“She did not exist; she was not anybody at all. She was thinner than ever. She wore an air of serenity, of indifference…”

by ➳ little flower 03.08.15 14:35

✘ Andrea Naveen Blaze

✘ 20 years old forever

✘ Died on 20 December 2002 in accident

✘ Ghost

✘ fc: Cara Delevingne

-Колко още, мамо? - измънка момиченцето, като се завъртя без ентусиазъм пред огледалото.

Мереше рокли от два часа и тънките й крачета не издържаха вече. Майка й измъкна тъмно русите й къдрици от якичката на роклята и ги пооправи с едно-две прецизни движения. Те това правеха всяка сряда, ходеха при любимите им дизайнери и репетираха за ревютата. Малката Андреа Блейз бе невероятен талант и истинска чаровница. Бе само на 7, а вече ходеше идеално на токчета, бе самоуверена до небето и успяваше да излъчва независима красота без да крие детското в себе си. Годината бе 1989 и всичко с възможно най-много цветове, разтегателен плат и топиране беше придобило невероятна популярност. Госпожа Блейз винаги бе искала кариера на модел, но след като се ожени и стана домакиня качи няколко килца, пък и възрастта й напредна. Сега дъщеря й, някак отличаваща се с особената си жизненост, интересно изваяни черти, и тъмно сини очи, които бяха подчертавани от дебели тъмни вежди, привличаше вниманието на всеки моден дизайнер и представяше много нови модели, а понякога й се снимаше за списания за детска мода. Тя бе смесица между жена и дете и всички знаеха, че когато порасне ще бъде още по-обичана неземна хубавица.

-Миличка, утре е събитието на мисис Азаки, трябва да репетираме.

-Ще може ли сладолед след това? - попита момиченцето, а майка й я изненада, като й подаде една ягодова близалка.

-Ще отидем да купим крем карамел и ще го ядем в парка. - прегърна я през рамо жената, а момиченцето гъвкаво свали роклята, за да обуе полата, която асистенката донесе, без да изцапа нищо с ягодов сироп.

Тя бе щастливо и успяло дете. Тя имаше бъдеще и красиво детство, множество порцеланови кукли и мечти да бъде на билбордите в Ню Йорк и Лос Анджелис. Танцуваше спортни и свободни танци, организираше чайни партита за приятелките си, които досущ като нея бяха наследници на богати семейства, както и шоута само за семейството й, което се състоеше от нея, мама и татко и две кучета- хъскитата Едуардо и Ник Младши. Може би някой ден щеше да стигне и до Холивуд. Искаше да бъде невероятна като Джуди Гарланд, да танцува и пее сред декорите, създавайки свой собствен вълшебен свят.

“She did not exist; she was not anybody at all. She was thinner than ever. She wore an air of serenity, of indifference…” Tumblr_mfgrzpnUD11qdj9xio5_r1_250

“She did not exist; she was not anybody at all. She was thinner than ever. She wore an air of serenity, of indifference…” Tumblr_mfgrzpnUD11qdj9xio6_r1_250

-Андреа! Къде отиваш, за Бога? - госпожа Блейз подскочи стреснато, когато дъщеря й профуча през кухнята, грабна една от питките с подправки от ръцете й и се запъти към входната врата.

Андреа се обърна, а дългата й тъмно руса коса, права и гладка като коприна, се развя зад нея. Тя отхапа от питката и отговори с пълна уста и различаваща се развеселена усмивка:

-Ангъс и Ники ме чакат отпред с колата.

-Само осем часът е! - завайка се майка й и прекара ръка по главата си, при което ролките й се разхлабиха. - Ангъс и Ники не закусват ли със семействата си?

-Никой не хаби време да сяда и да закусва вече, мамо. Всичко става в движение.

Андреа пъхна пръстите си с нокти лакирани в черно, в джоба на късите си скъсани панталонки и сви рамене. Тя бе спала само около час край полунощ, а после бе бодувала в къта на спокойствието до седем, разглеждайки стари плочи и записвайки си любимите откъси от песните. Въпреки липсата на сън бе бодра, щеше да си вземе кафе от закусвалнята по пътя и разходката из околностите на града, която ги чакаше, щеше да я събуди съвсем.

-А сигурна ли си, че това се води блуза? - попита майка й, загръщайки себе си с халата, сякаш така щеше да скрие и голата кожа на дъщеря си.

-Не е блуза. Бюстие е. - отвърна мъдро Андреа като опъна бюстието си, което бе сложила набързо. - Пък и имам ръкавици, така че ако си развихриш въображението може да мине за блуза. - тя се засмя и подръпна ластика на розовите си ръкавици.

Преди госпожа Блейз да измисли за какво още да направи забележка на дъщеря си, която си живееше младежките години на пълна скорост, Андреа се завъртя, изтупа трохите от питката, която погълна набързо, в коридора и излезе навън боса, грабвайки кожените кубинки в ръка.

-Анди! - извика момчето с дългата коса от предната седалка на синия мустанг, а момичето на задната седалка с платинено русите къдрици, се изправи и изсвири с пръсти.

