Бара

by **Кристофър Старк** 28.10.15 20:40

Уникални.
Това беше единствената дума, с която можеше да опише човешките създания. Те бяха толкова различни, толкова различни интереси, грижи, проблеми, начинът, по който успяваха да се справят с тях беше невероятен. Това ги правеше толкова уникални. Намираше нещо красиво в тях. Обожаваше да ги наблюдава. Затова и работеше в „Мистик Грил”. За да можеше да ги следи, да ги изучава. Сякаш му бяха опитни зайчета, да. Точно така. Това беше перфектното определение или може би не. Защото той не ги разглеждаше така, сякаш наистина имаше за цел да си прави експеримент с тях. Просто обичаше да ги наблюдава. Всички твърдяха, че са били низши създания, но той не мислеше така. Неговото мнение беше повече от различно. Затова и се опитваше да мисли от гледната точка на хората. Дори се правеше на такъв. Правеше го от много време насам. Близо година, а това никак не беше малко време. Дори беше предостатъчно, за да разбереше колко трудно всъщност беше. Толкова се бе ограничил, че живееше на квартира, която едва изплащаше с мизерната си заплата, която не му стигаше за нищо, което беше доста сериозен проблем. Затова скоро щеше да се откаже от това място и щеше да се премести някъде, където можеше да вземе висше образование, което да приемат, защото дори някога да е взимал това е било преди много години и дори да имаше някакви знания в свят като този не можеше да г прилага свободно, без да му се налага да получава този документ, но уви.
Очите му бързо стрелнаха вратите на бара и бавно, но достатъчно величествено се приближи и отвори вратата. Мушна се и бързо премина през огромната тълпа. Днес наистина имаше много повече хора от обикновено, което го наведе на мисълта, че може би отново бяха решили да празнуват. При което на лицето му се появи дяволите усмивка. Щеше да има повече работа и може би повече пари. Надяваше се, искаше, но дали щеше да получи някое от тези две неща? Все пак виждаше, че всички тук вече са достатъчно пияни, за да правят, каквото и да било, както си трябва, но хей, бедняга има нужда от пари, за да си поддържа измисления живот. Дано благоволиха да му оставят поне един дребен бакшиш. Все щеше да е по – добре от нищо.
Застана зад бара, където Еди доста сериозно работеше … беше странно това, че го виждаше да прави нещо, наистина. Когато обаче Ед го видя сериозното изражение се появи и той се засмя. Сякаш се подиграваше на Кристофър, но на него не му пукаше. И двамата се познаваха, така че думите му не го засегнаха, каквито и да бяха те, защото изобщо не го чуваше.
- Най – сетне – почти изкрещя от радост и връчи ключовете от бара на Кристофър. – Сега си ти , друже. Искам да те видя скапан утре – хлапашката усмивка се появи по лицата и на двамата мъже и Старк прибра ключовете в джоба си.
След това попита съвсем радостно народа насъбрал се около бара дали иска нещо, при което бе готов моментално да изпълни поръчката. Беше повече от енергичен тази вечер. Когато в купом му се насъбраха цели пет, Крис запомни всички, както винаги. Това поне го можеше в съвършенство. Когато сложи бутилката уиски върху бар плота заедно с една чаша на мъжа, който изобщо не изглеждаше добре, но беше клиент и Старк беше длъжен да го обслужи, видя момиче, което не бе виждал тук и затова се обърна към нея и я попита:
- Ще поръчате ли нещо?

by **Kery** 31.10.15 0:13

Първи работен ден или поне така се водеше. До този момент бе имала прекалено много първи работни дни, за да бъде развълнувана. По-скоро притеснена, че и тук няма да се задържи дълго. Опасения, че шефа ѝ щеше да е гадняр и ще ѝ дава прекалено много работа. Опасения, че хората нямаше да я приемат на сериозно. Трябваше да сервира на всеки един човек. Нямаше значение дали не ѝ допадаше характера му. Дали бе болна или ѝ се случваше нещо. Тя трябваше да е там и да върши примерно работата си. Не се оплакваше. Ако искаше да оцелее трябваше да прави всичко по силите си. Трябваше да се грижи сама за себе си и това понякога включваше дейности, който не ѝ доставяха огромно удоволствие, но нямаше друг избор освен да ги върши. Затова се примиряваше със съдбата си и с въздишка отиваше на поредната работа. Знаеше, че няма да се задържи за повече от месец, както винаги се бе случвало. Винаги се намираше проблем. Прекалено груби клиенти и тя, като всяко нормално същество, се опитва да се защити при което излиза виновна. Проблеми с шефа. Не успява да смогне на цялото напрежение и накрая се освобождава опустошителната ѝ стихия. Все щеше да измисли нещо този път. Не смяташе, че тази работа ще е нещо по-специално. Надяваше се единствено колегите ѝ да са добронамерени, защото ако бяха злобни същества нямаше да успее да понесе всичко.
Имаше изненадващо голяма опашка. Това би трябвало да е добър знак, нали? Повече хора, по-добро заведение, повече пари, по-добър живот. Всичко беше ясно. Дори може би щеше да стигне до бакшиши. Надяваше се само и хората да са толкова добри колкото заведението изглеждаше. Пое си дълбоко въздух и издиша звучно. Започваше се. От работата ѝ тук щеше да се определи живота ѝ занапред. Дали щеше да има стабилна работа на която да разчита или ще търси нова. Ще живее спокойно, че има пари да си купи храна или ще брои стотинки, за да може да оцелее. Вече дължеше прекалено много пари на приятели и различни банки. Трябваше ѝ нещо достатъчно добро с което не само ще преживява, но и ще спечели достатъчно, за да плати всичките си дългове. Провал тук – изхвърляне от дома ѝ. Нямаше да има пари да плати наема. Ако я изхвърлиха от вкъщи щеше да живее на улицата. Мисълта бе прекалено болезнена за нея, за да се задържи на тази тема. Просто разтърси глава лекичко и влезе в ,, Мистик Грил‘‘.
Атмосферата бе успокояваща. Беше уютно. Вече започваше да ѝ допада.
Приближи се до бара. Шефа ѝ бе казал, че трябва да говори с бармана за подробности от типа на това къде да намери униформата си, къде може да се преоблече на спокойствие и да остави нещата си. Затова и трябваше да се добере до него, но мисията изглеждаше невъзможна. Толкова много хора скупчили се на едно място и нямаше мърдане. Щеше да мине прекалено много време докато успее нареждайки се на опашката, но за сметка на това реши да се предреди.
Промуши се между други двама човека и вече беше на бара. За нейна изненада бармана веднага ѝ обърна внимание като я попита какво ще желае за пиене. Определено не би отказала едно питие, но на работното място не се пиеше затова каза директно без много да се колебае.
-Аз съм новата сервитьорка. Казаха ми, че бармана ще ми каже какво да правя от тук нататък, а очевидно вие сте бармана затова цялата съм в слух. – любезно се усмихна и зачака отговор си.

