irina and sett

Ирина обичаше мечовете. Не можеше да не признае, че някои от тях притежаваха своята красота. Както този, който в момента държеше. Вдигна меча пред очите си и огледа дългото острие, а след това го върна в ножника. Точно в този миг чу гласа на Михаил.
- Арабела – провикна се той, когато откри очарователната си съпруга седяща на дивана в покоите си, а до нея лежеше „Смърт“; мечът, който й бе подарен от императора преди година.
Името Арабела нашата героиня сама си бе дала. Целта й бе чрез него да се добере отново до властта, а заедно и с новите си способности, които вече от няколко години не бяха толкова нови, да върне величието си. Все пак тя бе станала вампир и сега всичко в живота й изглеждаше повече от прекрасно. Сега се водеше омъжена за Михаил I Рангаве, чийто край бързо предусещаше. Беше слаб, колкото баща си и не щеше да се изненада, ако смъртта застигнеше и него така бързо. Съпругата му, при второ раждане, родила близнаци, а след това починала. Затова императора си избрал нова жена, която да отгледа децата му така, че нищо да не им липсва, а и до ден днешен не им споменава за смъртта на истинската им майка.  Той имал още четири незаконно родени деца от четири различни майки, които пристигнаха като по колет за отглеждане на Ирина. Чудеше се дали не им бе станала детегледачка? За нейно щастие момичетата от рода умряха от някаква болест, за която на Ирина дори не бяха споменали. Просто закопаха децата, но след време тя разбра. И сега останаха само законните трима сина на императора, които щяха да наследят наследството му или по – скоро само един от тях, а какво щеше да се случи с останалите не се знаеше, а и Ирина не искаше да знае, защото не ги харесваше особено.
- Господарю - рече Ирина, а на лицето й се появи онази чаровна усмивка, която винаги караше Махаил да лази в краката й. - , струвате ми се притеснен. Случило ли се е нещо? – попита не след дълго, забелязвайки изражението му.
- Бел – започна той неуверено, а след това събра сили да се прояви като мъж и да изкаже онова, което му бе на езика. - , близнаците ... те не са добре. И двамата са били наръгани жестоко и са с опасност за живота.
При тези му думи Ирина си придаде разтревожен вид.
- Но как? Какво се е случило? Как сте могли да позволите такова нещо да се случи? Та те за ви синове, за Бога! Веднъж и вие се проявете като баща и се поинтересувайте. Всичките ви деца си отидоха, заради вашето нехайство. Позволявате им твърде много. Спрете да го правите, застрашавате живота им! – изля тези думи Ирина на един дъх. – Къде са сега те? Искам да видя синовете си! – каза с повишен тон брюнетката.
Императорът не каза нищо, а само тръгна напред, като й даде знак да я последва. Ирина се чувстваше страшно добре. Сега малките принцове щяха да си отидат и да остане само един от тях. Онзи, който ще стане престолонаследник на трона. Онзи, който Ирина щеше да направи безсмъртен и двамата щяха да властват над света, който щеше да управлява и дъщеря й. Бяха на една възраст и се разбираха, а това бе добър знак. Толкова бързо се онищожи конкуренцията. Нямаше търпение.
Изведнъж стигна до стаята, в която лежаха „клетите й синове“.
- Деца мои, добре ли сте? – попита Ирина и като загрижена майка се разбърза да ги прегърне и погали косите на малките петнадесет годишни хлапета, които тъй глупава са решили да мерят сили с добре обучени рицари.
- Добре сме, мамо, не се тревожи – отговори единият, който подкашляше от време на време.
Името му бе Давид, а на другия Гримуор. Ирина им се усмихна по онзи мил начин, по който успяваше да убеди всеки, че наистина я е грижа. Погали русата коса на Давид, а след това излезе от стаята, където я чакаше императорът.
- Не мога да ги гледам така – започна Ирина и мигновено смени изражението си на онази разтроена жена, която наистина й пукаше за децата си.
Ирина прегърна господаря, а след това се отдръпна и рече на висок глас, в който се усещаше скръбта:
- Направете всичко по силите си! Искам децата ми отново да са напълно здрави – при тези си думи една сълза се стече от очите й, а след това се измъкна от ситуацията като на бегом се върна в покоите си.
Изтри сълзите си. Погледна се в огледалото и се усмихна подло. Скоро щеше да се отърве от тези глупави същества. Отвори един от перфектно издяланите й шкафове и от там взе едно малко шишенце. Прибра го в пазвата си и завървя напред към помещението, където щяха да приготвят вечерята на „принцовете“ й, както ги наричаше тя.  По пътя се срещна с жената, която ги обслужваше. Похот й се усмихна, а след това я помоли да й даде храната на децата с идеята, че ще щяла да се справи сама. Взе подноса и я занесе към стаята на принцовете. Сложи храната срещу децата, а след това извади шишенцето си. Изсипа половината отрова на единия и другата половина на другия в чашите им. Е, съвсем скоро щеше да се отърве от малките тъпаци.
- Е, деца. Хайде хапнете – подкани ги тя, а след това започна да храни единия, а след това нахрани и другия. – Пийнете малко вода, скъпите ми – продължи, а след като изпиха чашите си до дъно тя им се усмихна и поде. – Умните ми момчета. Хайде сега си лягайте, утре ще се чувствате много по – добре – „в Ада“ помисли си накрая Ирина.
Сарантапихина стана и върна таблата на прислугата. Върна се и в покоите си. Бе наистина много щастлива. Радваше се, че тъпите червеи вече няма да й пречат. Все пак сипа много отрова. Едва ли щяха да се спасят.
Зад себе си чу ръкопляскания. Обърна се рядко и пред себе си забеляза Сет.
- Какво толкова забавно има в цялата тази работа, Сет? – подхвана брюнетката, като по лицето й се четяха чертите на агресия.

