Преди няколко седмици, Мистик Фолс

Денят се нижеше безкрайно бавно. Беше един от онези знойни дни, в които жегата можеше да умори всяка една жива душа. Това и беше причината Роуз да остане вкъщи днес. По принцип Бътлър не беше домошарка, но в дни като този, предпочиташе да си остане вкъщи отколкото да излиза да скитосва под парещите лъчи на слънцето, а и в интерес на истината нямаше някое определено място, на което можеше да отиде. Розали се беше преместила в Мистик Фолс преди няколко седмици, но все още не беше завързала контакт с някой от местните. В последните години, тя се беше превърнала в отшелник. Живееше сама със спомените си и не допускаше никой до себе си. Беше се превърнала в една ледена кралица. Сърцето й отдавна беше сковано в лед и никой не можеше да разбие тази корава обвивка. Госпожицата беше преживяла прекалено много неща, беше изпитала прекалено много болка и сега искаше просто да си я спести, а и най-вече искаше да спести болката на околните. Странно, но след толкова много години Роуз чак сега осъзнаваше грешките, които беше допуснала в живота си. Така и не беше успяла да разбере искреното приятелство на Мелани, заслепена от нескрита ревност, не успя да разбере и Дерек, който я обичаше от цялото си сърце. Все още се опитваше да си обясни как може толкова години да е била влюбена в Ашли и да не осъзнае коя е истинската любов за нея.
Подобни мисли се въртяха непрекъснато в главата на Розали и не я оставяха на спокойствие. Тя се чувстваше изморена от всичките тези терзания, от духовете от миналото, които не й даваха покой и може би никога нямаше да й дадат. единствения вариант да избяга от неприятните спомени беше да излезе и да се поразходи на вън, но все още беше прекалено горещо.
Със сетни сили тъмнокоската изчака настъпването на нощта и прохладата. С бърза и решителна стъпка Бътлър излезе навън, оставяйки зад себе си черните мисли или поне така се надяваше. Навън полъхваше ветрец и разрошваше буйните тъмни коси на госпожицата. Без особено много да се замисля, Роуз потегли към близкия плаж. Шумът на морето винаги я успокояваше, а тя имаше нужда точно от това сега. Пътят до плажа не беше дълъг, но за измъчения от черни мисли мозък на Бътлър й се стори на мили разстояние. Най-накрая тя е оказа на плажа и спокойно тръгна по плажната ивица. Изключвайки всичките си мисли Роуз се остави на магическата сила на вятъра и  морето да възвърнат нейната борбеност и желание за живот.
След около половин час, чистия въздух най-накрая беше подействал на Розали и тя беше готова да потегли към вкъщи, когато в далечината забеляза позната сянка. Тя бързо се насочи натам, взирайки се в тъмното. От далеч не можеше да каже да различи на кого принадлежеше тази позната фигура.
- Хей? Има ли някой там? - Роуз беше убедена в чуждото присъствие, но все пак не й се рискуваше и затова реши да запази известна дистанция. Вярно, че сянката й изглеждаше позната, но никога не можеше да бъде сигурна, че някой враг не я дебне.

Дните минаваха бавно и неусетно, след това месеците и накрая годините. Дерек нямаше постоянен дом. Всъщност той нямаше свой дом. От доста време насам не се бе чувствал на мястото си. преди знаеше че мястото му е там, при нея ,но сега. Сега дори и в това не беше сигурен. Не. Той знаеше че мястото му не е при нея и няма как отново да е там. Никога не е било. Тя никога не го обичала по начина по който той я обичаше. За нея той беше просто приятел.
