two girls in a body... not the best combination

Външният вид на Ванеса? Хм....Има ли смисъл изобщо от описание? Тя е много красива. Дори невероятна. Има прекрасно лице, чаровна усмивка, невероятно красиви светли очи и дълга, буйна, естествено кестенява коса, която винаги е свободна като вятъра. Очите и са дълбоки и сини, направо може да се загубиш в тях като в океан. Тялото и е стройно, но не особено високо. Има перфектна фигура. Държи невероятно много на външния си вид, затова се подлага на всякакви козметични процедури. Обича да следва модните тенденции. Никога не е назад с тях. Всички момичета искат да са като нея, а това още повече и вдига самочувствието. Луда е по грима, затова никога не излиза без такъв. Обича да носи къси, секси рокли и високи токчета. Колкото по-високи, толкова по-добре. Показва същността си във всеки удобен случай, дори в самото си излъчване. Поддържа стройната си фигура с редовни тренировки, но не се ограничава, защото не може да живее без сладко. Тя описва себе си като "секси, чаровна, красива, прелестна, като момиче, което не може да се види само веднъж". Характерът и - е той трудно можеше да се опише с няколко изречения. Тя изглежда като неземен ангел, но само изглежда такава. Тя мрази почти всички. И не го крие. Напротив - показва го по всякакъв начин: с поведението и думите си. Тя обича да прави интриги. Забавлява се докато наблюдава последствията от тях. Няма по-добра от нея в това. Може би, точно и затова, започва работата си като водеща. За нея е много важно да знае всичко за всички, за да може да го използва срещу тях. Обича най-много себе си. Няма никой по-важен за нея от самата нея. е иска де се променя към по-добро, защото смята, че е уникална. Обича да се забавлява като кара хората, около нея да страдат и да ги обижда. Трудно се отказва, когато иска нещо. Типичното парти момиче. Не отказва да се появи на купон. Прави го дори без покана.
Докато Абигейл беше нещо съвсем различно изглеждаше. Някак толкова миловидна и сладка, все едно излизаше от някоя приказка.  Можеше да се опише просто като момичето, живеещо в стая пълна с книги, които купуваше от различни разпродажби и  които наричаше "библиотека на живота". Момичето, което винаги имаше запаси от алкохол и цигари. Момичето, което можеше да спечели титлата за най-наивно и мило същество. Но едновременно с това беше едно вряно към приятелите си и към гаджетата си момиче, което колкото и да харесваше някой друг, не беше фен на изневярата. Момиче, което сякаш живееше в един собствен свят. Но също така беше и момиче, обичащо купоните, забавленията и всичко свързано с тях. Момиче, което обичаше да рисува бели маргаритки, еднорози и анимационни герои. Момиче, което беше готово да влезе в езерото, само, за да откъсне някое бяло цветенце. Момиче, което беше готова да пожертва себе си, заради малкото приятели, които имаше. Една червенокоска живееща в собствен измислен свят, въпреки всички лоши неща, които беше преживяла

Прекрасен януарски ден. И да бъдем по-точни. Денят е 9-ти януари. Един обикновен ден още в самото начало на годината, който щеше да промени целия живот на едно малко деветгодишно момиченце, обичащо бели маргаритки в косата си.
Нека първо да разкажем, защо това беше най-хубавият ден в животът на малкта и крехка госпожица Абигейл Хобс. Всичко започна с една прекрасна разходка в зоопарка, за която малкото момиченце беше умолявало отдавна. Най-после се случи и майка и я заведе там. Беше толкова прекрасно и интересно, че дори не можеше да се опише с думи. Всичко беше като в един вълшебен свят, съставящ се само от животни и тях двете. Малкото момиченце беше впечатлено от маймунките, колкото и глупаво да беше това. Дали защото беше просто малка или защото беше любопитна, или просто защото беше по-различна? Никой не знае. Но факт беше, че това беше нещото, което я беше впечатлило най-много там. Нито лъвовете, нито тигрите можеха да се сравнят с тях. Цялото преживяване беше като неземна приказка, която не трябваше да свършва... но всичко хубаво си има своя край. Точно както и този прекрасен ден.