by **Кристофър Старк** 02.11.15 13:35

Кристофър повдигна вежди, а след това се сети, е работеше и че имаше цели два клиента пред себе си, които очевидно чакаха да бъдат обслужени.
- Утре ще започнеш. Сега ела зад бара – почти й заповяда, а след това взе поръчките на двамата и ги обслужи, колкото се можеше по – бързо.
Сега, като се замисли, си спомни за това, че шефът му бе казал, че щяло да идва някакво момиче. Сега разбираше за какво ставаше въпрос. Когато той дойде да работи тук не го посрещна барман, а самият шеф, защото си нямаше друг барман, който да посрещнеше Кристофър. Тя имаше късмет, защото онзи беше нечовешки. Изобщо не го харесваше. Беше му толкова антипатичен. Дано не й се налагаше да се среща с него. Обърна глава наляво и погледна русокоската, а след това огледа бара. Повечето идваха при него, което сега беше плюс. А и масите бяха прибрани … повечето, за да можеше да създадат дансинг на празнуващите. Това, наистина значеше, че за нея нямаше работа, но щеше да й я създаде, ако пожелаеше.
- Мисля да оставим запознанството за по – късно – рече, когато видя двама други и би обслужи веднага.
Трябваше да започне да й обяснява. Защото така просто губеше време, но наистина не знаеше откъде да започне. Може би въпроси. Щеше да й задава въпроси. Така щеше да я опознае. Не, защото искаше, а защото това му бе част от работата … може би. Ако тя му разкажеше нещо, каквото и да е, щеше да й даде съвети, с които щеше да успее да се научи тя самата какво да прави, какво да промени. Това бяха все важни неща.
- Кажи ми нещо за себе си, каквото и да е било – изрече набързо, а след това видя как един от мъжете на бара бутна чашата и уискито му се разля по бар плота.
Кристофър поклати неодобрително глава, а след това хвана чашата, която щеше да се разбие на парчета на пода. А това щеше да е още един минус в заплатата му – прибра чашата и извади някакъв парцал, с който изтри изтри нацапаното, защото иначе щеше да се стече към мъжа срещу него и щеше да го изцапа, а това не биваше да се случва, макар че си го заслужаваше. Тези пияници трябваше да се научат да не бъдат толкова пияници.
- Знаеш ли какво ... забрави - каза, като прибра и парцала, а след това извади нова, в която мъжа да можеше да си налива от бутилката. - Ще започна с това никога, ама никога да не позволяваш нещо да се счупи. Тук печелиш от бакшишите, а имаше много хора, които не са съгласни да се разделят с парите си, взимаш и заплата, мисля, че ти е казано. От заплатата взимаш повечето си пари. Ако нещо бъде счупено, ти го плащаш ... нещо като глоба. Затова бъди внимателна - каза набързо и огледа бара. Беше спокойно, което беше сигурен знак, че сега можеше да е по - спокоен. - Униформата си ще намериш в ей тази стая - каза и погледна към вратата към левия ъгъл на помещението, където едва я видя, защото от там минаваха група тийнеджъри. - Предполагам, че вече би трябвало да има, защото знаят, че ще работиш тук. В другия случай ще говоря с шефа, за да помисли й за теб, ако не е помислил - каза и погледът му се върна отново на нея.

