да очаква смъртта си? Или тя щеше да бъде неговата? Мисълта я развесели –нямаше силата да се отдръпне от него, а кроеше планове за смъртта му. Малка безпомощна вещица.
Тялото му –така величествено –надвесено над нейното я караше да се чувства още по-безсилна. В един миг не съществуваше нищо друго, а в следващия нощтната лампа я накара да присвие очи, докато пред нея не се разкриха не само чертите на лицето Му, но и стаята. Преди да успее да асимилира думите на вещера , той се обръщаше, насочен към вратата. И щеше да се върне с дрехи в ръка. Негови дрехи, които тя трябваше да облече.. Да носи. Да привикне с аромата на психопата и убиеца, от когото се опитваше да се отърве неотдавна.
Използва минутите за да успокои дишането си. Седнала на леглото, Бони успяваше да зърне собственото си отражение в огледалото, което издаваше влиянието на съня върху нея. Чудеше се колко ли ще ѝ трябва за да полудее и да заприлича на Малакай Паркър. Месец? Два? Година? Две? Дали след това щеше да се погледне в същото това огледало и щеше да открие останките на онази добра и лоялна приятелка? Дали нещо щеше да бъде същото? Вкопчи се в тази мисъл с притеснителна сила, като чели изпитваше неистовата нужда да знае, че всичко щеше да си остане същото. „Но какъв живот ще е това? Да бъда клоунът на един побъркан? До колко се разпростира търпението му към мен? Дали няма да ме убие днес или утре? Може би още сега? Или ще изчака да полудея до толкова, че сама да поискам да сложа край на живота си?”
Когато го видя отново на вратата, все още чувстваше дишането си с една идея по-бързо от нормалното. Изправи се бавно и внимателно, усещайки ехото на болката от раната си, като закрачи предпазливо към него. Дясната ѝ ръка се протегна и издърпа дрехите от ръцете му, след което побърза да затвори вратата преди Психопатът да се самопокани вътре. И въпреки, че ги делеше цяла дървена врата, като чели тя продължаваше да усеща присъствието му ужасно близо.. Натрапчиво и сладникаво, като аромата, носещ се от дрехите. Съблече се бавно; осъзнаваше, че се опитва да печели време, през което да се наслади на самотата и тишината, защото не знаеше дали ще успее през целия ден. Навлече сивата тениска и усети тялото си настръхнало при допира с непознатата материя. След като обу панталоните и среса косата си, застана пред вратата. Като чели това да носи неговите дрехи я изнервяше до толкова, че не успяваше да скрие всичко това зад маската, която нахлузваше в присъствието на Малакай. Дали щеше да забележи, да го изтъкне? Да ѝ напомня, че без неговите дрехи тя оставаше гола и незащитена от хищните му очи? Пое въздух и натисна дръжката на вратата.
Избегна кухнята и седна на дивана във всекидневната. Като чели това беше останало единственото място, в което не беше прекарвала повече от няколко секунди –както на яве, така и в сънищата си. „Просто грабнах книгата и избягах горе. А преди това бях в кухнята.” Не искаше да се връща там, поне за известно време. Не искаше да се изкушава да направи същата грешка, като в кошмара. Знаеше, че той ще дойде при нея. Може би нямаше да е веднага; може би нямаше да е дори докато не изгрее слънцето, но щеше да го направи, за това Бони се облегна назад и зачака.
Когато чу стъпките му не се обърна, а продължи да се взира през огромния прозорец. В тъмното небе се появяваха първите намеци за слънчеви лъчи,но въпреки всичко все още цареше мракът.
-Какво ще правим днес?
Въпросът се изстреля от устните ѝ, изпълнен с вежливото любопитство, каквото трябваше да си придава. „На него ще му хареса.” Помисли си, въпреки, че не бе сигурна дали той предпочита нейното неподчинение пред преструвката, че водят нормален разговор, една съвсем нормална сутрин. Може би и двете? Не знаеше. Нямаше как да знае. „Не още.” Напомни си. Предусещаше, че това няма да е последната сутрин, която ще прекара в неговата компания. Щяха да бъдат още много. Много вечери и сутрини, в които мракът и светлината ще се редуват отново и отново. Безкрайност. Вечност.
„До когато реши. До когато аз издържа.”

