Would you take the wheel if I lose control? If I'm lying here will you take me home? [Fin+Chelsea]

| Преди година |

Сърцето й биеше лудо. Тази нощ трябваше да бъде прекрасна.
Най-накрая щеше да излезе на среща с момчето,което толкова много харесваше още от гимназията. Бейли беше типичното клиширано лошо момче,което обичаше да лови сърцата на по-лесните момичета,които му се хвърляха още на първото "Здравей", ала Челси никога не се размекна пред него. Тя бе едно от по-тихите деца,които предпочитаха да четат книга или да слушат музика някъде далеч от врявата  и Бейли бе харесал това в нея,макар че никога не бе събрал кураж да й каже. Просто от време на време се промъкваше при нея, за да сподели някой друг албум или да й каже за някоя друга интересна книга която бе прочел, нещо което другите не можеха да знаят. Нито че говори с нея,нито пък че Бейли Скот четеше книги.  Сега , 5 години по-късно, щяха да излязат на първата си истинска среща. Косите на Челси бяха накъдрени както обичайно, а тя ухаеше на ванилия и мед. Роклята й бе дълга почти до коленета, беше чисто бяла на цвят, с  колан тип панделка около талията й. Обувките й бяха червени,също както и устните й. В никакъв случай не смяташе да му позволи каквото и да било повече от целувка. Въпреки че вече беше почти на двадесет  и четири годишна възраст, Челси все още не бе позволила на някое момче да открадне невиността й. Тя бе едно от най-ценните неща според нея, неща които трудно щеше да даде на някой волен хлапак. Когато чу клаксона отвън се втърна по стълбите, грабна чантата си и изхвърча бързо през входната врата. Челси все още живееше с родителите си,тъй като в Мистик Грила не плащаха кой знае колко и едва можеше да си позволи да плаща наем,камо ли сметките след това. Мечтата й беше да се махне от Мистик Фолс, да иде в някой по-голям град където най-накрая да реализира мечтата си да стане професионална пианистка,ала... нещата се бяха объркали. Беше разбрала,че е вещица и ,че не можеше да го скрие,нито от себе си,нито от другите свръхестествени същества.
Вечерята й с Бейли мина повече от добре, той беше все така забавен и остроумен и все така се опитваше да я свали с какви ли не комплименти, сега повече от всякога. Ако трябва да бъдем честни, Челси беше разочарована от това. Тайно се надяваше той да бе станал по-надежден ,по-сериозен. След ресторанта решиха да се разходят в парка на близо,който бе свръзан и с малка горичка,пълна  с какви ли не дървени склуптури и къщи по дърветата.
Разходката, обаче , много бързо се превърна в нещо по-лошо и неочаквано. Бейли бе започнал да я целува и докосва още по-настоятелно,докато тя се опитваше да се измъкне от захвата му, опитвайки се да му каже че не е готова за подобно нещо. Сърцето започна да бие лудо отново,този път защото усещаше как силите й започваха отново да излизат извън контрол, а толкова дълго време нямаше никакви проблеми. Не успя да рабере какво точно се случи,но след няколко секунди в които не спираше да се дърпа от ръцете му, Бейли започна да кашля кръв. Не след дълго кръвта започна да се стича и от очите му,а в погледът му се четеше страх и ужас. Давейки се й казваше "Помогни ми", докато Челси гледаше шокирано,поклащайки глава в отрицание. Това не можеше да й се случва.. Когато най-накрая успя да помръдне ръката си,опитвайки да го улови, вратът му се  прекърши и тялото му се строполи върху тревата,която вече бе попита с неговата кръв. Тялото й затрепери и не след дълго също се свлече на тревата до него,потапяйки бялата си рокля в алената му кръв, гледайки уплашено като заек хванат в клетка, опитвайки се да заглуши  риданията,които се откъсваха неспирно от гърдите й.

Фин имаше нужда от въздух, от разходка, а понякога дори от бягство. Винаги бе имал усещането, че беше толкова притиснат от всички страни, че не можеше да си позволи лукс като дишането, като живеенето. И не беше проблем изборът. Той винаги избираше една и съща страна. През всичките тези години, когато и да се изправеше пред някакъв проблем, избираше обратното на това, което всички очакваха ... а може би и заради това те го очакваха.