by **Kery** 09.11.15 12:16

Барман. Това бе човека, който я посрещна. Познаваше момиче, което бе работило на това място и бе чувала прекалено много лоши неща за шефа на заведението. Ето, защо изключително много се зарадва на факта, че един обикновен барман я посрещна. Какво по-хубаво от добронамерен колега, ако той наистина беше добронамерен. Не го познаваше и затова не смяташе да си създава погрешни впечатления.
Когато я извика зад бара тя се изненада. Не разбираше много от напитки и алкохол по простата причина, че никога преди не бе била барман, но не можеше да скрие любопитството си към професията. Намираше нещо специално в това да знаеш как и по колко да смесиш от определените напитки, за да се получи един нов микс от вкусове. Не се съмняваше в способностите си. Знаеше, че щом иска значи може. Нищо не можеше да я спре. Оставаше само да свикне.
Тук гъмжеше от хора. Някой наполовина пияни. Други напълно трезвени. Разбира се, имаше такива който не можеш да определиш дали са просто заспали от целия алкохол който са погълнали или са издъхнали. Може би трябваше да свикне с подобна обстановка. Никога не си бе помислила, че мястото ще е спокойно. Напротив. Точно защото знаеше, че хората харесваха заведението се надяваше да има повече хора. Колкото повече хора толкова повече бакшиши.
Не можеше да каже нищо за себе си. Още повече, че не искаше. Той ѝ бе просто колега, а не пръв приятел. Как се очакваше да сподели каквото и да било след като не го познаваше. Единственото, което можеше да му каже бе името си, но предвид факта колко бе зает сега очевидно дори и да му кажеше каквото и да било той нямаше да я чуе. Затова просто си замълча гледайки с каква ловкост изпълнява поръчките си. Би трябвало и тя да е толкова бърза. И тя да изпълнява всяка една поръчка с такава лекота.
Трябваше да свикне. Знаеше, че няма да е лесно. Никога не си го бе и мислила, но чак сега осъзнаваше какво всъщност означаваше думата – “трудно“. Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Поне тази вечер ще има кой да ѝ помага. Освен това очевидно бе доста опитен, така че дори и да не смогваше на хората, то той щеше да успее.
Униформа! Забрави, че ще има униформа. Надяваше се, че няма да са високи токчета. Краката ѝ не бяха свикнали на подобни обувки. Никога не бе имала нужда от подобни. Бе достатъчно висока. Всъщност през целия си живот бе обувала само три пъти обувки на платформа, което не бе същото като с токчетата. Ако бяха токчета едва ли щеше да има проблем да говори с шефа си, за да го разубеди. Какво значение какво носи. Важното бе да си върши работата, нали?
Отиде в задната стаичка и погледа ѝ падна върху един мъж седнал на дивана. Очевидно спеше, защото очите му бяха затворени и все пак щеше да ѝ неудобно да се преоблече в негово присъствие затова помоли тихо, за да не го стресне.
-Извинете, може ли да излезете. – приближи се до него и леко го побутна, но той не реагира.
- Ехо! Ако обичате, станете, моля. – никаква реакция от негова страна. Чак сега забеляза, че бе плашещо неподвижен. Обикновено когато човек спи гърдите му се повдигат и свалят в резултат от дишането. Този буквално бе като че ли замръзнал. Най-лошо мина през главата ѝ. Постави пръст на китката му, за да провери дали има пулс. Дишането ѝ се очести. Не биваше да всява паника. Ако клиентите разберяха, че в задната стаичка има труп щеше да срути реномето на заведението.
Дивана бе напоен с кръв. Забеляза две дупки на врата на възрастния мъж.
Вампир!
Бе влезнал в заведението и бе успял да източи човека на дивана в задната стаичка без никой да го забележи. Това място освен сервитьорка очевидно се нуждаеше и от охрана. Пое си дълбоко въздух и една мисъл я връхлетя като гръм. Беше ли възможно това да е сестра ѝ. Щеше ли да се чувства по-спокойна ако сестра ѝ бе успяла да направи всичко това. Щеше ли да се чувства в безопасност. Ами ако не беше Фалън?! Ак беше някой новороден, който нямаше мярка. Можеше да избие всеки един тук с нечовешка бързина. Имаше нужда да каже на някой.
Излезе с привидно спокойствие от стаичката и с фалшива усмивка. Качи се на бара и взе една чаша.
-Внимание! Следващото парче е поздрав за всички в залата. Който се раздаде най-много на дансинга ще получи безплатно питие. – усили още повече музиката и тихо прошепна н ухото на бармана.
- Ела в задната стаичка. Имаме проблем.

by **-pyre.** 18.03.20 19:18

Дочу се тъп удар в стената. Пайър се плъзна надолу като чувал с картофи. Свлече се, а главата му клюмна на една страна. Цялото му тяло се тресеше неистово, а кръв бликаше от дясната му ръка, която беше увита в напоен парцал, а лявата му силно я притискаше , за да спре кръвотечението. Очите му бяха пълни със страх... Страх, който се беше впил във всяка една негова клетка. Трябваше да се махне от тук, нямаше никой, който да му помогне. Можеше ли да е толкова некадърен, че да се провали и в това?! Сините му очи погледнаха надолу към раната му, намираща се под бицепса, но не можаха да издържат на гледката. Пай извърна очи и ги насочи към таванът, пълен с паяжини. Действието поне се разпространяваше като зараза из системата му, като започваше да се отпуска. Бутна спринцовката настрани, сякаш за да премахне вътрешната си гузност, която се надигаше в следствие на избора му. Кайл му беше обяснил:

- Всичко ще бъде наред. Просто взимаш една, загубеняко, и всичко си идва на мястото! Все едно си прероден, честно! - думите му блещукаха далечно и размито като изпотено от пара огледало. Пръстите му отпуснаха раната. Защо трябваше да държат разкървавената му ръка? Усещаше пулсации в цялото си тяло и огромен прилив на енергия. Очите му се избистриха, но сякаш беше в тунел. Не можеше да мисли трезво. Опитваше се да се изправи, въпреки бодежа в ръката си. Ами ако някой го намереше в този момент? Може би беше добра идея да излезе и да им се покаже? Може би искаше да се покаже на целия свят? Защо не? И без това Кайл щеше да го смачка следващия път, ако не донесе парите. Майка му така и не я беше грижа за него, а баща му го беше изоставил преди десетилетие. Сега единственото, в което беше добър, беше да вика, да излее цялата гадост, загнездила се в съществото му.