След като Дерек отново напусна дома на родителите си, за пореден път започна да обикаля страни и градове. Но не защото искаше да разглежда тези места. Просто се опитваше да намери мястото което чувства като свой дом. Но със всеки пореден град той се убеждаваше че това е много по трудна задача отколкото си е мислил. Всъщност той вече бе свикнал със скитническия живот и той не му правеше чак толкова голямо впечатление. На никое от местата на които е бил не се е старал да завърже приятелства или някаква връзка. Просто не искаше да наранява никой, най вече себе си. Беше си забранил да допуска на някой да го нарани отново. Та той вече бе понесъл много страдание и болка. Не искаше да се чувства предаден повече. Всъщност вече се бе примирил със самотния живот и беше свикнал с него. Дори понякога се чувстваше много добре когато нямаше кой да го безпокои.
Дерек беше в този град вече не повече от ден-два. Но и той му се струваше като всички останали. Вероятно щеше да остане тук няколко седмици, достатъчни му за да опознае града малко повече и след това отново щеше да си тръгне и да продължи обикалянето което вече започваше да го изморява. Изпитваше нужда да поостане на някое място поне за малко повече от обикновено но не знаеше дали това може да се случи. Той беше прекалено непредсказуем за да си прави каквито и да било планове. Днес може да иска да остане за постоянно в този град, а утре отново да събира малкото си багаж и да замине отново. Такъв си беше той. Просто нямаше нищо и никой който да го накара да остане.
Нощта бавно се спускаше над града, обвивайки го във своето спокойствие и мрак. Да това беше прекрасното време за разходка според Дерек. Не обичаше много шумните места, а последни време имаше голяма нужда от спокойствие, затова и предпочиташе да се разхожда в часовете в които нямаше кой да му досажда и навън беше почти пусто. Тази вечер Дерек бе решил да направи малката си разходчица на брега на морето. Определено шумът от водата му доставяше спокойствие, а и едва ли там сега щеше да има някой.
Не след дълго краката на вампира вече стъпваха във пясъка и той можеше да усети лекия ветрец, както и да чуе така успокоителната песен на вълните. Той закрачи спокойно по плажната ивица, докато не усети и чуждо присъствие. Дерек инстинктивно спря, взирайки се във силуета. След като тя проговори ушите на Дерек доловиха до болка познат глас. Глас който му навяваше толкова болезнени спомени. Знаеше че това е тя. Никога не би я объркал. За момент се зачуди дали да не си тръгне оставяйки я само с подозрения че там е имало някого не не успя да го направи. Просто желанието в него да я види се събуди и не му позволи да избяга. Вместо това той тръгна със същите бавни крачки към нея канейки се да й се покаже.
-Розали?-направи се на учуден, въпреки че знаеше че е тя. Лицето му не издаваше нищо. Беше сериозен и дори плаха усмивка не се бе появила. Просто в този момент не знаеше да се радва ли или не. Спомни си последният им разговор. След толкова много години тя най накрая бе решила да му каже какво чувства, но той се бе изморил да чака. Затова й просто си тръгна. А и беше убеден че тя не говореше сериозно и че не изпитва нищо към него.

Розали застина на едно място от изненада. "Полудявам. Стори ми се, че чувам гласа на Дерек. Но това е неговият глас! Той е! Не може да греша. Никой друг на света не говори като Дерек.“ Тя се взря по внимателно в тъмната фигура пред себе си, наблюдавайки го как се приближава към нея.
"Той е! Сигурна съм. Защо не каже още нещо, защо не се приближи повече? Не може да бъде Дерек. Защо ще идва в Мистик Фолс? Но пък аз не мога да сбъркам гласа му.“
Милър се приближи на няколко крачки разстояние и Роуз най-накрая се убеди, че съзнанието й не си прави шеги с нея. По лицето му пробягна изражение, което тя не можа да определи. Тъмните очи блестяха, а от типичната му винаги иронична усмивка нямаше и следа. И за двамата беше изненада, че след толкова много години най-накрая отново се бяха срещнали. Роуз трябваше да признае пред себе си, че се чувства радостна от тази неочаквана среща. Ден след ден тя беше копняла да го види отново, но дали и за него беше така. В ума й веднага изникнаха отдавна забравени спомени. Тя с усилие беше изтрила от паметта си повечето спомени от съвместния им живот, но не можеше да забрави дните прекарани без него. Повече от век, тя се чувстваше сама, а сега единствения човек, за когото копнееше най-накрая беше пред нея.