Сет прекарваше времето си, наблюдавайки останалите хора и страданието им. Намести се по удобно на трона си и отпи от студената си бира. Загледа се в картините пред себе си и въздъхна. С напредването на години хората вече, не бяха толкова зли и безпощадни както преди. Захвърли полу празната бутилка настрани и стана от трона си. Беше готов да тръгне когато чу познат глас и се обърна към образите. Загледа се в брюнетката, която ридаеше сълзи по някакви деца. Отдавна не беше виждал това красиво лице. Загледа се в действията й. Каква любяща майка беше станала само. - Сама даваше отрова на момчетата. Подсмихна се доволно и взе коженото си яке и го облече. Телепортира се от Ада право в двореца на Ирина. Появи се зад нея и почна да й ръкопляска. С действията си успя да я ядоса. Ахх колко красива ставаше когато беше ядосана. Прокара показалец по лицето й и се подсмихна.
- Какво ли?Не знаех, че си такава любяща майка. Милия ти съпруг дали знае, че ти си тази която уморява децата му.?

Ирина видимо ядосана избута ръката му от лицето си. Ако можеше наистина щеше да опита да го убие, но беше наясно с това, че беше демон и че нямаше шанс срещу него. Затова и трябваше бързо да смени държанието си преди да я беше наранил, но беше толкова ядосана от това негово внезапно появяване, че последното нещо, за което си мислеше беше живота й.
- Не се бъркай – почти заповяда.
Беше й станало навик да го прави. Все пак от една императрица, ставаше друга и беше невъзможно да се държи по друг начин, с когото и да е било. Просто й беше навик. Ужасен при това, но навик, който дори сега не би си помислила да изкорени от държанието си. Ако го направеше, щеше да загуби това, към което се стремеше. Малко или много. Не знаеше, но нищо нямаше с нея да е същото, ако тя разкараше заповедническото си държание.
- Постарай се да не научава – каза и наклони глава.
Нямаше да му позволи да разваля плановете й. Щеше да направи, ако ще и невъзможното, за да не му го позволява. Толкова труд от нейна страна нямаше да отиде на вятъра заради Сет.