Изправи се, а маниакална усмивка се появи на лицето му. Въпреки че мозъкът му беше замъглен, успя да разбере, че се намира в склад на някакво заведение. Не знаеше как се беше озовал на това проклето място. Доближи се до някакъв пакет и се опита да прочете какво пише:

- Бр..брашно.

Хм, брашно. От това се правеше хлябът и други изделия. Следователно може да се яде, нали? Добра идея. Опита се да го отвори, но беше запечатано.

- По дяволите, проклето нещо - изкрещя с цяла сила Пайър и се засмя, сякаш това беше най-забавното нещо по това време да направи. - Брилянтно!

Наклони се назад, сякаш се опита да направи мост. Но бавно дишането му се забавяше. Този прилив на енергия изчезваше толкова внезапно, колкото се беше появил. Падна на колене и затърси спринцовката.

- По дяволите! Къде е шибаната спринцовка? Не може да свърши точно сега!

Ръцете му шареха наоколо. Усещаше, че губи съзнание, нямаше пълен контрол над сетивата си. Болката от дясно се появи отново. А вратата се отвори рязко...

by **ElenaGilbert.▲** 18.03.20 19:57

Понякога изпитваше силното желание да се разкара от този град. И точно днес беше решила, че ще бъде денят, но в края му вече взетите по - рано решения, не представляваха нищо. Елена Гилбърт беше под не особено лекото влияние на алкохола. Как се беше стигнало до тук не беше ясно, също и нямаше никакво значение. Единственото важно нещо беше, че сега същата онази Елена Гилбърт, която беше си стегнала куфарите по - рано и ги беше зарязала в коридора на къщата си, сега беше тук и беше на някоя си чаша уиски. Точно в този момент нито една мисъл нямаше значение. Момичето се беше сляло с обстановката и единственото нещо, което го интересуваше, беше ...

- Ако изпия повече шотове от теб, ти плащаш! - провикна се в ухото на Маркъс, който беше срещнала малко по - рано, още в началото на вечерта, ама сега нямаше значение кога се беше случило това.

Щеше да го бие в собствената му игра, това вече го знаеше. Правеше се на голямата работа, пък Елена не че беше много на център, но все пак можеше да отсее наглото му поведение и да му го навре в лицето.

- Иначе си ти - каза мъжът на свой ред, а след това поръча няколко, много шота ...

Май сега повръщаше в тоалетната? Елена пък усети някаква замаяност, но беше по - скоро от самата обстановка. Имаше нужда от чист въздух и това я накара да разбута грубо (ако не беше груба, нямаше как да мине, пък искаше) хората, които така се бяха сгъстили, една пътечка не можеше да намери, че да се промуши от там ... смотани хора. Как очакваха да мине, без да се бута? Какви бяха тия тъпи зверски погледи. Идеше им да им бие по една ...

- Майната ви - изниза се от устните й.

И да викаше, нямаше да я чуят, толкова зле бяха. Не че тя беше. На тези високи обувки едвам успяваше да запази равновесие и преди да излезе, залитна към вратата, но поне успя да се задържи. Усети силната нужда от това да разкара силно стягащите обувки, затова докато отваряше вратата и ги сваляше, като подскачаше, докато се разправяше с всяка обувка по отделно. Щеше да си изкълчи крака и да се пребие, но се задържа на бравата, та можеше да бъде спокойна.

Тъкмо тръгна напред, ама тогава се спъна, падна, а след това ... осъзна, че беше твърде меко, за да бъде това студеният цимент. Тръсна леко глава, а след това се надигна. Беше ясно, че е човек, ама този човек не изглеждаше никак добре, като погледа й спря върху него. Дори изглеждаше направо ужасно. Първоначално изобщо не видя раната му, нито пък много го огледа. Може би имаше нужда от помощ? Ама пък какво я интересуваше? Изправи се малко трудно, а след това реши да продължи на някъде или към дома си, или да направи обиколка на бара, а след това отново да се върне там? Ама няколко крачки бяха достатъчни, за да може разумът й да се обади. Той я накара да се обърне и да се върне към момчето.

- Ехо? - каза, като го срита и чак след това в не особено осветената територия осъзна, че той имаше проблем.

Мислено бавно беше осъзнала какво става и толкова бавно беше взела решение да му помогне някак, ама как да му помогне като тя и на себе си не може да помогне. Клекна до него и започна да го бие през лицето много умна беше точно в този момент. Най - много този да се събуди и на нея да й бие една. Ама не мислеше за това в този момент. В следващия усети как от ръката му като струя изшуртя кръвта му. Вината за това беше нейна, но в този момент не го осъзнаваше. Не помнеше много неща от предишния си живот, както не помнеше и дарбите си, а в момента една от тях създаваше голям проблем.