В изтерзаното съзнание на Роуз нахлу неканен спомен за онази тяхна последна среща, когато той си беше тръгнал. Онази нощ, в ужасяващата тъмнина , Розали Бътлър направи най-смелото нещо, което някога й се бе налагало да извърши. Изправи се с лице срещу провала си. Всички прибързани действия и грешки в живота й се стовариха върху Розали в черното мълчание на нощта и тя си наложи да се изправи срещу тях. Чарлс Хамилтън — бе се омъжила за него напук на Ашли, въобще не го обичаше. Франк Кенеди — бе се държала отвратително с него, излъга го за Сюелин, за да се ожени за нея и да й даде парите да спаси Тара. Дерек… О, не можеше да изброи всички грешки, които бе направила. Омъжи се за него, без да го обича, и дори не се опита да го направи щастлив, просто не я интересуваше, че не е щастлив — докато не стана твърде късно.
„О, Господи, прости ми. Нито веднъж не помислих какво им причинявам, какво чувствуват. Наранявах, наранявах и наранявах всички, защото въобще не се замислях. Мелани също, особено Мели. Не мога да се понасям, като си спомня колко гадна бях с нея. Капка благодарност не изпитвах за това, че ме обича и ме брани. Никога не й казах дори, че я обичам, пак защото не помислих за това до края, когато вече нямаше как да го сторя. Обръщала ли съм някога внимание на това как постъпвам в живота си? Помисляла ли съм — поне един път — за последствията?“
Сърцето на Роуз се сви от отчаяние и срам. Как е могла да бъде такава глупачка? А уж презираше глупците.
После ръцете й се свиха в юмруци, тя стисна зъби и изправи гръб. Нямаше да се въргаля в миналото и да се самосъжалява. Нямаше да хленчи — пред никого, дори и пред него.
Взираше се в мрака със сухи очи. Нямаше да плаче, не и сега. Щеше да има цял живот за плач по-късно. Сега трябваше да мисли, да мисли внимателно, за да реши какво да прави.
- Дерек? Това наистина ли си ти? Какво по дяволите правиш в Мистик Фолс? - Бътлър се стараеше гласът и да звучи нормално, но с мъка успяваше да прикрие вълнението в думите си. Тя бавно се приближи още към него. Не знаеше дали ще го види отново, затова смяташе поне да успее да запемети максимално чертите на лицето му, пламъка на очите му. Беше готова да продаде живота си за една негова усмивка, дори и тя да бъде онази подигравателна усмивка, която често се появяваше на устните му, когато искаше да я подразни.

Гласът на Дерек я накара да затрепери. Никога не беше чувала толкова студени думи от него. Роуз знаеше, че нещата нямаше как да бъдат по-различни след всичко станало, но не можеше да си представи, че тя е причината той да се озлоби толкова.
"Ти си виновна за всичко. Не го ли осъзна вече. Ти и само ти. Той заслужаваше повече, но ти беше една малка егоистична глупачка. И сега продължаваш да бъдеш такава. Трябва да го пуснеш да си иде. Не му припомняй миналото. Поне сега го остави да бъде щастлив." Макар и разума й да казваше едно, чувствата на Роуз не искаха да го оставят да си тръгне. Искаше да му каже колко много го обича, но буца беше заседнала в гърлото й.
Бътлър сведе поглед надолу, взирайки се в студения влажен пясък. Не искаше да отделя очи от него, но поне можеше да събере мислите си и за миг да си скрие лицето. „Няма да му покажа колко ме боли — закле се мислено тя. — Няма да се издам колко ме е наранил.“
Тя погледна нагоре с искрящи очи.
