Гората

Както ви казах, Колобър харесваше разходките сред природата и често можеше да бъде срещнат там. В случая на Мистик фолс, това значеше гората или езерото. Също така, знаете и това, рядко се явяваше на големи и шумни събирания от рода на купони или футболни мачове. Виж премиера на интересен филм, но това е друг въпрос. И точно затова сега вървеше между дърветата вместо да бъде на партито край езерото. Впрочем бе получил покана за събитието, написана на красива картичка. Обаче не благоволи да го удостои с присъствието си.
"Уф, каква е тая дандания?" - помисли си недоволно заразения по повод музиката носеща се откъм купона. Някакъв сравнително нов "хит". "Къде са 80-те и 90" с носталгия мина през ума на Колобър. Унесен в тези мисли срещна друг вампир. Едно момиче.
- Здрасти - заговори я българинът.

Българинът спокойно изчака докато другата вампирка се обърне по корем и се изправи.
- Подобни събирания не са ми особено интересни - невъзмутимо отвърна той свивайки леко рамене. Музиката носеща се от към купона се смени с нещо, което Колобър определи като: "Малко по-добре от одеве, но има още, касво да се желае.
Откъсна едно листо над главата си, сложи го на дланта си и с ръба на другата го плесна пукайки го.
- Впрочем и аз мислех същото

- Явно е така - кимна Колобър в знак на съгласие с думите й
Аромата, който достигаше до ноздрите му откъм нея беше апетитен. И то не малко. Вярно българинът можеше да се контролира, обаче вероятността да не устои и забие зъбите си в нечия съблазнително ухаеща шия, в случая нейната винаги оставаше.
- Колобър - на свой ред се представи здрависвайки се с нея.
Името й му зазвуча познато. Беше чувал за двойничките, а едната се казваше така. Разбира се можеше да е съвпадение, Елена беше често срещано име. Все пак реши да попита.
- Елена Гилбърт?

Колобър само повдигна рамене, когато тя потвърди добавката му за самоличността й и се замисли за някои негови неща. Мисленето му не продължи дълго и бе прекъснато от забиването на вампирските й зъби във врата му.
"Заразена" - помисли си българинът.
Ситуацията никак не му се понрави. Не обичаше някои да опитва да пие от кръвта му без изричното му позволение. А вампир на повече от 10 века доста превъзхожда по сила и бързина такъв, чийто години се броят на пръсти. Даже и двамата да са инфектирани. По тази причина на Колобър не му беше трудно да се освободи.
- На днешната младеж й липсва възпитание - отбеляза той. С вампирска скорост я блъсна в близкото дърво внимавайки за клони и на свой ред заби зъби във врата й. Върна си кръвта и изпи още. Нейната наистина бе вкусна. Но спря скоро и се дръпна.

Българинът повтори заниманието с откъсването на листо от дървото и пукането му между дланите си.
- Такъв съм - потвърди, че си е имал вземане-даване със семейство Августин или с други думи, че е заразен.
През ума на Колобър прелетяха спомени, когато беше подложен на експериментите им. И най-хубавия спомен, всъщност единственият добър от тогава - измъкването му, подпалената лаборатория и труповете които остави след себе си.
Премести се малко, така че ветрецът да не вее от него към нея. От опит знаеше, че изкушението е по-малко, когато не ти е под носа.

Колобър слушаше с половин ухо музиката, тоест какофонията носеща се откъм партито а лешниково кафявите му очи съзерцаваха листата по дърветата и по земята, както и последните слънчеви лъчи.
- Вампиризма ли? - премести поглед към събеседничката си - Тогава воювахме с византийците, така де защитавахме се. - Каза и той откъде е. - Бях командир на полк. И в една загубена битка получих копие в гърдите. При други обстоятелства това щеше да е края. Само дето край полесражението минавали група вампири и в резултат ей ме тук.
Сви рамене.

Колобър чоплеше разсеяно кората на дървото, когато следващият въпрос на брюнетката наруши тишината и достигна до ушите му. Уточняващ въпрос.
- Проявих доверие към когото не трябваше - отвърна българинът. Да си остане между нас и той го запази за себе си, въпросната личност бе от женски пол и по-късно я наказа. Със смърт
- И това ми струваше няколко години като опитно зайче.

Българинът също се отдели от дървото на което се беше опрял и насочи кафявите си очи към небето и лунния кръг. Права беше
- Да потвърди Колобър. - Хм с тукашните още не съм се срещал - отбеляза до голяма степен на себе си.
Имаше предвид местните върколаци. Той по принцип се спогаждаше с тях, е не винаги, разбира се, но все пак избягваше близки срещи по това време.

Българинът премисли набързо, разбирайте за няколко секунди. Не бе сигурно, че ще се появи някой върколак, можеше да са се самооковали, обаче подобна вероятност не беше за пренебрегване и нямаше смисъл да рискува. А и не мислеше да го прави.
- Добра идея -съгласи се Колобър. - Към партито или в друга..- щеше да каже посока, само че изведнъж се прекъсна
- Имам лошо предчувствие.

Погледът на Колобър вече шареше по близките дървета търсейки подходящи, на които да се покатерят. И тук се яви проблем - повечето не  бяха такива. На някои например клоните можеше да не издържат, а по други качването щеше да е трудно. Впрочем не знаеше тя, каква катерачка е, но щом го предложи  значи  сигурно можеше. Да се върнем на дърветата. Все пак  това че повечето не бяха удобни да се катери човек отгоре им не, значи, че това важеше за всички.
- Ето тези - Колобър посочи две съседни дървета намиращи се едно до друго.

"Добре" - повдигна леко рамене българинът, когато Елена рече, че той ще се катери пръв
Отстъпи три или четири крачки, за по-добра засилка, демек отскок, след това ги пробяга, подскочи и се хвана за един от долните клони на избраното дърво. Помагайки си и с крака се набра нагоре. После придържайки се с едната си ръка се наведе и протегна другата да помогне на брюнетката, ако евентуално се нуждаеше. От тук нататък му оставаше само да се настани възможно най-удобно, което в този случай не бе, кой знае колко и да чакат изгрева.
" Кога за последно бях така?" - замисли се Колобър. И под "така" нямаше предвид катерене по дърветата за удоволствие или бране на плодове. - "А да" - сети се.

Колобър и Елена се бяха настанили на дървото и чакаха. Клоните сигурно щяха да ги издържат, но дори и да се счупеха пак биха могли да се покачат. Ако не на това, същото дърво, то на на някое съседно. Разбира се, зависеше от обстоятелствата, в смисъл че долу можеше да има върколак, обаче нямаше смисъл от излишни (донякъде) притеснения.
"Аууу" - изведнъж се чу вълчи вой и една фигура, принадлежаща на съответното животно се мярна долу да притичва между дърветата..