- Ако се държиш така с мен може и да му кажа.
Сет се отдръпна от момичето. Спомняше си Ирина, като по мила и по-забавна жена. А сега беше станала студена и сурова. Приличаше на мъжът за когото се беше омъжила. Честно можеше да се закълне, че беше забравила как да се забавлява. Не беше сигурен как така още не е убила и дъщеря си. Може би изпитваше, някакви топли емоции към нея, кой знае от кой цар или принц беше това дете. Повдигна вежди и влезе в стаята й. Седна на леглото й и я гледаше. Щеше да се зарадва ако в момента носеше няколко идеи по малко дрехи.
- Знаеш ли бебчо гола си по секси. Така ми приличаш на монахиня.
Засмя се леко, хвана я през кръста и я дръпна в скута си.

При думите му очите й се разшириха не от страх, а от злоба. Дори да кажеше на онзи глупак, Ирина пак щеше да се измъкне все някак. Беше вампир, а онзи тъпо създание, което не може да различи дори очевидната истина.
- Ти няма да му кажеш - заяви и скръсти ръце, при което се обърна към него.
Приближи се, за да може да го погледне по отблизо. Харесваше й да го гледа от високо. Харесваше й да гледа всеки така. Чувстваше величието си и това й харесваше.
Когато се озова в скута му, моментално подскочи и се отдръпна.
- Не тук - каза съвсем тихо, защото долови чужди стъпки и гласа на мъжа си. - Тръгни си. Сега, ако може. И по-бързо. Хайде - рече и в този миг го хвана за ръката и започна да го дърпа към вратата. - Ще излезеш като човек или ще те изхвърля през прозореца като боклук.

Щом чу Ирина да го нарича боклук нещо в него се пречупи. Черна пелерина падна пред очите на Сет, очите му станаха черни и вдигна ръка. Зашлеви я, дори не си направи труда да погледне дали се е наранила или не. Беше вампир така, че едва ли й имаше нещо сериозно а и беше гледам да падне далеч от всичко дървено в стаята й. От както се беше оженила за, този владетел
- Знаеш ли преди да се превърнеш в "господарка" беше по добър човек. А сега си поредната безчувствена кучка която лъмти за пари и власт.
Излезе от стаята през вратата като хала. По пътя срещна късметлията който играе ролята на неин съпруг и заби юмрука си с всичка сила в лицето му. След което направи така, че да го забрави и го блъсна в единия ъгъл като се постара да изглежда така, че все едно се е ударил сам. Вървеше из градината като се прикриваше в сенките, седна на една дървена пейка. От нищото до него се появи бутилка бира и отпи

Гневът й се засили. Ирина за миг затвори очите си. Пое си дълбоко въздух. Поклати глава неодобрително, а след това чу как мъжа й изруга нещо. Изправи се и излезе от стаята. Омръзна й от този нещастник. И без това не я обичаше. На всичкоо отгоре изкрещя нещо след нея. А тя беше прекалено ядосана, за да го чуе. Мина през стаята на момчетата, за да провери какво става, но преди да влезе получи съболезнования, които я успокоиха. Щеше да се появи усмивка на лицето й, ако не бяха обстоятелствата.
По лицето й започнаха да се стичат сълзи, които дори самата тя не разбираше откъде бяха дошли. Жената пред нея поиска да успокои Ирина, но преди да успее да го направи, вампирката се обърна и изтича до края на коридора, а след това зави, а секунди по - късно с вампирска скорост излезе от двореца. Студеният въздух погали лицето й и тя изтри сълзите си. Най-сетне успя да се усмихне. Сладка беше победата й. Но секунда по-късно друга мисъл завладя съзнанието й. Трябваше веднага да се сдобри с Сет. И щеше да го направи още сега, като се надяваше той да й простеше.
За секунди вече го бе открила и стоеше зад него. Ръцете й се спуснаха по гърдите му и устните й докоснаха бузата му нежно.
- Съжалявам - рече по същия нежен начин,  по който го правеше преди. - Просто бях нервна.