by **- malachai parker;** 03.09.15 1:45

Не беше нужно да затваря очи, за да започне да си представя.
Не беше нужно да я докосва, за да може да я почувства като истинска.
Не беше нужно да я вижда, за да знае какво е всяко нейно следващо движение.
Извратено или не, онова което Кай изпита, докато съзнанието му асимилираше мисълта, че малкото, дребно момиче, което го ненавиждаше до мозъка на костите си, в същия този миг се вмъкваше в дрехите му, докато самият той не намираше достатъчно воля в себе си, за да се скрие в тъмнината на дългия коридор и вместо това единствено успя да отстъпи крачка в страни и да отпусне тялото си на стената до вратата, го караше да се чувства като поредният елементарен, побъркан психопат, който не успява да удържи мръсните си, първични, животински желания от неприлично привлекателното момиче, което го побъркваше дори с факта, че дишаше същия въздух като него.А бе всеизвестен факт, че едно от многото му положителни качества бе чувството за висока самооценка; да осъзнава, че постепенно пада в собствените си очи заради вещицата Бенет, бе най-малкото нещо, което го изпълваше с разгаряща се ярост, но и притеснително задоволство, примесено с горчиви оттенъци, промъкващи се от реалността.Тя го ненавиждаше.Меко казано.Единственият начин, по който някога, когато и да било, щеше да получи шанс да е около нея, да я докосва и има както никой друг проклет мъж в живота ѝ до сега, щеше да е, ако реши да издълбае и последната черта в образа си на психопат и я изнасили.Нямаше да е трудно, имайки се предвид, че вече я държеше заключена и напълно изолирана от нормалния свят, в който бе свикнала да оцелява.А тя бе толкова уязвима тук, при него, с кошмарите си и потръпващото си тяло под тънката завивка...Нямаше да му е трудно да достигне до нужното ниво на заслепяваща ярост, в която нямаше да може да контролира повече Чудовището и дебелите вериги, с които го държеше не удържано, а приспано, в повечето време...щяха да станат на прах, докато впиваше железните си пръсти в топлата ѝ, мека кожа, белязвайки я с белег, който никога нямаше да се изличи, не и напълно.В края, когато беше приключил с нея...в края на всичко, можеше да успокои капчиците вина, които щяха да избият на повърхността, като си кажеше, че това бе просто крайна мярка, с която искаше да я пречупи, за да бъде по-лесна за моделиране в ръцете му.Защото това бе целта, заради това бе всичко.За да я преправи по свой образ и подобие, използвайки нужните методи, които до сега никой не се бе осмелил да приложи.Защото това тук...това тук бе много по-различен вид оцеляване.Много по-изкривен.И правилото, че най-силният побеждава, този път нямаше да осигури пътя за навън.Поне не и нейният.
В крайна сметка все пак успя да се откъсне от секундното си пропадане в мрака на непозволени и нетипични мисли, и се отдръпна от поста си до вратата ѝ, скривайки се в мрака на срещуположния край на коридора, докато я наблюдаваше как постепенно се придвижва, със своята така характерна походка.Опитваше се да убеди себе си или него, че в действителност всичко е наред?Може би за този момент вярваше в заблудата му или поне отчаяно искаше да се хване за някаква лъжлива картина, че момчето избило семейството си има някакви останали скрупули, които биха били достатъчни, за да му попречат от това да окове невинен в мазето си и да го измъчва, използвайки не само двете си ръце, но и редица мрачни заклинания...само защото има нужда да ги упражни.И защото има нужда да се нахрани с виковете на нещастника.О, той знаеше, че Бони не вярваше, че е чак такова чудовище.Такъв изрод, както обичаше да се изразява баща му, без дори да се опитва да скрие думите от сина си.А Кай запомняше.Запомняше всеки един път, в който тъй нареченият му баща го обиждаше, в който му причиняваше болка или го унижаваше.Броеше ги и ако се наложеше да изложи числото пред нея, със сигурност щеше да събуди чувство ѝ за съжаление.Но той не търсеше това в своята малка затворничка.Не искаше съжалението ѝ.Не искаше тя да го оправдава наум, търсейки отчаяно нещо, за което да се залови.Нещо, което бе останало от него преди цялата история със семейството му, да стане всеизвестен факт.Онова, което искаше от нея бе да осъзнае, че макар и да не беше родена с ролята на изрода в семейството, двамата имаха много общо; и независимо колко упорито Бони се бореше, влагайки силите си в добри дела, в действителност в нея се стаяваше мрак, който просто трябваше да получи шанс да бъде разгърнат максимално, без нежелани дразнители да се опитват да я поправят, сякаш е счупена играчка.Тук, в неговото място, нямаше да има подобни излишни разсейвания.Единственото, което щеше да бъде приемано и разгръщано в пълния му потенциал, щеше да е мрака, с десетките му нива на изкушение.И Кай Паркър щеше да ги разгърне, показвайки ѝ ги всичките.Но преди този момент, трябваше да ѝ отнеме всичко останало.Щеше да я направи болезнено зависима от болния му, извратен мозък, до когото най-сетне щеше да получи пълен достъп.А тя нямаше да има друга възможност освен да потърси помощ и утеха в него.Не...не ставаше дума за молене.Кай не искаше да чува тази проклета дума да напуска приканващите ѝ устни.Не искаше да я чува да му се моли, поне не и свързано с онова, което смяташе да ѝ отнеме.Единственото, което искаше беше...да ѝ покаже онова, което в действителност я задвижваше.Мракът вплел се, подобно на умели, тънки нишки, в сърцето ѝ, но до този момент винаги потискан нечестно - от нея, от обстоятелствата, от лъжливите ѝ приятели, които не вършеха нищо друго освен да я използват.Това трябваше да спре.