- О, боже ...! - възкликна, като бързо се отмести.

Беше пияна, ама в този момент имаше чувството, че бързо се отрезви. Това сигурно болеше ужасно и не спираше ... а тя просто седеше и го гледаше, сякаш беше най - невероятното нещо, което някога бяха виждали очите й.

- Мамка му ... какво е това?

by **-pyre.** 18.03.20 21:09

Погледът му се беше премрежил и не разбираше какво се случва, нито усещаше ударите на момичето. Дори не знаеше, че съществото, което се опитваше да го свести, беше от женски пол. Усещаше само жажда. Лицето му беше сякаш пресъхнало от всички течности. Дишането му беше слабо и безжизнено. Не можеше да структурира изречение, пък камо ли да стане.
- По...- беше единствената сричка, която можеше да изломоти в този момент. Силуетите на миналото му започнаха да се сгъстяват пред погледа му. Видя брат си за един момент, който беше изчезнал заедно с проклетият глупак, пишещ му се за баща. Опита се да го удари, но брат му беше по-голям от него, а и Пай беше безсилен, ръката му едвам се размърда. Отново се намираше в онази студена баня, в която се криеше всеки път, когато майка му и баща му се караха за последната линия кокаин. Крясъците бях вкоренени дълбоко в сърцето му, като един подир друг пронизваха душата му със студените си кинжали. Не осъзнаваше, че има много по-тежки травми от врясъците на баща му и непукизма на майка му - животът беше несправедлив, но човек можеше да направи много малко неща, за да го промени.
-...мощ... Во...да...
Безсилните му вопли чезнеха като разтопен сняг от напуканите му устни. Очите му гледаха безжизнено пода, жалка картинка. Изведнъж се чу пронизителен шум. Пайър се намръщи. Това му подейства като абсолютно глупавия тренд на Ice Bucket Challenge, който незнайно защо беше изникнал преди няколко години. Премигна няколко пъти, но това не промени факта, че нямаше никаква енергия и не можеше да се движи и да говори. Съзнанието му се избистри и започна да анализира ситуацията. Намираше се в Мистик Грил, с някаква проклета аларма, която не прекъсваше, и някаква луда жена, която беше вперила очи в ръката му.
- Ъгх... - промълви Пай и притисна бързо ръката си. Кръвта му беше направила локвичка около него в този момент. Трябваше да спре кръвта, но не можеше да мърда. Изведнъж електричеството спря, но алармата продължаваше да звучи все тъй пронизително.
- Трябва ми... помощ... Какво се... случва?!
Аварийните светлини се включиха, осветявайки спринцовката - беше наполовина празна. Значи го беше направил? Искаше още, тялото му се беше почувствало толкова върховно. Също като онзи път, когато се беше опитал да преглътне белината. Майка му за пръв път се беше притеснила за него - за няколко седмици се чувстваше щастлив, но беше за кратко. Проклетията отново беше започнала да се напива като животно всяка вечер. Вратата рязко се отвори, като в стаята влетя барманът, който носеше някакво фенерче. Пайър успя да си закрие очите, въпреки липсата на енергия.
- Какво се случва тук?! Трябва да се евакуирате, спешно! Какво... Какво е това?
Беше настъпил спринцовката. Очите му, осветени от кървавочервената светлина на примигващата аварийна крушка, огледаха момичето и нашия герой. Пай можеше да разбере, че барманът не е глупав. Но какво щеше да се случи в този момент? Щеше ли да им помогне? Или щеше да ги издаде?

by **ElenaGilbert.▲** 21.03.20 1:41

Изправи се. Онзи говореше нещо, какво говореше, Елена чу, уж, неособено. Умът й за момент изключи. Пък и да не беше изключил, нищо нямаше да разбере от цялото това мрънкане отново. Какво се беше случило и защо тази кръв така течеше, тя не разбираше, но знаеше, че трябваше да му помогне.

В момента, в който чу алармата, първоначално си изкара акъла, а после онзи барман ... и тая спринцовка. За момент гледаше към него, после към онзи непознат.

- Какво ни гледаш, нали трябва да се махаме? - направи странна физиономия Елена, като върна погледа си на бармана, а след това опита да се изправи.

Малко неуспешно, малко успешно. Бе, накрая права беше. Приближи се до непознатия.

- Помогни ми с него - каза на бармана, който гледаше подозрително ... - АЙДЕ ДЕ! - повиши недоволно тон Елена.

Тогава онзи погледна пак към спринцовката, а после към двамата. А Елена реши да не го чака повече и хвана здравата ръка на непознатия без особено позволение, и се опита да го изправи. Беше неуспешно, докато не се появи от другата й страна онзи мъж. Сигурно момчето можеше да ходи и да се оправи само. Ама може и да не можеше. Но не това беше целта на цялата работа.

Онзи май реши да се прави на мъж и каза, че щял да се оправи с този. Елена му кимна, като вървеше до тях. Забави крачка точно където беше спринцовката и вече беше след тях. Бързо се наведе и след това я взе, изправи се, а междувременно бързо я и прибра в джоба на якето си. А след това ги последва.