- Точно обратното. Надявах се да не си мъртъв. - думите на Дерек я бяха зашлевили като шамар, но тя така и не можеше да му проговори надменно както правеше с останалите. Той беше различен. Толкова много го обичаше, че беше готова да се направи на най-голямата глупачка пред него само и само, за да й прости, но нямаше да допусне да види разраненото й сърце.
- Реших да се поразходя малко на чист въздух. Не знаех, че е забранено- в момента, в който золбните слова излязоха от устата й, на Роуз й се дощя да си прехапе езика. Не искаше да бъде груба с него, а точно напротив. Искаше да му покаже колко много се е променила. Беше готова да преглътне гордостта си. - А и бих пренебрегнала най-строгата забрана само и само, за да те видя. Обичам те, Дерек. - последните думи бяха простички и Роуз ги каза с истинска искреност, макар и да знаеше, че той няма да й повярва. Тъмнокоската очакваше всеки момент да чуе злокобните слова "Колко неприятно за теб, Розали. Изглежда, вечно си влюбена в съпруга на някоя друга жена.", но все пак не съжаляваше за казаното.

Роуз се загледа след него. Чувствуваше се тъй, сякаш й бе ударил шамар. Без причина. Тя не искаше нищо от него, дари му най-прекрасното нещо, което се бе научила да дарява. А той го стъпка в калта. Направи я на глупачка.
Не, тя се направи на глупачка.
Розали остана неподвижна безкрайно дълго — светла, дребничка, самотна фигурка сред шума на морето. После светът пак се върна пред очите й и тя погледна към Дерек.
- Колкото и да не искаш да повярваш, аз те обичам. Обичала съм те през цялото време, просто не го осъзнавах. Тогава бях прекалено глупава. Пораснах, Дерек. Мога да изкупя вината си. Да ти докажа, че можем да бъдем щастливи заедно- думите излиза бързо една след друга от устните на Роуз. Тя вярваше в тях. Толкова много копнееше да получи само още един шанс от него. Не искаше повече, само шанс да му докаже, че всичко, което казва е истина.
Когато уморените му очи, срещнаха нейните, тя млъкна смутено като свенливо девойче пред първия си обожател. Копнееше за най-малкия знак на ответност от негова страна. Копнееше той да протегне ръце, за да се сгуши в скута му, изпълнена с благодарност, и да склони глава на гърдите му. Устните й, жадуващи за целувка, щяха да изразят много повече от обърканите й, несвързани приказки. Но когато го погледна, разбра, че той я отблъсква не от желание да й отмъщава и да я измъчва. Изглеждаше тъй изцеден от всякакви чувства, че би останал безразличен и към най-нежните й слова. Роуз хвана ръцете му, задържайки ги в своите, след което погледа й се впи в неговия.
- Не можеш да кажеш, че ти не изпитваш същото към мен. Не мога да повярвам, че си ме забравил, както не повярвах в деня, в който си тръгна. - очите й търсеха доказателство в неговите, но погледа му продължаваше да бъде все така студен и суров. С мъка Бътлър се отдръпна от него и се извърна поглед към безкрайната морска шир. В главата й все още отекваха неговите думи, но тя  все още не искаше да повярва, че вече не значи нищо за него.

Болката, която предизвикваха неговите думи, беше огромна. Може би беше прав. Тя наистина беше загубила всички права към него. Прекалено много болка му беше причинила в миналото. В този момент тя проклинаше деня, в който се влюби в Ашли Уилкс. Не можеше да повярва, че е загубила толкова много време в копнеж по някой, който не я иска, при положение, че може да има мъжът, който наистина я обича. Розали много пъти си беше припомняла изминалите събития и се обвиняваше за допуснатите грешки, но с времето реши, че е по-добре да не живее с призраците от миналото. И при все всичко единствения призрак сега беше пред нея и тя не можеше да подмине този шанс на съдбата.