Гласът ѝ.
Толкова спокоен, обикновен, сякаш това се бе превърнало в неизменна рутина на съжителството им.Той избираше какво да се прави, а тя го следваше послушно...в повечето време.Колкото и да му харесваше подобна картина, щеше да му се наложи да я унищожи за дълъг период, след който нищо вече нямаше да е същото.Най-вече Бони Бенет.
-Съвсем нищо, Бони - интонацията на гласа му се сниши почти интимно, докато нахално нахлуваше в личното ѝ пространство, макар и от гърба ѝ.Хладните му пръсти обгърнаха тила ѝ, вмъквайки едва върховете им под отвора на неговата блуза.Дали усещаше аромата му?Дали той я съпътстваше постоянно?Проникваше ли в нея?Превземаше ли я?Правеше ли я нервна?Незадоволена?
Преди да успее да реагира, Кай издаде тих звук, с който изискваше от нея да запази мълчание и да спести готовата си поредица от груби думи.Нямаше нужда да ги чува и единствено да развалят всичко, не и сега, когато най-сетне бе решил какво точно да прави с нея.
Затегна с една идея по-силно хватката около врата ѝ, докато заповедно я издърпваше, карайки я да се изправи, макар все още да беше с гръб към него.Придърпа я към себе си, оставяйки някакво разстояние помежду им заради проклетото приличие, и чак тогава започна.Може би в първия момент го бе усетила като замайване, подобно на онова, което получаваше, когато изтръгваше магия от нея, само че този път болка липсваше.А единственото, което достигаше до нея в момента бе хипнотизиращия му шепот, идващ почти в ухото ѝ и спокойствието на мрака, който я обгръщаше, макар все още да бе в съзнание.Бузата му докосна и се отърка в косата ѝ, докато устните му неспираха да шептят заклинанието.
-Не се плаши, kitten... - проговори, когато чу колко бясно биеше сърцето ѝ в гърдите ѝ, под неговата блуза. - Няма да те нараня.Няма да боли.Обещавам, Бони.Обещавам.Довери ми се.Довери ми се...
Думите му постепенно се превърнаха в шепот, сякаш и те бяха част от заклинанието, което бе сложил върху нея.Бе ѝ отнел едно от най-важните сетива, а отделно от това бе блокирал и всякакви опити да прави магия.Защото да, като великият и единствен ръководител на сборището си, можеше да си го позволи.Можеше да си го позволи спрямо нея, макар никога да нямаше да постъпи както баща му бе постъпил с него.Никога нямаше да я остави сама в звукоизолирана стая, никога нямаше да ѝ посяга, защото не умееше да извърши обикновено заклинание.Не би постъпил така с нея.Имаше толкова други неща, които искаше да ѝ стори.Но всичко с времето си.
-Дишай, малката ми...всичко ще бъде наред.По този начин ще усещаш света около себе си, а това е по-важното сетиво от възможността да гледаш, без в действителност да виждаш.Погледни го и от хубавата страна.Ще съм тук, за да те напътствам в проглеждането ти.
Пръстите му постепенно отпуснаха хватката си, отдръпвайки ги от нея.
-Запомни.Аз съм всичко, което имаш в момента, kitten.Аз и гласът ми.

by Sponsored content

Fallon Hutcherson

administrator - 21 - gifted - adriana lima

Katerina Petrova

administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev

freya mikaelson

administrator - n/a - witch - riley voelkel

Niklaus Mikaelson

moderator - n/a - the original - joseph morgan

-davina claire

moderator - 19 - witch - danielle campbell

Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/

Re: Hypnotic taking over me. /Kai and Bonnie/