Бе май положението не беше много розово. Хора почти нямаше тук, но се усещаше димът, но и пламъци имаше. Все още не бяха чак толкова големи, та можеха да се спасят. Май ...

by **-pyre.** 21.03.20 16:59

Пай усети опита на момичето да го повдигне. Адмирации, наистина... Барманът, изглежда, се поокопити и подпря момчето. Пайър не можеше да повярва, че го беше направил и че не изпитва никаква гузност. Емоциите му се сменяха постоянно, сякаш беше някакво радио, което постоянно прихващаше смущения от света наоколо. Ако го оставеха да стъпи, сигурно щеше да се срине на пода. Ръката му продължаваше да кърви, което може би не допринасяше към ситуацията. Барманът го изведе навън, димът, който напълни дробовете на момчето, не идваше от заведението, а от някаква сграда наблизо. В момента, в който те излязоха, сякаш пълна анархия беше настъпила наоколо. Хора се биеха, мирис на опърлено и кръв изпълваше въздуха. Електричеството го нямаше, единствените източници на светлина бяха запалените кофи тук-таме и огромното огнище на центъра на Мистик Фолс. Пайър премигна и този път се намираше близо до някаква кола, но в този момент падна силно на паркинга. Барманът беше повален. Чуха се сирени на полицейски автомобил. Пайър се опита да се изправи, но не успя - единственото, което постигна, беше да се обърне и да наблюдава случващото се. Изглеждаше като пълна анархия - някакви хора разбиваха колите, двама бяха бутнали едно момиче върху капака на една кола и я изнасилваха.
- Традиционно... - промълви Пай и избърса сцепената си устна. Рязко повърна, обагряйки дрехите си с кафеникавосива слуз. Това му трябваше в този момент. Къде беше изчезнало момичето до него?
- Елена... Какво правиш тук? - един от шерифите се приближи. Мистик Фолс бе един малък град, в който всички явно се познаваха. Но в този момент не можеше да разбере кой е, защото момичето, на име Елена, се появи изведнъж и застана пред него като щит. - Много добре знаеш, че...
Пайър не можеше да чуе гласа на Елена, защото телефонът му започна да звъни.
- Не трябва да си тук. Какъв е случаят на това момче? Отдръпни се...
Изведнъж се чу някакъв взрив, идващ на около 300 метра. Радиостанцията на шерифа започна маниакално да диктува информация, която никога не ставаше ясна на обикновения слушател заради отвратителното качество на спийкъра.
- Не мърдай от тук, сега се връщам! - изкрещя момчето и изчезна. В този миг нещо го повдигна и го сложи на предната седалка на някакъв джип.
- Къде съм? Какво... правиш? - попита, но червата му явно се бяха наговорили. Пореден напън и вътрешностите му изплюха водопад от полусмляна храна върху жабката и част от предното стъкло. Вонята на вътрешни сокове замени предишната на ментол и борчета. В този момент усети как двигателят изръмжа. Внезапно отдясно се чу удар. Пайър извърна клюмналата си глава, за да види, че шерифът беше повален и в този момент зъбите му се разпиляха до шахтата за отпадъчни води.

by **ElenaGilbert.▲** 13.06.20 9:20

Елена наистина хабер си нямаше какво се случваше в този момент. Самата тя не беше на себе си и като онзи шериф започна да й говори някакви си глупости, Елена просто се опитваше да замаже положението, като си измисляше някакви глупости, които и самата тя не помнеше в момента, а словосъчетанията й бяха на такова добро ниво, че не си заслужава да им обръщаме внимание. Поради някаква причина искаше да се отърве от това противно място, но в същото време искаше и да отърве това момче, което изглеждаше ужасно, а да не говорим за това каква смрад се носеше от него. Елена просто щеше да си повърне, но успя да потисне чувството, което се беше надигнало в нея ... успя ... ама колко успя? Николко. Защото миг след това самата тя си изповръща червата. Но по - добре ... почувства се за миг малко по - добре, а след това реши, че трябваше да се погрижи за това момче, разбира се. Какво се случваше наоколо, не й харесваше и някак не искаше да се случва нищо от това на нея самата или на непознатия й другар в това бягство, което щеше да се случи ето сега.

Успя да вкара момчето в джипа, колко лесно беше, не беше, ха, но трябваше да побърза преди шерифа да се върнеше, не че нямаше, вероятно, да я потърси ... но, ол, не ... нямаше да го направи. Като се качи в колата и тъкмо беше готова да тръгне ...

- Пак ли? - попита леко ядосано, като погледна към момчето от другата й страна.

Както и да е. Нямаше време за това. Не беше ясно колко добре щеше да кара в това си състояние, но можеше да се концентрира и ги разкара от това място. Колко щеше да се концентрира, като виждаше двойно - сигурно николко.