И тези години бяха именно онова, което не можеше да бъде променено никога.
Минало си беше минало.
Нямаше да се връща към него. Защо му беше, щом като не можеше да промени? Защо да губеше време? Беше безсмислено. Дори в момента. Дори във всички моменти, в които просто се връщаше. Само губеше. Вярно, че имаше цяла вечност пред себе си, че човек би си казал, че времето за него е като пари, които никога не свършват. Невъзможно, нали? Те винаги свършваше. Времето не правеше изключение. Фин веднъж беше умрял. Откъде можеше да бъде сигурен, че това нямаше да се случи отново?
Разбира се, ако не се наложеше, никога не би позволил това да се случи. Като всеки нормален човек, колкото и да не беше човек, беше готов да защити себе си и да се пази. Никой не искаше да умира. Фин също не искаше. Той бе прекарал много време затворен в онзи кофчег, в който не се и съмняваше, че можеше и отново да попадне. Имаше правото да живее. Имаше правото поне да опита. Затова сега беше тук. Някъде, където можеше да бъде сам поне за секунди. Далеч от всичко и всичко. Сякаш затворник бе избягал от килията си, живеещ в страх, че ще го върнат в нея, което беше неизбежно. Затова и сега той имаше възможността да се порадва на свободата, която за малко бе получил. А съвсем скоро щеше да се върне и към ежедневието си.
... само още няколко секунди.
Беше седнал на една от пейките. Отдавна вече не ходеше. Не защото се беше уморил, а защото килията му не се разпростираше толкова далеч, че да достигне и това място. Нямаше нужда да продължа да върви. Иначе пак щеше да се върне там. А и тук нямаше хора, което беше добре за него. Или поне му се щеше да няма. Изведнъж чу звук, който го накара да се изправи и да се ослуша. Успя да долови всеки звук, всяко дори движение. Толкова добре чуваше всичко в тази тишина, все едно беше там и гледаше, което почти му липсваше. Започна да върви по посока на звуците, при което в тъмнината бе успял да различи човешки фигури, както се и очакваше. Или пък човешка фигура .. другата се струполи на земята и очевидно вече си нямаше глава. Фин застана на няколко метра от момичето и го погледна. Не знаеше какво точно се очакваше от него. Не знаеше какви действия точно трябваше да предприеме, но изпита силното желание да не бъде безучастен. Нямаше как да пренебрегне чувствата си.
- Хей - хвана я за раменете, за да може да се осъзнае. Нямаше смисъл да пита какво се беше случило изглеждаше прекалено уплашена, за да я питаше, каквото и да е било сега. Излишно беше и да я пита как е. Не изглеждаше и добре. Погледна към момчето. Послед погледна към нея. Не вярваше да е вампир. Не и личеше, а и щеше да усети. По вида на умрелия съдеше, че може би е вещица. - Искаш ли да се махнем от тук? - попита я и я погледна, като й се усмихна.

I met you in the dark
You lit me up...
А сега какво следваше? Трябваше ли да иде в полицията,за да се предаде? Какво щеше да им каже? Как щеше да им обясни,че е направила така че кръвта му да започне да шурти из всички страни на главата му, без да  я помислят за луда? Не.. Не. Не можеше да се предаде. Не можеше да го причини на родителите си , не и след всичките жертви,които правеха за нея, за да може да се махне от Мистик Фолс. Ню Орлиънс имаше прекрасна музикална академия,която можеха да си позволят и там бе нейното бъдеще,а не тук.. не в затвора. Продължи да разтърсва тялото на Бейли в опити някак.. да го съживи.