След като се прибират от "пътешествието", малкото момиченце се качва в стаята. Опиянена от всичко се замечтава, когато изведнъж чува някакъв шум. Слиза по стълбите и вижда майка си, лежаща на земята и получила нещо като гърч. Момиченцето се вцепенява и просто не знае, какво да прави. Не се обажда на 911, не започва да вика за помощ. Просто абсолютно нищо, освен да е вперило поглед в лежаща си майка. След малко гърчовете спират. Тогава малката Абигейл си мисли, че майка и се е оправила и и няма нищо. И може би просто спи или си почива. Дори не осъзнава, че е вперила поглед в мъртвата си майка. Прекарва така няколко часа. Без да каже нищо, без да мръдне.  В пълна тишина. Тишина, обвила не само цялата стая, но и цялата къща.
Малко по-късно се прибира баща и. След първоначалният шок от гледката, той започва да обвинява дъщеря си - че не е направила нищо, че просто е седяла и гледала, че просто тя е винова за всичко.  Но каква вина можеше да има точно пък тя?
***
27 април 2013
Рожденият ден но момичето, който се превръща в истински кошмар..... Абигейл се прибира от училище, за да се приготви по-късно да излезе с приятелки, за да покупонясват за празника и. Въпреки че е първа година в гимназията искаше да не е свенливото сладко момиченце, което беше до сега, искаше да е най-популярната. Точно затова започна да измисля прякори на всички, смени гардероба си, започна да се гримира и изведнъж всички искаха да са като нея. Но важното беше друго, този ден щеше да накара лошата и същност веднъж завинаги да убие "доброто в нея".... Абигейл бавно вървеше към тях, когато изведнъж зад нея изкача някакво момче, което веднага и запушва устата с ръка и я отвежда в някаква мизерна сграда, миришеща ужасно и изглеждаща като излязла от някой хорър филм. Докато момичето се опитва да се бори с нападателя си, от мрака, който е обхванал мястото, се появяват още две момчета. И тримата са поне на около 23-24, доста по-високи и силни от нея. И искрено се забавляват от жалките и опити да се отскубне от приятеля им, още повече, когато той я пуска и тя започва да се умолява да я пуснат. Молбите и все едно са глас в пустиня или по-точно комедийно шоу за тях, защото те не спират да се смеят. Докато един от тях не и удря шамар, от който тя пада на земята, а очите и се изпълват със сълзи. Преди да е успяла да каже каквото и да е било следват още няколко удара, а след това и плашещо "сега ще се позабавляваме с теб, Ариел". Това още повече увеличава страха в очите и, а и това, че знае, че няма никакъв шанс да избяга. Все пак бяха един срещу трима. Твърде неравностойна битка. Нападателите и бързо се отървават от дрехите и, а молбите и да спрат, само увеличават желанието им, а финала.. той е ясен. След като се възползват няколко часа от нея, я оставят там и изчезват в мрака, точно и както се бяха появили.
***
Една прекрасна лятна нощ. Звездите и луната грееха много силно силно, все едно, за да подскажат, че днес нямаше да е напълно обикновена вечер. Една семейна вечеря щеше да се превърне в трагедия. А именно тази в семейство Хобс, на която естествено Абигейл не присъстваше или пък... беше там, но без да знаят другите.. Докато вечерят напълно спокойно, изведнъж в къщата им нахлува едно красиво русокосо момиче с оръжие в ръка . Родителите на Абигейл не знаят какво да направят. Опитват се да разубедят момичето, което им се представя като Ванеса, да не ги убива, защото нищо не са и направили. Започнаха да я умоляват да промени решението си, да и казват, че тя не е психопат и че те не заслужават да умрат, защото никога нищо лошо не са привили, но тя беше непоколебима. Само се усмихна, когато и казаха, че не искат да умират, защото нямало, кой да се грижи за Абигейл. Все едно някога се бяха грижили за нея. Това беше единствената емоция, която момичето им показа, след което се чуха два изстрела.

А какво разказваше за себе си Ванеса ли... една напълно измислена история.
-Ванеса, скъпа добре ли си? - гласът на майка ми оттекна в стаята
-Не не съм. Не го ли видя? Беше точно там
Брат ми отново долетя в стаята, ухилено все едно бях ненормална. Все едно всичко това беше шега
-Ето, Ванеса. Вземи си жиравчето и поспи. Тези твои тайни занимания не ти влияят добре, съвсем откачаш.
-Какви занимания?! Ванеса какво правиш докато ме няма?!