- Съжалявам - рече по същия нежен начин, по който го правеше преди. - Просто бях нервна.
Сет се отдръпна от нея и доизпи бирата си след което захвърли бутилката някъде. Все пак имаше кой да чисти този просторен двор. Гледаше Ирина, погледа му беше омекнал леко но все още й беше сърдит. Не стига, че й беше дошъл на крака са я види а тя се отнасяше по този начин с него. Трябваше да се научи, че Сет не беше нейния човешки съпруг и нямаше да търпи такова поведение.
- Стига Ирина и аз също съм изнервен ама не се държа с теб като с боклук.
И преди чувал нежният й гласец. Но в момента дори и това, нямаше да го накара да й прости толкова лесно. Седна на разстояние. Не искаше да се доближава до нея защото пак щеше да я дръпне в скута си а последния път тя беше изскочила. Беше сигурен, че съпруга й не я задоволява.
- Не съм глупак Ирина ти си се променила

Ирина наклони глава и хубавото й настроение за миг се изпари, но след това отново се появи, защото надеждата за това, че щеше да успее да направи нещо по въпроса не си отиваше толкова лесно. Обиколи пейката и седна на другия й край. Ясно й бе станало, че той искаше да я отблъсне, затова и не му се буташе. Имаше други планове за него.
- Ти излезе през вратата и аз не го направих - рече Ирина и погледът й се заби в червената роза сред белите такива в градината, което видимо я подразни.
Искаше й се да откъсне тази роза. Толкова много грозеше всичко тук.
- В промяната няма нищо лошо - рече простичко и се усмихна. - Или има? - отново наклони глава към него и я обърна към Сет.
Тогава усмивката й загуби всякакво значение. Не искаше да се усмихва сега и не смяташе да крие този факт. Затова й лицето й сега отново бе придобило онази сериозност, която имаше последно време.

- По принцип в промяната няма лошо. Но това в което ти си се превърнала..Не искам такава промяна. Ето ти вече дори не се усмихваш освен ако не е част от някой твой план или ако няма да получиш нещо в замяна.
Сет стана и взе червената роза, прибра я в джоба на коженото си яке. Тези бели рози, просто символизираха, сърце в което няма любов. А червената беше нещо друго. Нещо приятно. Може би, щеше да намери някое момиче което имаше любов в сърцето си и да я даде на нея. Въздъхна и седна отново на края на пейката и я гледаше с тъга в очите.
- Ирина ти вече не си момичето с което се запознах преди. Мислех, че поне теб парите и славата няма да те развалят. А онова момиче? И нея ли ще убиеш за да наследиш всичко на този нещастник?

Ирина сложи подпря глава на ръцете си и за миг успя да скрие лицето си. Нямаше нищо общо със съжаление за всичко, което досега се беше случило. Просто много й се събра и мозъкът й щеше да се пръсне от толкова много информация.
Дигна глава и я разтърси. Повдигна вежди и стана от пейката.
- Не става въпрос за пари и слава, а за бъдеще - рече Ирина и сериозното изражение напълно покори лицето й. - Не искам нищо от него. Искам само тя да е щастлива и да има онова, от което се нуждае. А на нея й трябва сигурност, която аз не мога да й дам. Само така може да я получи. По никакъв друг начин. Не бих я превърнала във вампир. Това не е сигурност, а проклятие. Тя заслужава прекрасен живот и аз ще й го дам, независимо колко ще ми струва - рече на един и направи няколко крачки напред.
Може би трябваше да помисли. Имаше нужда от малко тишина, от малко спокойствие, а може би имаше нужда и от него, защото само с присъствието си, той й дава някакви идеи.
- И да вече не съм същата - рече и се обърна към него. - Сега съм много по - добра.

- И какво? Ще я гледаш как един ден ще умре ли?
Сет седна на тревата и я гледаше. Жената пред него само приличаше на Ирина. На момичета с което беше прекарал няколко страхотни седмици. Тази, жена което стоеше пред него беше друга. Може би просто той не я беше виждал от толкова време и просто беше забравил, нейния характер. Но от друга страна може би, наистина тя се беше променила от толкова време.
- Както и да е сигурно трябва да се прибираш при мъжа си, няма да те задържам. Ще си потърся компания другаде.