- Стани,моля те, моля те, стани. Това не е игра Бейли! - беше започнала да се заблуждава,че той играя някаква ужасно  гнусна игра с нея ,че се е опитал да я накаже за това,че не му позволява да си "прекара добре с нея", както самият той й каза,ала уви. Той седеше неподвижен и все така мъртъв. Тялото й започна да трепери още повече, така сякаш се намираше в Аляска,а не в Мистик Фолс. Изведъж усети как чужда фигура се приближаваше към тях и се опита да остане неподвижна,ала неуспешно. Тялото й не желаеше да я слуша в момента. Усети как я хваща за раменете,привличайки вниманието й. Погледът й попадна върху очите му. Очите му.. бяха толкова успокояващи,толкова зелени. Не можеше да издаде нито звук, тялото й най-накрая бе останало неподвижно. Нещо в него я накара да се успокои поне малко и колкото повече се вглеждаше в очите му,толкова повече сърцето й намаляваше своето бясно препускане. Лицето му също беше красиво изваяно, устните му имаха перфектни извивки,а когато й се усмихна, Челси можеше да се закълне,че сърцето й прескочи няколко удара. "Не може да  е човек." заключи накрая блондинката. Никой човек не можеше да бъде толкова.. него.
- Аз... Аз... - заекваше. Колкото повече се опитваше да каже нещо толкова повече никакви нормални звуци не излизаха от устните й. Паник атаката й все още не бе преминала. Усети  как главата й  започна да натежава и единственото нещо което успя да му каже бе :
- Отведи ме.. моля те. Моля те. - след което пое дъх няколко пъти и усети как всичко пред нея стана черно. Припадна. Очакваше да усети как тялото й се удря в земята,ала това така и не се случи и Челси потъна в тъмната необятност на своето съзнание, молейки се, когато се събуди всичко което се бе случило да е просто един кошмар.
Но не беше.
Когато най-накрая започна да отваря очи, усети че лежи върху нещо меко. Когато най-накрая успя да фокусира погледа си, осъзна,че е в нечия чужда спалня. Мислите й започнаха да се въртят ураганно,опитвайки се да разбере какво бе последното нещо което помнеше. Очите му. Сърцето й отново започна да се съживява при спомена за тях. Те бяха единственото нещо,което заслужаваше да запомни от тази нощ,ала.. уви. Помнеше и нещо друго. Беше убийца.  Втренчи поглед в ръцете си и не осъзна кога отново мъжа ,който я бе измъкнал от там се бе появил в стаята. Челси вдигна погледа си към него и се насили да му се усмихне леко,като в същия момент няколко сълзи се изтърколиха от очите й.
- Съжалявам,че припаднах. Съжалявам и .. за всичко.  Не знам какво щеше да стане ако не беше дошъл и.. не беше длъжен да ме спасяваш.  Но ти благодаря. - след което го прикани да се доближи до нея, да седне на леглото. - Казвам се Челси. - допълни малко след това осъзнавайки,че все още не знаеше името на своя спасител,нито пък той знаеше нейното.

Обгърна с ръце кръста й, а след това я повдигна, за да хване краката й. За пореден път погледна към мъртвото момче. Трябваше и от него да се отърве. Трябваше да прикрие това убийство. И това щеше да бъде първото нещо, с което щеше да се заеме. Затова и остави момичето да легне на пейката, на която беше седял съвсем скоро и той самият. Свали сакото си и го постави върху голите й рамене. Не беше студено, но времето беше непредвидимо, а и той сигурно щеше да се позабави. Трябваше да свърши много неща. Сега поне щеше да си намери занимание. Нямаше да му се налага да мисли толкова за онези странични и понякога много неприятни неща.
Върна се на местопрестъплението и поогледа трупа. А после и поогледа мястото, за да се увери, че главата и тялото му бяха единственото нещо, от което щеше да му се наложи да се отърве. След това огледа и мястото, за да реши къде точно да го закопае, както си мислеше и да направи. Това беше първата идея, която му беше дошла на ум. Почувства се и късметлия, че някой, може би, градинар, си беше зарязал приспособленията на няколко метра от инцидента. Взе лопатата и се отправи по алеята. Забеляза място, което беше съвсем празно, беше обградено с трева, но то самото, беше напълно изчистено и нямаше никакъв признак на живот. Затова и реши там да зарови момчето. Никой не би се усъмнил в пръстта.
Когато приключи с това прикритие, последва нов въпрос и изникна нов проблем. По онази трева имаше кръв. Трябваше да се отърве и от нея, а повярвайте, нямаше си и на идея как точно щеше да стане това. Гледаше я известно време. И докато го правеше, си помисли за боя. Трябваше да намери боя и по някакъв начин да покажеше, че това не беше кръв. Трябваше да побърза преди някой да преминеше от тук и да видеше всичко. Затова се отправи до един от магазините, които за щастие беше видял по - рано, когато идваше. От там успя да намери, каквото му трябваше и за щастие, магазинът все още работеше, така че не му се налагаше да го разбива и да се чуди после как и от това да се измъква.
