След месец // Лидия и Каталина

- Разхубавила си се - рече Лидия и отметна кичура коса, който беше застанал на лицето й.
Нежната усмивка се появи и блондинката повдигна рамене. Обожаваше да лъже. Можеше да го прави вечно, както и се случваше. Фалшивото поведение беше в това, в което я биваше най - добре. Нищо, че някои не я познаваха. За нея това нямаше никакво значение. Не я интересуваше. Въпреки него, тя продължаваше да се преструва. Харесваше да я вбесява. Милата й Каталина. Наистина бе минало много време.
- Радвам се, че си дошла - каза и усмивката на Лидия се разшири.
Тя направи няколко крачки напред и прегърна сестра си.
- Нещо да ти предложа? - отдръпна се и попита, като й намигна.

Каталина се появи на партито на сестра си. Не че искаше да бъде там, но родителите й бяха настояли тя да се появи тук и да се забавляват. Беше просто ужасна гледка. Можеше да лъже и да се преструва, но това беше много над възможностите й. Сестра й Лидия беше постигнала нещо много важно в кариерата си което се смяташе за хубаво нещо, поне според родителите й. Каталина от друга страна предпочиташе да си играе с живота на обикновените хора. Да им взима душите, да ги продава и заменя. Да си гледа как се мъчат в Ада.
- А ти не си се разхубавила дори напротив погрозняла си.
Прегърна сестра си силно, въздържа се от опита да й счупи вратът имаше прекалено много хора и не й се обясняваше толкова много. Гледаше я, устните й се разшириха в зловеща усмивка и се отдръпна назад.
- Хубаво уиски ако ти се намира такова де.

- Кой туко що позеленя от яд – помисли си Лидия и на лицето й се появи онази така изкуствено стояла на лицето й усмивка преди, а сега вече, сякаш част от нея и дори истинска за повечето хора.
Лидия за момента остана неподвижна. Искаше да внесе драма. Да изглежда наранена.
- Защо продължаваме с това, Каталина? – попита и очите на червенокоска почервеняха.
Беше готова да заплаче. Наистина онова нейно, добро, несъществуващо аз, си нямаше никаква идея за това защо Каталина го правеше. Но Лидия … тя много добре знаеше причината, а тя беше недоверието, истината, която Каталина приемаше за себе си, която беше истинската, но никой не я приемаше, така че нямаше кой знае какъв проблем, засега. Истина, която според англечето, което в момента бе готово да се разплаче, бе така неразбираема и непонятна.
- Не разбирам защо постоянно ме нараняваш. Знам, че не ми вярваш, но не разбирам защо? Покажи ми причината и ще се променя. Искам да ми вярваш, Каталина – говореше нежно, а гласът й трепереше, сякаш наистина искаше и имаше причина да плаче.

Каталина стоеше до сестра си и я гледаше. Отново се почваше с театъра. И точно с този театър, Лидия беше изкарвала Каталина черна пред родителите им много пъти. Направо не беше честно. Беше, сигурна, че Лидия й завижда за всичко постигнато в живота. На лицето й се появи лека усмивка.
- Моля те спри с театъра, ще се изложиш пред новите си протежета и ще ги изгубиш.
Поклати леко глава. Взе една чаша уиски от бармана който минаваше наблизо и отпи. Сестра й и ангелче? Ха как ли не. Беше готова да заложи 100 души, че това е само театър за да я очерни отново. Даже не виждаше друга причина по която да я е повикала тук на това празненство. Изпи питието на екс и се усмихна иронично.
- Аз те наранявам ли? Че ти имаш ли сърце което да бъде наранено? - гледаше я и повдигна вежди. - И да искаш в което се съмнявам ти не можеш да се промениш Лидия. Ще се останеш същата егоистична кучка която ми завижда за постигнатото.

Ако можеше да покаже истинската си същност сега, Лидия щеше да направи неща, за които едва ли щеше да съжалява, но определено щеше да направи така, че на Каталина изобщо да не й е приятно. Но никога не го бе правила и нямаше да го направи, защото не обичаше да наранява така. Харесваше заобиколките. Но имаше нещо, което я привличаше много повече, а именно това, че когато правеше нещата така, никой никога не научаваше, че вината е нейна, освен Каталина, разбира се. Странно как, но тя винаги разбираше всичко и това правеше нещата много, ама много по – забавни за Лидия.
- Ти си тази, която ще ме изложи, Каталина. Ти винаги го правиш – започна да се жалва Лидия и повдигна вежди.
Изглеждаше така, сякаш наистина й бе писнало от сестра й. Сякаш цял живот бе живяла в сянката й. Не се чувстваше така, разбира се. Тя не се чувстваше никак. Можеше да изпита само и единствено омраза, но дори това се случваше рядко.
- Не, не, не, Каталина – повиши тон и поклати глава неодобрително. – Не аз трябва да се променям, а ти! – изкрещя и вътрешно се засмя.
Никога не й бе завиждала. Нямаше за какво. Лидия имаше всичко, което й трябваше и другото нямаше никакво значение за нея.