Като видя какво се случи с шерифа, тъкмо беше изминала няма и няколко метра с джипа, очите й просто останаха вгледани в шерифа. Смрадта, която се носеше не много далече от Елена, я накара да понечи отново да изкара, каквото беше останало, но забрави за това, когато нещо се заби в прозореца от нейната страна и парченцата стъкло се разпиляха на всички посоки. Забрави и за повръщането на Пайър, забрави и за алкохола, който беше консумирала, просто искаше да се отърве от ситуацията. А като погледна и от страната й беше мъж, момче, нещо там от мъжки пол, което държеше бухалка в ръцете си и сега отваряше вратата на джипа, Елена осъзна, че НЕ, нямаше време нито да повръща, нито да мисли за това колко неадекватна беше. Джипа все още работеше, смени бързо скоростите и натисна газта, точно като вратата от нейната страна започна да се отваря. Друг беше въпросът, че помете пред себе си някакъв човек, но нямаше време да мисли за това, дори не знаеше кой беше прегазила. Затвори бързо вратата на джипа, защото иначе щеше да остане без нея. Не спря, за да погледне кой беше помела, но това не я интересуваше достатъчно в този момент. Не беше сигурна, дали ако спре, няма да се случи още нещо, а по някаква причина нейният живот й беше по - ценен от нечий друг точно в този момент. Успокои се чак когато излезе от тази проклета улица, ала в този момент усети силна болка навсякъде, където в кожата й се бяха впили стъкълцата. Но все пак не спираше, не трябваше да спира. Дори не осъзнаваше колко бързо караше. Просто знаеше, че караше и знаеше, беше по пътя? или така изглеждаше?

by **-pyre.** 13.06.20 15:24

Главата на Пайър се клатеше при резките движения на колата. Светлините на уличните лампи илюминираха все още мократа струйка повръщано, което се стичаше по устните и в тениската на момчето. Очите му блуждаеха някъде из пространството, сякаш беше отворил портал във времепространството. Той не забелязваше хаосът, който се откриваше около него - анархия, запалени гуми, горящи сгради. Нищо не изглеждаше нормално, но Пай беше сляп за тези необикновени и вандалски изяви от населението. Цялото му тяло беше сякаш безчувствена топка. Лявата му ръка несъзнателно се промъкваше към скоростния лост и се опитваше да го дръпне с всичка сила, но Елена успяваше да го избута. Не беше толкова трудно - просто трябваше да го удари през ръката и той спираше. При дори най-малката болка Пайър усещаше като че милиони астероиди се разбиваха в тялото му, милиарди игли раздираха кожата му.
Елена зави рязко. В този момент той се наклони настрани и усети как се напикава. Жълтата течност просто се стичаше и напояваше седалката под него. Миризмата на амоняк напълни колата. Беше толкова силна, че в момента, в който напълни ноздрите му, той се изповръща за пореден път. Главата му беше в скута на Елена, а воднистата течност се разля върху бедрото й. Усети и раздираща болка около слепоочието. Болката беше убийствена - сякаш милиони звезди се сблъскаха една в друга. Въбрациите от топлия асфалт той чувстваше като че ли се намираше в огромно сито, клатещо се с огромна сила.
Съзнанието на Пайър изглежда беше на вълни - ту се връщаше, ту изчезваше. Опита се да се изправи, игнорирайки болката. Не беше нещо сериозно - малко стъкло беше раздрало кожата на бузата му. Дясната му ръка докосна раната, разнасяйки силната воня на пикня. Допря пръст до кървавата следа и я поднесе пред замрежения си поглед.
- Виж... Кръв... Мисля, че кървя - след това започна да се смее. Всяка клетка намираше това за смешно, коремът му се сви. Болеше адски много, но беше толкова забавно. Преви се. Момчето изглеждаше жалко в този момент. Кълбо от мускули, повръщано, пикня и кръв, което се превиваше като лунатик.
Колата рязко спря - изпитание за Пайър. Първо се удари в кората на жабката отпред, после се изправи и усети влажността, която вече беше студена и неприятна. Второ, изглежда Елена бе толкова бърза, че страничната врата рязко се отвори. Резултатът беше покъртителен - Пай се свлече на земята, като подозираше, че си беше навехнал глезенът.
- Къде отиваме...?
Единственият отговор беше рязко шъткане. Елена беше доста силна, защото усещаше как момичето се опитваше да го накара да ходи, но стереотипните домакини не бяха толкова яки. Пайър прие нейният властен отговор и просто се опитваше да премести двата безполезни крака да мърдат напред-назад, симулирайки ходене. Това, което той не знаеше, беше, че точно на 100 метра от тях няколко момчета изнасилваха някаква възрастна дама, чиито писъци бяха заглушени от импровизирана секс топка, която беше привързана за главата й (english - gag).
- ХЕЙ. Кучко! Остави го, ела да се забавляваме, а? - извика едното момче от групата, когато видяха Елена.

by **ElenaGilbert.▲** 13.06.20 21:09

Елена не беше сигурна колко точно щеше да издържи на всичко, което се случваше в този момент. Наистина си мислеше, че нямаше да издържи. А когато онзи се изповръща на нея ... мислеше си, че това щеше да бъде краят й. Да оставим миризмата на пикня, която се разнасяше, поне прозорецът беше чупен и влизаше някакъв въздух, но въздухът беше също толкова ужасен. Елена наистина не знаеше какво им ставаше на всичките тези хора, просто искаше да се разкара от тази кола, преди да умре от тези противни миризми, които минаваха през носа й. Навън също смърдеше ужасно, но не можеше да прецени на какво. Просто се опитваше да не диша, но повръщането я накара да започне да кара дори по - бързо. За щастие, този път никой не бе решил да изскочи пред колата й.