- Тогава бях глупачка. Една голяма глупачка. Знам, че нямам право да ти натрапвам любовта си, но не мога да стоя пред теб и да те лъжа, че не изпитвам нищо, че съм те забравила. Не мога да изкупя грешките от миналото, осъзнавам го. - погледа на Роуз не се откъсваше от морската шир. Не можеше да погледне Дерек в очите. Не искаше той да види цялата стаена болка в очите й, макар че гласът й я издаваше.
Цялата тази ситуация се струваше абсурдна на Роуз. След толкова много векове всичко се повтаряше отново. Тя отново се молеше на Дерек да остане, а той отново беше готов да си тръгне, повтаряйки й, че няма никакви чувства към нея. Това не можеше да е истина! И все пак беше. Трябваше да намери начин да го върне. Винаги бе успявала да спечели всеки мъж, когото бе пожелала, а Дерек беше мъж като всички останали, нали?
Не, не беше като всички останали и точно затова го искаше. Внезапно уплашена, Роуз потрепери. Ами ако този път не успееше? Винаги бе побеждавала по един или друг начин. Винаги бе получавала онова, което бе желала. Досега. Внезапно отчаянието я обзе и прогони цялата борбеност, която се беше събрала у нея.
- Ако искаш ще си тръгна още сега и няма да ти натрапвам повече присъствието си. Никога повече няма да ме видиш. Единственото, което исках е да разбера, че ме обичаш, но това явно е загубена кауза- гласът на Роуз леко потреперваше, но тя стисна здраво юмручетата си и се опита да преглътне буцата застанала в гърлото й. Със сетни усилия тя вдигна погледа си и се взря в неговия.

Целувката беше изненадваща и в същото време така желана. Изведнъж от главата на Роуз се изпариха всички мисли и в съзнанието й остана само усещането за топлите устни на Дерек върху нейните. Тя го прегърна силно. Искаше да остане завинаги така притисната към него и никога вече да не го пусне. Сърцето й преливаше от щастие. Най-накрая беше успяла да го убеди, че го обича. През цялото време тя знаеше, че той наистина не я е забравил, а само понесената болка го караше да й говори по този студен начин. Тя щеше да му покаже, че може да поправи миналото. Щеше да залепи счупеното каквото и да й костваше това. За него беше готова да преглътне цялата си гордост, да се откаже от всичко, стига той да го поискаше. Нямаше да повтори грешките от преди. Щеше да изтрие всички лошо спомени, всички сурови думи, които бяха изрекли един срещу друг.
- Никъде няма да ходя. Дори и да искаш няма да си тръгна.
Роуз затвори очи и отпусна глава на широките му гърди. Най-накрая се беше почувствала на мястото си- в неговите прегръдки. Вече можеше да си позволи мрачните мисли да я напуснат и да се отпусне. Едри сълзи на изтощение се затъркаляха по бузите й. Най-накрая беше спечелила. Изведнъж в главата й нахлу неканена мисъл. Ами ако той си тръгнеше въпреки всичко? Ами ако това беше просто начин да провери дали още изпитва чувства към нея? Тя веднага отхвърли нежеланата мисъл и се съсредоточи върху сегашния момент. Щеше да мисли за последствията утре, а не сега. Сега искаше само него.
- Обичам те. Наистина те обичам, Дерек.

Роуз разбираше колко наранен е той. Тя не беше по-малко наранена, но през всичките тези години именно вината за грешките я държеше да не рухне. Ако беше на негово място сигурно никога не би простила такова отношение, но се радваше, че той беше готов да й даде още един шанс. Нямаше да го разочарова сега. Щеше да направи всичко възможно, за да му докаже, че се е променила и на мястото на онова малко и заблудено момиче сега има зряла и помъдряла жена. Щеше да обуздава грубия си език и нямаше да му даде нито един повод за болка. Единственото, което в момента помрачаваше щастието беше липсата на дъщеря им, но Розали беше убедена, че един ден ще намери и нея и семейството им най-накрая ще бъде пълно след толкова много години.
