I can not stop staring in his evil eyes.

Имаше нещо в погледа му. Нещо, което те караше да го мразиш и желаеш едновременно. Нещо, което можеше да накара всяка част от теб да замръзне. И нещо, което можеше да накара цялото ти тяло да пламне в огън. Огън – опустошителен и безмилостен, точно като Виктор. Винаги ще го помня такъв. Заради огъня и леда в погледа му. Заради факта, че бе безмилостен и към себе си. О, никога няма да забравя насладата, която се четеше в очите му, когато изпитваше болка. Никога няма да забравя удоволствието в погледа му, когато цялото му тяло се тресеше от болка. Обичаше я. Обичаше я така, както обичаше и огъня. Обичаше я така, както обичаше и леда. Наслаждаваше ѝ се, дори когато я причиняваше на себе си.

Ръцете му нежно обгърнаха малкото ѝ тяло, придърпвайки я към неговото. Можеше да усети как кожата ѝ настръхва от дъха му, който сякаш обгръщаше всяка една малка частица от нея, ала това сякаш му харесваше. Взираше се в очите ѝ, като че там виждаше нещо повече от тъмно зелени ириси. Устните му се извиха в лека усмивка, наслаждавайки се на тишината между тях. На онова, което искаха да кажат, но го изричаха с поглед. Просто с поглед, защото тя знаеше, че той обича тишината и всячески се опитваше да не изрече нещо, защото или щеше да ѝ се стори глупаво, или след това щеше да съжали, че изобщо си е отворила устата. Вместо това помести съвсем леко главата си и устните ѝ докоснаха неговите. Ала той не продължи целувката; с едната си ръка придърпа завивката, така че да покрие рамото ѝ, сякаш се боеше да не ѝ е студено, и доближи челото си до нейното. Притвори съвсем леко очи, наслаждавайки се на звука на тишината и на равномерното ѝ дишане. На присъствието ѝ, с което носеше толкова много топлина. Ръката му все още я бе обгърнала, че тя спокойно можеше да каже, че има чувството, че никога няма да я пусне. И той не искаше. Не и сега.
- Виктор? – прошепна момичето, вдигайки поглед към неговия. Ала не го намери, посрещнаха я само клепачите на очите му, които сега бяха притворени. Сякаш се опитваше да заспи, ала тя знаеше, че няма да заспи. – Защо никога не говориш за себе си?
Той се смръщи леко, а след това отвори очи и я погледна. Бе поредният път, в който тя се опитваше да разбере нещо повече за него, дори и да знаеше, че щеше да свърши както всички останали пъти: щеше да ѝ каже, че не обича да говори за себе си и че така е по-добре за нея. Щеше да ѝ каже, че ако ѝ разкаже нещо, ще го помисли за луд. След което ще целуне нежно челото ѝ и ще смени темата или ще остави тишината отново да обгърне съзнанието му.
Ала този път само замълча. Замълча и отмести погледа си, сякаш не искаше да вижда очите ѝ, изпълнени с поредното разочарование. Може би си мислеше, че крие нещо от него. Което бе вярно, но едва ли си и имаше на представа какво крие. Може би си мислеше, че я лъже за толкова много неща. Което.. Също бе толкова вярно. Може би си мислеше, че изобщо не го познава. А това също бе вярно. И не искаше да погледне разочарованието с очите си, защото не искаше да понесе последствията от собствените си лъжи. Знаеше, че все някога щеше да дойде времето за това. Но не искаше да е сега. Не и сега.

Ала това време не дойде. Не и за него, не и за мен. Виктор Мортем остана една тъмна мистерия за мен, която така и не ми позволи да разгадая. Остана там, в тъмнината, докато продължаваше да мълчи. Мълчеше и ме гледаше, а аз можех да го мразя и обичам едновременно. Не ми даде причина да унищожа омразата в себе си, не ми даде причина да унищожа и обичта в себе си. Остави ме между двете, докато не откъсваше ледения си поглед от мен. Но аз знаех.. Знаех, че сърцето му гореше. Тъмнината в него гореше и той бе избрал да ѝ се отдаде. Бе избрал да се отдаде болката, на леда, на огъня… На всичко, което някога бе обичал. На всичко онова… Но не и на мен.