Върна се при кръвта. Отвори кутията с боята и я разля, при което я остави легнала на страни. Така изглеждаше сякаш някое дете се е било спънало и е избягало, за да не му се скарат. Някак нямаше логика боята да бъде по средата на нищото, но поне прикриваше, което беше много по - важното. А и нямаше камери тук. Беше сигурен, защото просто един ден бе седнал и бе проучил града. Знаеше всичко за него. И вече му беше ясно защо тук се убиваха повече хора. Беше много по - лесно, когато нямаше кой да те види.
Върна се при момичето. Сега трябваше и нея да я махне от тук. Не можеше да я остави сама. Не беше честно спрямо нея и спрямо него. Все пак бе положил толкова усилия, за да прикрие убийството й. Не можеше сега да я остави. Щеше да бъде много подло. Затова я хвана и само след около минута, две, вече се намираха в апартамента, който бе заел за известно време, докато беше в Мистик Фолс. Остави я да легне на леглото му, което той така или иначе не използваше. Толкова време вече бе спал, че това беше последното нещо, от което се нуждаеше.
Върна се в хола, доста голямо помещение за сам човек, но и достатъчно, че човек да можеше да се разполага. Седна на дивана и погледна през прозореца.
И тогава мислите отново го нападнаха. Това момче сигурно си имаше семйство, което може би щеше да го търси. Те сигурно знаеха, че последно е бил при русокоската. Сигурно и първо нея щяха да потърсят. Сигурно и за това щеше да се наложи да се погрижи, за да си нямаше проблеми момичето. Всъщност, нямаше си ни най - малка представа защо й помагаше толкова и чак сега осъзна колко много усилия беше положил за някого, когото не познаваше.
И тази мисъл не излезе от главата му. Стоя дълго и мислеше, докато изведнъж не забеляза как в тъмното помещение започна да се промъква светлината. Затова се върна в спалнята си и забеляза, че момичето вече беше се събудило или по - скоро все още се събуждаше. Снощи не забеляза, защото беше зает с ред други неща, но днес долови красотата й. Особено сега, когато все още не се беше събудила. Трябваше му време и да осъзнае, че я зяпаше, което дължеше на гласа й.
- За какво съжаляваш? Ти не си виновна - каза и й се усмихна. - Фин - на свой ред се представи. - Пиеш ли кафе? Гладна ли си? Искаш ли нещо? - последваха поредица от въпроси. - Ако искаш можеш и да се преоблечеш - предложи, като погледна към роклята й. - Мисля, че някъде тук трябва да има и женски дрехи.

Беше ли гладна? Можеше ли да яде каквото и да било след онази гледка,която се бе запечатала завинаги в съзнанието й? Ако майка й бе там щеше да й каже задължително да хапне нещо,защото празен стомах никога не е добро нещо. Чудеше се какво би ли й казала истинската й майка? Дали се интересуваше от това как е тя, дали бе виждала нейна снимка? Щеше ли да я намери ако идеше в Ню Орлиънс и започнеше да учи в онова училище,което сега й изглеждаше толкова далечно? Челси усети,че отново бе потънала в мислите си и повдигна погледа си към Фин, дарявайки го с още една усмивка преди да кимне леко с глава.