- Разбира се, че не. Аз няма да съм до нея, когато това я сполети. Ще съм далеч от нея, защото ще съм й дала тава, от което има нужда. Тя не знае, че съм такава, но след време може да разбере и това ще я съсипе, защото ще разбере, че съм я лъгала толкова много време. Не мога да позволя тя да разбере за това. Прекалено е нежна, прекалено е добра, за да се среща с мрака, със злото. Аз мисля за нея. Ако не мислех, нищо от това, което предстои да се случи, нямаше да е истина – каза и очите й за миг се насълзиха.
Наистина я обичаше. Наистина имаше някого, когото тя обичаше. Изтри сълзите си и погледна към него.
- Ако искаш да говориш с мен, знаеш къде да ме намериш – каза и се усмихна.

- И кой е нещастника от който е детето?
Гледаше я. Не беше виждал момичето но по начина по който Ирина говореше за нея изглеждаше добро момиче. Може би, някой ден щеше да се запознае с нея. А щом беше толкова важна за Ирина, Сет щеше да се погрижи нищо лошо да не й се случи. Нямаше да признае това пред, Ирина това. За сега беше решил да я остави да мисли, че не му пука за момичето и за нея. Беше дотолкова потънал в мислите си, че се сепна когато чу думите й
"Ако искаш да говориш с мен, знаеш къде да ме намериш"
Протегна се и хвана ръката й. Дръпна я към себе си така, че тъмнокоската да падне върху него. Обви ръцете си около тялото й. Тази, вечер нямаше да я остави да се прибере в двореца при онзи нещастник който наричаше свой съпруг. Премести нежно косата й на едното й рамо. Наведе се и целува нежно вратът й. Харесваше уханието й. Отдръпна се леко назад без да я пуска.
- Не дойдох до тук само за да те гледам как отиваш при него. Знаеш ли колко е трудно да се измъкна от Ада!

Смях. Щеше да я напуши смях. Но се сдържа, не биваше да се издава и дори нямаше да отговори на този въпрос. Жалко, че не знаеше, че нарича себе си нещастник, никога нямаше и да разбере това.
- Нима наричаш бащата на детето ми нещастник? - попита, като в гласът й можеше да се усет напрежението, раздразнението.
Сякаш току-що беше обидил някой наистина важен ... и може би беше точно така, защото Сет беше важен за нея, тъй че думите й можеха да се признаят за оправдани.
За момент й се щеше да се отдръпне от него, защото всичко, което се беше случило, беше неочаквано и непредвидено. А тя трябваше да пази репутацията си въпреки всичко.
- Не тук - каза, като се отдръпна от него, а след това продължи. - Ела с мен.
Не биваше да ги вижда никой ... дори само това, че си говореха беше достатъчно опасно ... не че някой би могъл да им направи нещо, но все пак.

- Скъпа моя Ирина, ненаситна и непокорна женичке моя която ми изневерява с всеки с власт другия вариант е да кажа, че ти си педофилка. Така, че първия ми харесва повече отколкото да обиждам жена си.
Каза тихо така, че само тя да го чуе. Не че се страхуваше ако някой от нещастните й слуги го чуеше или нещо подобно но сигурно тя искаше, да си запази тази фалшива репутация и да продължи малката си игричка с този очевидно сляп и малоумен крал. А може би той също печелеше нещо.. Хмм кой не би искал да е на 70 и да има младо гадже за чукане което е на не повече от 22 години. Прокашля се леко щом се скриха в сенките далеч от човешките очи и прокара ръце през тялото й. Като ръцете му се задържаха на задника й. Целуна нежно вратът й.
- Ти водиш бебчо.

- Скъпи мой, Сет, не се тревожи – рече Ирина и му се усмихна мило. – Не е важно с кого съм, а кого е тук – в сърцето ми .
Беше успяла да ги поведе в стаята, в която никой освен нея не влизаше и не можеше да влезе. Ключът към нея беше в ръцете на Ирина винаги и дори когато влизаше пак заключваше, както направи и този път.
Обичаше Сет. Обичаше го наистина много и го осъзна чак сега, когато можеше да се скрие от външния свят, да си поеме въздух, да бъде отново себе си напълно. Такава, каквато е всъщност.
- Сет – съвсем тихо прошепна.
Изви врата си към рамото му, като след това към главата му и целуна бузата му, защото само това успя.