Погледна към момчето, като й заговори нещо. Чувстваше се като с бавноразвиващ, с който трябваше да се справя ... къде се беше забила ... трябваше да го зареже още на Мистик Грил и да си плюе на петите, но не ... Елена беше решила да му помогне. Сигурно под въздействието на алкохола или просто защото тя уж си беше такава, но ... в този случай защо не беше решила да се погрижи за някой друг също? Майната му. Вече беше стигнала прекалено далеч, щеше да се опита да не повръща ... след малко щеше ... или нямаше ... ужас, ужас, ужас ... чак сега осъзнаваше болката, която изпитваше по тялото си от стъкълцата, които се бяха врязали в кожата й. Болеше ужасно, така като този заговори за кръв и тя сама видя своята в огледалото за задно виждане.

Спря колата рязко, а след това бързо излезе. Поне сега, за сега де, тя беше добре. Не се знаеше. Надяваше се тук да нямаше никой, но явно грешеше. Оф ... наистина се дразнеше на всичко това. Всичко смърдеше ужасно, а хората бяха ужасни и те ... какво им ставаше? Наистина не можеше да проумее. Защо всички се бяха побъркали, по дяволите? Опита се да изкара момчето. Само няколко етажа трябваше да изкачат ... нямаше да е толкова трудно, нали? Изкара момчето от колата, но не беше достатъчно лесно. Даже никак лесно не беше. Оффф, може би нямаше да се справи, а пък тия какви й ги говореха? Кои бяха изобщо? Ужас ...

- Нещастник - помисли си, като не беше достатъчно ясно дали говореше на Пайър, защото и той я дразнеше или на онзи, който нещо й говореше.

Всички й бяха толкова противни, а миризмата, която се носеше от това полу-живо полу-умряло момче я караше да върне обратно, каквото беше останало в корема й, ако имаше такова, но се притесняваше, че тогава и Пайър отново щеше да се изповръща, а това просто не й харесваше, затова се опита да преглътне, каквото беше на път да излезе от устата й, но така стана дори по - трудно.

Оф, трябваше да се движи, но за момент беше спряла, защото не беше сигурна можеше ли да продължи. Видя как някой приближаваше към нея и това изобщо не й харесваше.

- БЪРЗО, ВЪТРЕ! - каза, като изблъска момчето към един от входовете, нейният де.

Мамка му! Трябваше да побързат ... но не беше сигурна, че имаше място, на което можеше да е защитена точно в този ден. Затова трябваше да си намери някакво оръжие, вероятно? Но Пайър много не й помагаше и все пак успя да го вкара вътре, успя да затвори вратата, но беше ли сигурна, че този нямаше ключ, в който да влезе? Дори не знаеше кой е този.

- Хайде! Помогни ми, моля те ... - не беше сигурна, че Пайър изобщо я разбираше и изобщо се интересуваше от това, което се случваше, но ... поне да се движеше ... малко от малко ...

Тъкмо тръгна да прави усилия да го качва нагоре, по стълбите, но беше толкова трудно, че не беше сигурна щеше ли да успее. Дори лампите едва светеха, което със сигурност значеше, че асансьорът нямаше да работи или поне значеше, че няма да е добра идея да го използва, ако, поради някаква случайност, работеше.

Айде ... още едно стъпало, но тогава вратата се разби и вече не знаеше какво трябваше да прави ... може би трябваше да зареже Пайър? Защо не!? Да! Точно така! Тъкмо си мислеше да го направи, когато видя как някакъв приближаваше, може би беше този от преди малко, който й говореше нещо си там ... но приближаваше толкова бързо, че Елена изкрещя и това беше всичко, което беше способна да направи. Пусна Пайър, наистина искаше да побегне, но не го беше направила, просто се молеше на Кришна (ХАХАХАХХА) онзи нищо да не й направеше и точно в този момент тялото на онзи просто се взриви, но нямаше как да разбере това, докато кръвта му не достигна до нея и не я обля. А след това просто отвори очите си и видя червената течност навсякъде разпръснала се, а частите на мъжа просто бяха навсякъде. В единия момент беше в шок, в следващия момент погледна надолу и видя Пайър, който лежеше на земята ... с него какво щеше да прави сега? ЗАЩО МИСЛЕШЕ ЗА НЕГО? Трябваше да се спасява! Майната му на Пайър! Дори не знаеше какво ставаше ...

Ох, не ... не можеше да го остави, не трябваше да го оставя ... ОФ! Момчето беше се свлякло по стъпалата, които бяха изкачили с Елена, пък Елена слезна обратно по тях, за да го вземе пак, но сега вече наистина не беше сигурна дали нямаше да повърне.

- ПРОДЪЛЖАВАМЕ! - не знаеше дали я чуваше, но го взе обратно на ръцете си, така де, вдигна го и започна да го влачи нагоре.

Трябваше да не повръща, трябваше да се държи, но не можеше и затова в един момент и тя го направи, но гледаше да не изпуска момчето и да не повръща върху него, макар че то си го заслужаваше и докато отбягваше да повърне в лицето му, наистина й идеше да го направи ... но след това продължи. Е, сега поне той нямаше да повръща върху нея или тя така си мислеше. Повръщането щеше да се стече надолу, ама дали?

by Sponsored content

Fallon Hutcherson

administrator - 21 - gifted - adriana lima

Katerina Petrova

administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev

freya mikaelson

administrator - n/a - witch - riley voelkel

Niklaus Mikaelson

moderator - n/a - the original - joseph morgan

-davina claire

moderator - 19 - witch - danielle campbell

Бара

Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара

Re: Бара