- Може би кафе? Не знам дали.. дали ще мога да ям след всичко. - след което погледна към роклята си. Можеше да бъде сигурна,че лицето й съще бе придобило ален вид. Бе съвсем забравила,че  още носеше красивата рокля,която й бе по-дарък  и която бе съсипала с кръвта на Бейли. Огледа около себе си,за да се увери,че не е изцапала чаршафите ,след което се изправи лека по-лека. Първоначално залитна,но увери Фин,че може да се справи и няаправи няколко крачки за да му докаже. След като успешно успя да стигне до гардероба, съвсем внимателно започна да разглежда женките дрехи,които бяха оставени там. Изглеждаха толкова хубави и нежни и така сякаш струваха цяло състояние. Роклята,която носеше в момента също беше скъпа,но беше най-скъпото което има в гардероба. Имаше.  - Напълно сигурен ли си,че мога да си харесам нещо от тук? - по скоро трябваше да го попита дали нямаше да разгневи някое момиче за липсващите му дрехи. Приятелката му,може би? Накрая успя да избере един тоалет ,който се стори по-малко шикозен. Реши да се преоблече на бързо,докато Фин бе в другата стая и свлече роклята си сритвайки я настрани. Загледа отражението си в огледалото  и забеляза синините по китките си,последния подарък,който Бейли и бе дал. Тялото й отново потръпна. Набързо грабна дрехите и се облече, след което излезе от стаята,за да потърси Фин. Мястото беше огромно и сякаш.. не бе често обитавано. Пръсти ти й нежно минваха по всяка повърхност до която можеше да се докосне,докато накрая не намери пътя към кухнята. Застана тихо до вратата и се облегна, наблюдавайки Фин. Нещо в нея я караше да си мисли,че той вече знае,че тя е там.  Когато погледите им най-накрая се срещнаха и сякаш  и двамата не знаеха какво да си кажат ,тя отново бе погълната от очите му.
- Толкова си спокоен.. как го правиш? Ти.. видя какво направих. Защо не си.. - не искаше да  използва думата уплашен,защото очевидно той бе далеч от това,може би думата която се опитваше да намери бе отвратен от това което беше направила. Грациозно направи още няколко стъпки и седна на стола облягайки се на плота ,без да откъсва очите си от неговите.

- Не се лишавай от това - каза Фин, ставайки дума за храна.
Не можеше да разбере напълно как се чувстваше тя. Може би беше погнусена, може би ако започнеше да се храни, с тези мисли, можеше да повърне или пък да се почувства още по- зле. Може би просто не й се ядеше. Но това бяха просто предположения. А и беше далеч от мисълта да я притиска да прави нещо, което не искаше. Беше способен само да изрази мнението си. И с това се ограничаваха възможностите му.
- Разбира се. Те са твои - отново проговори, щом стана дума за дрехите.
След това излезе от стаята, за да можеше да направи кафе, а и тя да се преоблечеше. Няколко секунди по - късно вече се бе озовал в кухнята, която от своя страна беше много по - малка, но напълно достатъчна за сам човек. А и той не готвеше. Дори нямаше намерение да използва това помещение, тъй като на него не му беше и нужно. Истината беше такава, че не знаеше дори какво имаше тук. Имаше ли изобщо кафе? Отне му време, за да го намери. Провери му и срока на годност, за всеки случай, тъй като беше прашно, но изглежда, че всичко беше наред. Отвори кутията и извърши всички нужни процедури, за да направи напитката. Нямаше предства какво беше сътворил. И дано да беше поне нормално, тъй като той си нямаше представа от готвенето. Уменията му бяха доста ограничени и дори не възнамеряваше да ги разширява. Нямаше смисъл да се мъчи да се учи на нещо, което нямаше да изпозлва може би никога през живота си.
Обърна се и остави кафето на плота. А след това продължи да търси захар. Нямаше откъде да знае как пиеше кафето тя и затова потърси. Но всеки негов опит беше неуспешен и когато усети присъствието й просто спря и се предаде. Обърна се към нея и погледна в очите й, които сякаш следваха неговите. Нямаше как да ги избегне, но и нямаше нищо против. Те не излъчваха нищо мрачно, което да можеше да смути човек. Излъчваха чистото, а може би и тъга. За него мъката не беше нещо лошо, а именно това, което ни караше да се проборим с проблемите си. И нямаше намерение да се бърка в нейната. Искаше да се справи сама. Щеше да е по - добре за нея.
- Практика - каза простичко. - На мен също ми се е случвало. И на всеки друг. Не всеки убива човек, но пък всеки не може да контролира нещо. Това е нормално - каза и й се усмихна. - Надявам се да пиеш кафето без захар. Тук нямам такава - смени само за секунда темата, колкото да спомене другото важно нещо в момента. - А и ти не си виновна. Природата ти е. Не бива да се тревожиш за това, което си направила, а за това, което ще направиш сега - каза и седна на стола до нея.