Дерек Хамилтън

— Схващам мисълта ти, Дерек. Искаше ми се да я бе изразил ясно в самото начало. Просто ще трябва да ги разкараме, когато дойдат за погребението.
Дерек въздъхна:
— Как? — рече той, изразявайки с тази единствена дума цялата сложност на въпроса и питайки се дали сестра му наистина е глупачка или само се държи като такава.
Как щяха да го направят? Та те не бяха просто мама и татко, които работеха зад някой бар или магазин, или нещо дребно, което бързо щеше да изчезне от проклетите мозъци на хората. Ставаше въпрос за двама художници, които всички познаваха, за съжаление, но и щастие, защото иначе нямаше да има къде да живеят и всички онези дребни простотии, без които хората смятаха, че не можеха да живеят.
- Хайде, идвай - рече той и я прегърна.
Знаеше, че я боли, макар че тя се опитваше да не го показва. Кого заблуждаваше? Дерек можеше да бъде нещастник, който само се чудеше къде да си завре оная работа, но тя беше неговата слабост и я познаваше, познаваше и себе си. И на него му бе тежко, макар че и той го прикриваше. Не беше нужно да се правят на безчувствени, когато и двама изпитваха силна болка, която знаеха, че ще отмине.
- Знаеш, че не бива да го криеш, нали? Можеш да плачеш. Тук съм само аз - каза и преметна кичура коса, който се бе появил пред очите й.
Силните му ръце не я пускаха. Искаше да й покаже, че в тази битка не е сама, че не трябва да се плаши от това, което предстои, колкото и тежко да беше то. А под това имаше предвид погребението. Тя ясно заяви, че ще ги отпрати, но и двамата знаеха, че имаше хора, които бяха пътували от края на света, за да почетат смъртта на двамата, които наскоро се разделиха с живота си. Щеше да й е гадно ... да това е думата, която се върти в главата ми. Щеше да й е гадно и на нея, и на него. Щяха да слушат фалшивите им думи, да виждат фалшивите им тъжни гримаси, но вече нямаха избор. Трябваше. Беше време, време да се сбогуват. Време сестра му да се сбогува с тях. Дерек отдавна беше приключил с тях, а и не се занимаваше с мъртви. Те го плашеха. Беше му по - добре без тях. Хвана нежно ръката й и я поведе към мястото, на което щяха да ги закопаят.
- Скъпа, престани - каза той, когато без да иска видя сълзите й. - Не се побърквай. Знаеш, че всеки умира. Това беше техният край. Не се измъчвай. Всичко ще бъде наред. Животът продължава и без тях. Знам, че ги обичаше, но не можеш вечно да живееш в миналото. Всичко свърши, скъпа. Това беше. Сега трябва да се съвземеш, да продължиш напред - грижовната му ръка се спусна по лицето му и изтри сълзите й, които не спираха. - Времето ти изтича. Не го хаби така ... трябва винаги да си щастлива, да се смееш, да се усмихваш, дори и да не искаш, защото това, скъпа, е животът - продължаваше да трие сълзите й.
Защо го правеше? Какъв беше смисълът? Какво щеше да спечели, когато не спираше да плаче? Само губеше ... губеше ценно време. Губеше всичко, което трябваше да пази. И тя беше голяма глупачка, но не можеше да направи нищо за нея. Тя бе избрала пътя си - този на страданията, на болката. Не искаше да вникне в другия свят, в по - добрия. Имаше и такъв, но не допускаше на Дерек да й го показва, а той искаше. Искаше тя да знае, че винаги всичко може да е наред, че може да живее добре и без да се обвинява. Все пак не ги беше убила тя. Имаше си човек, който беше свършил тая работа. Онзи идиот, който успяха да вкарат в затвора и Дерек щеше да направи всичко, за да не го изкарват, защото колкото и да не му пукаше искаше да не трови живота и на другите. Все едно си нямаха проблеми, че да им натресе някоя бърза смърт на някой близък.
- Не искам да оставам повече тук. Пусни ме! - почти заповяда момичето и Дерек я пусна.
Щеше да я остави сама да реши какво иска. Все пак това беше правилното решение. Така щеше да се научи, щеше да получи урок, който никога нямаше да забрави. Щеше да се научи да живее, освен ако не се самоубиеше, което се надяваше да не се случи.
Дерек направи крачка назад, а малко по - късно още няколко, обърна се и продължи по пътеката, която го водеше към колата му. Нямаше намерение да чака хората, които щяха да бъдат част от този празник за мъртвите. Знаеше, че има двама, трима близки, които щяха да свършат тяхната работа. Истината беше, че след този ден не чу нищо за нея. Дори не знаеше къде е, дали е жива, мъртва, но за него вече нямаше значение. В мига, в който се качи в тази кола, взе решението, че нямаше да се върне повече назад. Нямаше да поглежда към миналото, нямаше да гледа към изгубеното, щеше да приеме на сериозно съвета, който й беше дал. Надяваше се и тя да е направила същото, да е не е забравила думите му, да е дала нов старт на живота си, защото не искаше да свършва полужива надрусана или пияна в някоя канавка, както често се случваше с тези, които си мислеха, че една смърт води до края на всичко.
Но без да иска, просто така, сякаш някой бе чул, че понякога из съзнанието му името Рени Хътчерсън се въртеше из снежно белите хълмове на съзнанието му, така далечни от него. Една случайна среща успя да му разкаже целия й живот. Успя да разкаже за всичко, което бе успяла да постигне, докато бавно не я бе достигнала бавната и болезнена смърт породена от болест, която Дерек никога не научи и никога не искаше да я разбира. Важното бе, че бе живяла добре, че бе имала всичко, което бе искала, че бе постигнала мечтите, за които като малка говореше. Искаше да бъде различна, искаше да се занимава с животни, не обичаше рисуването, както по - голямата част от рода им и бе успяла. Бе успяла да достигне до животните, да ги опознае, да работи с тях.