След месец в гората на Мистик Фолс/Емили&Никита

Малка сълза се отрони от очите ми. Не знаех нито какво да направя, нито как да запазя самообладание. Беше ме страх, та аз убих човек. Не се бе случвало за първи път, но сега бе различно. Знаех, че не бях виновна аз, а самата ми природа. Не можех да повярвам, че ми се налагаше да преживявам всичко това. Може би не трябваше да правя всичко това. Трябваше да не я убивам тази идиотка, която спа с гаджето ми, но знаех ли, че ще стане така? Че ще трябва докато съм жива всяко пълнолуние да изпитвам една силна и непоносима болка. Да се превръщам в същество, което никога не бих искала да бъда.
Бързо изтрих сълзите си и погледнах към кървавото тяло на жената пред мен. Трябваше да се отърва от него. Чувствах се виновна, но не можех да оставя следи след себе си. Все пак не исках да ме надушат, пък каму ли да ме намерят. Изправих се и погледнах още веднъж към жертвата.
- Хайде Емили, хайде - рекох аз съвсем тихо на глас.
Въздъхнах и с малки усилия пренесох тялото до реката, която може би бе най - близкото място и единствената ми идея за стасяване на случая. Беше ми жал, но я бях убила. нямаше какво да направя повече за нея. Не можех..направих достатъчно какво повече от това. Изхвърлих тялото на жената, а веднага след това една мисъл се появи в главата ми.
- Махай се от тук - повтаряше ми тя.
Бързо се обърнах и тръгнах по пътечката. изведнъж чух шум.
- Кой е там? - попитах аз заплашително. - Излез където и да си - продължих малко след това.

Всеки си имаше начин на живот,който пък зависеше от много фактори.Всеки гледаше как да се нахрани,как да спечели,как да прехвърли вината и какво ли не още.Но аз пък си живеех привидно спокойно,което естествено бе огромна лъжа,но никой не знаеше и не се интересуваше от истината.Това бе голям плюс за мен,но все пак можеше и по-добре.Лично аз умеех да се прикривам и всеки си мислеше,че не ям,не практикувам силите и подобни,но както казах,това е лъжа.Но имаше и такива,които правеха всичко открито.Като тази дама,която бе в гората,умираща от притеснение да не я види някой какво е направила.Да.Бях в гората уж да се поразходя,но се натъкнах на една жена,която беше убила обикновена жена.Видях,че убийцата ми бе враг,тоест бе върколак,но това не ме спря да се покажа пред нея и да изкача мнение.
-Здравей.Бивате в убийствата,но не и в прикритието им.-усмихнах се леко и се облегнах на едно дърво.

Огледах се. Все още в мен напираше известна доза страх. Ами, ако беше някой..някой..някой полицай или учен и забележеше кръв по дрехите ми. Ще си помисли "Тази къде се е пребила", но ако не видеше никакви рани по тялото ми би решил, че съм убила някого. А още по - лошо, ако бе някой от съвет. Щяха да решат, че съм вампир, макар и да не е така. И все пак биха ми набили кол в сърцето без да се замислят. Баща ми е бил от съвета. Разказваше ми доста неща като по - малка. Плашех се само от думите, а този шум сякаш ме караше да полудявам. Защо този или тази просто не излезеше и да приключваме вече.
- Коя си ти? - попитах аз, забелязвайки едно чернокосо момиче.
Или поне аз така го виждах. От тази слънчева светлина всичко ми се губеше. Бяхме навътре в гората, но все пак точно на тази пътечка сякаш слънцето се разкриваше. Зимата едва сега започваше, но въпреки това си бе топло за сезона или поне аз така смятах. Била съм на места, на които по това време, наистина умираш от студ.