-Нищо, мамо. Пия си лекарствата, гледам филми, чета книги и рисувам. Какво друго мога да правя, когато по цял ден съм затворена тук!
Това естествено не беше съвсем вярно, защото първо ни пиех нищо, от това което ми даваха и второ много добре знаех откъде да се измъкна без някой да ме види.
Понякога се чувствах като Винсент Ван Гог. Може би ми беше далечен далечен прароднина. А и в някой от творбите ни имахме много допирни точки. А и бяхме еднакво откачени. Само дето той не беше убивал и имаше слухови халюцинации, но това не беше кой знае каква разлика. Психиатърът ми веднага би ми назначил сериозно лечение. За пореден път... но естествено и то нямаше да даде резултат. Тази маниакална лудост и тези халюцинации си бяха просто като ежедневие. Точно както обикновените хора се опитваха да избягат от своето скучно ежедневие, аз се опитвах да избягам от моето откачено, но както се вижда без никакъв резултат.
-Добре, миличка, ние ще те оставяме, а ти си почивай
Затворих очи, прегърнала жиравчето ми може би бях задрямала, когато изведнъж някакъв шум ме събуди.
"Знаеш че не можеш да се спасиш от мен, Ванеса"
Отново онзи страшен глас. Отново онзи демон, който ме преследваше и който ме караше да изпитвам всичко това. На всичкото отгоре можех да го спра или поне си мислех че мога, но нещо в мен не ми го позволяваше. Сигурно в този момент бях най-жалката вещица на света. Но трябваше да се махна от тук, това нещо беше тук.
-Мамо, Стивън, къде сте?
Започнах да ги викам, но никой не се обади. Надигнах се от леглото. В ръката си все още държах малкото жирафче. Бавно завъртях ключалката на вратата и излязох. Извиках ги още няколко пъти, но отново не получих никакъв отговор. Тишината ме плашеше, повече от всичко. Тогава усетих нечии дъх в косите си. Обърнах се и го видях. Беше все толкова спокоен и леко усмихнат.
-Тази игра не ти ли е забавна, скъпа? А си мислех, че си падаш по игричките. Време е да изиграеш последната си роля в тази
-Разкарай се от мен. Никога няма да направя това, което искаш
Побягнах по стълбите и някак си се озовах в кухнята. Взех първото нещо, което попадна в ръцете ми. Което в случая се оказа кухненския нож. Беше ме страх повече от всеки друг път. Не знаех дали това беше истина или не. Какво изобщо се случваше... просто исках всичко да свърши. Физически се чувствах толкова слаба, че нямаше никакъв шанс да се опитам да направя, каквото и да е било заклинане, а и бях твърде объркана, за да изрека правилните думи. Знаех че това нямаше да го нарани, но поне щеше да ми спечели малко време, в което може би поне щях да открия Стивън и майка си, а това беше нещото, от което имах най-голяма нужда.
Продължих да се лутам из къщата. Чувствах се като в някакъв безкраен лабиринт, от който няма измъкване. Когато изведнъж иззад мен чук "наистина си добра играчка, Али", а след това една ръка ме докосна. Без да се замислям се обърнах и намушкаш човека срещу мен. Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах, че това беше Стивън преди да го видя паднал на земята със забучен нож в сърцето.
-Не това не може да е истина.. стани..аз.. ти... не можеш да ми го причиниш... това не е истина... хайде Стивън събуди се
Крещях надвесила се над него толкова силно, че това ме караше още повече да плача. Сълзите ми бяха като неспирна, неукротима река. Надявах се това да е поредната халюцинация, от която всеки един момент ще се "събудя", но това продължаваше да не се случва
***
-Подпишете тук, г-жо. Дъщеря ви ще е много по-добре тук. Тя ще трябва да прекара доста време тук, но може да я виждате, когато поискате.... а и пациентите ни винаги се подобряват, така че не се притеснявайте за нея. Имали сме много подобни случаи, ще се справим и с нея.
Майка ми взе документите и ги подписа. В погледът и се четеше нежеланието, което беше премесено с гняв, но въпреки това нямаше друг избор.
-Моля те не ме оставяй тук... ще направя всичко което искаш... просто ме отведи вкъщи.. моля те
Дори не ме погледна. Все едно не ме чуваше. Все едно беше глуха за мен.