- Мила ми сестричке не ти трябвам аз за да те излагам ти и сама се справяш.
Засмя се леко и ощипа сестра си по бузата. Някой който ги гледаше отстрани без да ги познава, щеше да реши, че двете сестри се обичат или поне че обичат да се шегуват една с друга. Де да беше така. Щеше да падне от смях когато чу, че според нея Каталина беше тази която трябваше да се промени. Засмя се и махна с ръка. Нямаше намерението да се променя не и заради сестра й.
- Защо направи това събиране? И защо изобщо ме покани ако мислиш само да се заяждаш с мен. Ако ще викаш пред хората и ще се правиш на луда аз се махам от тук намери си друг да тормозиш

Лидия се подсмихна и наклони глава. Мразеше това проклето същество от цялата си душа, но ето ... толкова много време се беше научила как да се сдържа, как да изглежда мила и нищо не подозираща. Дори сега изглеждаше така въпреки вътрешните й мисли. Искаше да я убие, но щеше да е твърде лесно, а и с кого щеше да се занимава след това?
- Мисля, че трябва да оправиш поведението си, Каталина - рече Лидия, изправи глава и я вдигна високо. - Може би не са те научили как да се държиш - повдигна вежди и взе питие от таблата, която разнасяше сервитьорката.
Надигна чашата и горчивата течност се разля в устата й.
- Интересно защо ли не знаеш? Никога не си се интересувала от мен и очевидно няма да го направиш скоро. Щом не се интересуваш от собственото си семейство, както би следвало, то тогава нима може някой да ти помогне? И не. Аз не те тормозя. Ти сама си създаваш тази илюзия, защото си луда, но нима и ще си го признаеш? Пак ще обвиниш мен за грешките, които сама причиняваш. Чудя се кога ли ще спреш с игричките си, Каталина?

- Миличка аз нямам проблем с това. Ти имаш и то защо? Защото аз бях любимката на мама и на татко. Ами какво да ти кажа постарах се да не ги разочаровам нещо което ти не направи макар че ти дадоха много шансове и ти прощаваха толкова много пъти след всяка една грешка.
Замисли се и се загледа в сестра си. Отдавна беше разбрала за малките й игрички и на номера да се преструва на невинна и наранена душа. Все едно беше някое малко ангелче с прекършени криле които правеше все добрини с надеждата един ден те да поправят крилете й и отново да излезе в Рая. Но знаеше че Лидия не беше такава. Това беше просто една маска - театър, цирк, представление. Кой както иска да го нарече Каталина просто знаеше, че сестра й е истински рогат дявол който не се спираше пред нищо само и само да постигне целта си.
- Аз ли не се интересувам от теб. Извинявай но ти беше тази която заяви, че не иска да има нищо общо с мен пред нашите не беше обратното. Ти се отказа не аз така че ако обичаш не ми прехвърляй вината малка ми сестричке

Лидия успя да си придаде такъв разочарован вид, че изобщо можеше да има такава сестра. Беше разочарована от нея и от лъжите й, които всъщност бяха самата истина, но нали играеше, не можеше да се спре пред нищо, за да вкара сестра си в морето, а Лидия, самата, да излезе суха от него, все едно никога не е била и не да бъде там, тъй като това е Лидия, тя никога не греши, тя винаги е добра и винаги ще продължава да бъде, защото й харесваше как след всеки такъв техен спор не Каталина, а червенокоската побеждаваше, харесваше й да вижда разочарованието на хората около нея спря сестра й, съжаляваха Лидия, че има такава сестра, но тя дори тогава успяваше да нагласи по такъв начин нещата, че дори в тези случаи да оправдава сестра си, да казва, че тя е добра някъде дълбоко в себе си. Толкова беше забавно да вижда как хората й се връзваха.
- Защо трябва да го правиш винаги? Защо трябва да разваляш всичко, което успея да сътворя с двете си ръце, със собствения си труд? Защо не искаш да приемеш да бъдеш поне малко човечна, Каталина? Толкова ли непосилна е за тебе тази задача? Защо ти трябва да лъжеш? Поне веднъж … моля те поне веднъж не го прави, опитай се … само се опитай да бъдеш добра и ще видиш как животът ти ще стане прекрасен, как няма да се чувстваш зле … аз искам само и единствено това за теб. Искам да си щастлива, но как да ти помогна, когато ти самата не искаш да си помогнеш? Кажи ми? – каза през сълзи Лидия.
Изглеждаше точно така, както искаше. Страдаща за сестра си, чувана от предимно най – големите клюкарки, които щяха да оплюят сестра й … всичко беше идеално.