Из Мистик Фолс след около седмица

Малка светлина се прокраде през прозореца  и това накара Емили да отвори очите си. Сякаш страшно мразеше тази светлина. Вярно, че не беше вампир, но въпреки това сякаш си я мразеше. А може би дори още от съвсем мъничка не я понасяше. Незнайно каква бе причината. Все пак осъзна, че трябваше да става, защото трябваше да ходи на училище. А преди това трябваше да учи. Незнайно защо започна да отдава специално внимание на ученето. Сякаш чрез него успяваше да забрави всичко, което й се беше случило до сега. Сякаш си мислеше, че изпадайки в измерението на хилядите думи в някой учебник по литература или минаването през годините чрез учебника по история..не не ставаше. Не спираше да мисли за всичко до сега, но го и криеше. Страх я беше, че ако някой разбереше, че се е пречупила ще я издаде, а..може би дори довърши.
Стана от леглото си и отиде в банята. Взе си набързо един душ и облече обичайните за нея си дрехи. Взе си чантата и реши да се маха по - бързо от вкъщи. Мислеше да не тръгва за училище още. Имаше около три часа и не смяташе да ги пропилява в двора му.
Излезе от дома, в който живееше и се запъти към малката градинка, която не беше далеч от къщата. Седна на една от пейките и отвори един от няколкото учебника в чантата си. Защо ли? Самата тя не знаеше. Искаше да избяга от всичко и всички, но в ума и мислите оставаха. изведнъж чу някой зад себе си, което я накара да повдигне главата си нагоре, а пред себе си видя някой, който може би добре познаваше.
- Майкъл - продума тихичко брюнетката поглеждайки в очите му.

Това със сигурност беше нещо ново - не бях от ранобудните, но тази сутрин бях в настроение за нещо по-различно. Излизайки от дома си, закрачих из града. Слънцето блестеше в очите ми, като ме дразнеше. За щастие поне не ме изгаряше, благодарение на магическия пръстен на ръката ми. Огледах се. Града беше пълен с хора, вървящи по улиците. Това ме накара да се намръщя - не харесвах хората. Всъщност не харесвах и останалите същества, но това си беше типично за мен.
Наближавайки малка градина, която досега не бях забелязал, реших да се разходя из нея. А и за мой късмет изглеждаше почти празна, което значеше никакви хора, които да ми развалят гледката и да ме дразнят. Крачейки по една пътека, отново леко се смръщих, забелязвайки непозната фигура, стояща в единия край на градината. Явно бях сбъркал относно частта "без хора", но въпреки това продължих да вървя към седналата личност недалеч от мен. Наближавайки я, чух името си и след като долових гласа й, също я разпознах на свой ред. За мой късмет, тя поне не беше човек.
-Емили - казах и на свой ред аз, като застанах пред нея и наклоних леко глава на една страна в озадачен жест -Какво те води тук?
Двамата се познавахме от известно време. Беше късметлийка - ако беше човек, отдавна щеше да е видяла тъмната ми страна и щеше да ме мрази. Обаче тъй като беше свръхестествено същество точно като мен, бях склонен да не бъда груб с нея. Правейки няколко крачки, уверено пристъпих към нея, сядайки на известно разстояние на пейката, като изпънах крака и се наместих удобно, вдигайки лицето си нагоре, така че да го огрее слънцето. Присвих очи, но не промених позата си, като се отпуснах на пейката до нея.



П.с.: Извинявай за забавянето

Това я накара да затвори учебника, който държеше в ръцете си. Докато следеше внимателно всяка стъпка на свръхестественото пред себе си, прибра учебника си в чантата си. Все пак на кой би му било приятно да говори с теб, докато ти самият си втренчил поглед в нещо, което след като краят на живота ти настъпи вече няма да ти е нужен. Живеем в свят на свръхестествени Забога. Както се вика "Никога не знаеш кой ще те довърши и кога ще го направи." Но ето, че малката госпожица Стоун сякаш много държеше на това да си умре образована. Не можехме да отречем факта, че днешните деца на нейната възраст не отделяха много внимание на ученето, а други учебник не са поглеждали. все пак Емили страшно много държеше на това да учи, дали защото искаше да избяга от света задълбавайки се в някой учебник, или просто искаше да живее един нормален живот и тя самата не знаеше.
- Исках да избягам от шума на големия град и да намеря малко спокойствие тук - рече уверено Ема.