- Знам колко съм виновна и ти обещавам, че никога повече няма да те нараня. Твоето щастие ми е много по-скъпо от моето. Вече няма да има сянката на трети. С времето ще разбереш, че отново можеш да ми се довериш- тя беше уверена в думите си. Първата крачка беше направена, останалото беше просто въпрос на време. Щом един път й даваше шанс значи не всичко беше изгубено, а тя нямаше да го пропилее и щеше да обуздае избухливия си нрав. Всичко, което щеше да му даде щеше да е любов.
- Съдбата сигурно се е намесила, за да дойдеш тук. От колко дни си в града. - Бътлър трябваше да знае отговора на този въпрос. Нямаше да си прости, че заради отшелничеството, което си беше наложила в последните години е пропуснала далеч по-ранна среща с любовта на живота й.

Усмивка се разля на устните на Роуз. Тя най-накрая беше щастлива. Чувстваше уютно и защитено в неговите прегръдки. Толкова много време беше копняла за тях и нямаше да им се насити никога. С удоволствие би прекарала така вечността, но това би било прекалено егоистично от нейна страна, затова леко се отдръпна, а очите й се впиха в неговите.
- Просто исках да знам. Всъщност искам да знам всичко за теб. Преди години дори и не се постарах да те опозная, но сега изгарям от желание да разбера всичко - Тя се усмихна, преди отново да сведе глава на рамото му. Чувството да си обичан и да обичаш беше незаменимо. Никога преди не го беше изпитвала нещо подобно преди и сега осъзнаваше, че ако никога преди не си се чувствал така, все едно не си живял.
Съзнанието й отдавна беше избутало надалеч мрачните мисли. Беше научила на това още преди много години, докато бягаше от войниците на Шърмън към дома си, където намери единствено мъртвата си майка и полуделия си баща. Беше на ръба на лудостта и тогава просто си каза вълшебните думички "Утре ще му мисля". Тези думи много пъти й бяха помагали да оцелее в суровия свят и да продължи напред. А сега просто й даваха шанс да се наслади на момента без да се измъчва за неща, за които можеше да  помисли и по-късно. Беше в прегръдките на Дерек и нищо друго нямаше значение.
- Целуни ме. - Роуз погледна Дерек с копнеж. Не искаше да говорят празни приказки, когато устните му можеха да правят далеч по-хубави неща. Имаха цялата вечност пред себе си за разговори, а сега можеха просто да се насладят на близостта си, за която бяха мечтали от години. Надяваше се това желание да не е само нейно, но не искаше да пита. Не искаше да разваля хубавия момент.

И двамата бяха на едно мнение- време за приказки имаше много. А и надали имаше какво толкова да си разкажат. Поне Роуз нямаше. Живота й в последните години се беше превърнал в скучна еднообразица от поредни дни. Нямаше го онези приключения, които Dерек й предоставяше всеки ден от съвместния им живот. Но за сметка на това той най-вероятно имаше какво да разкаже, и въпреки че Роуз изгаряше от любопитство да научи всичко, не смяташе, че сега е най подходящия момент.
Дерек седна на пясъка и ръцете му я притиснаха по-настойчиво. Розали почувствува как нова буйна тръпка пропълзява по вените й. Вдигна лице към неговото. В зашеметяващия екстаз, който изпита, когато устните им се сляха, нямаше нито спокойствие, нито чувство за сигурност. Зарови пръсти в гъстите му коси, сграбчи кичур, придърпа главата му, така че устните му да докоснат нейните — почувствува се слаба и в същото време силна и жизнена.
- Не желая да правим нищо по-различно от това, което правим в момента- успя да каже с пресипнал глас Роуз преди отново да зарови устните си в неговите, а ръцете й се увиха по плътно около врата му.