Андреа, известна на всички в градчето като Анди Дивата, се метна на мястото до шофьора. Шофьорът, мистър Ангъс Рок, я придърпа веднага към себе си и я целуна.

-Потегляй. - през смях го подкани Ники, най-добрата приятелка на малката Блейз, след като ги раздели и наду клаксона.

Анди остави кубинките си, отметна косата си и увеличи радиото. Ангъс запали двигателя и след миг те профучаха по иначе спокойната улица, от чиито две страни ги гледаха изрядни скъпи къщи на хора, които никога нямаше да одобрят музиката, която те слушаха. Само че годината бе 1996, те тепърва се учеха да живеят, а музиката нямаше да се намали, защото тя изразяваше мислите, чувствата, вътрешният им вечен бунт.

Годината беше 2000 и музиката бе намалена, а бунтовете потушени и заменени от душевни терзания. Андреа Блейз бе на 18 години и сърцето й бе разбито от същото това момче, което когато тя бе на 14 я дари с първата целувка. Бяха заедно колко, четири години? Той бе нейното първо всичко, а ето, че наскоро разби сърцето й на парчета, за да бъде с най-добрата й приятелка. Такова клише никой не очакваше да се случи на уникалната и забавна Анди, която целият град обичаше и наскоро бе станала сензация и в местния театър. Момичето си стоеше вкъщи от дни, говореше само с майка си и оплакваше освен любовния си живот и смъртта на едно от любимите си кучета. Ник Младши бе погребан в задния ми двор и гробът му бе отделен. Сега те освен кът на спокойствието, който всъщност бе една остъклена тераса на третия етаж, си имаха и лично гробище. Колко поетично.

Месец по-късно Анди най-сетне излезе от къщи и както винаги изглеждаше зашеметяващо. Чарът й бе вечен, а усмивката ярка като звездите. С новата й най-добра приятелка, отличничката на випуска Амелия Кларк, посетиха студио за татуировки. Същата вечер по извивката на врата и ключицата на малката Блейз се мъдреше надписът "Wild hearts can't be broken" като красива и необикновена огърлица. После през оставащото лято те се готвеха за колежа. Анди не бе в колеж от класацията, но щеше да учи театрално изкуство в съседния щат. Или поне така се очакваше. Само че в края на августските жеги, майка й се разболя и тя отложи колежа, за да остане и пази семейството. Не успя да спаси живота на жената, която я бе превърнала в истински модел на една скрита ера, но успя да й припомни хубавите им мигове заедно. През годините на пубертета Андреа се бе отчуждила от майка си, бе крила много тайни, но следващият април през обещаващата сериозното начало на новия век 2001 вече всичко бе съвсем наред. Разбира се, наред, доколкото може да бъде в една къща, чиято основа се разпада заради коварна болест. Лятото настъпи, но слънцето не грееше за семейство Блейз. Госпожата, която бе главата й лицето на цялото семейство, почина в ранното утро на знаменития 4-ти юли. Андреа не се съвзе лесно, всъщност изобщо не се съвзе. Останаха двамата с баща й, но тя никога не бе била близка с него и те знаеха, че едва се познават и само си напомнят за това, което вече са изгубили и не са. С началото на есента си тръгна не само лятото, от семейния дом си тръгна и Андреа. Тя отново стана дивата Анди и този път имаше собствена кола, ярко червен кадилак. Бе модел, може да се каже. Живееше по-скоро с парите, наследени от майка й. Вече не се свързваше с името и репутацията на семейството, просто защото за нея такова семейство вече нямаше. Реши да бъде самостоятелна и разбра, че е най-безопасно да бъде сама. Така и не отиде в колежа, където бе приела и смяташе да постъпи същата есен. Не виждаше смисъл да търси образование, защото знанието не се криеше в него. Дълго време просто пътува, опозна себе си, преоткри се. После, за една следваща Коледа тя се върна в родния си град и никога не го напусна. Защото загина, оставяйки красотата и духа си на пътя през собствената й къща. Заслепена от ярки светлини и ударена право в сърцето от стар мустанг. Инцидент и непредумишлено убийство, казват всички. Карал го същият онзи Ангъс, който цялото семейство Блейз познаваше. Пиян, изгубил контрол, твърди, че искал да се види с Анди и затова карал към тях. Безкрайна трагедия, дълго време целият град бе в траур.

Една душа обаче се върна към живота, изчезна от умовете на хората и се възроди като призрак. Една душа, която гледаше към изцедените от мъка и ужас очи на първата си любов и шепнеше:

-Видя ме. Видя ме, но само за миг.

Това бе и нейният досег с рая, един единствен миг и после пак бе въвлечена на земята. Животът наистина минава на лента, когато ти остават секунди до смъртта. Андреа Блейз бе доволна от видяното, но нещо и липсваше и тя остана да го намери. Видя грешните места на картата. Това, че не бе сбъднала детските си мечти може би. Не бе отишла в Холивуд. Че не се бе сбогувала с никого. Че по някаква нелепа ирония я уби любовта.

Имаше едно време един призрак, който се чувстваше почти като човек. Това време е сегашната ни гостенка 2015, а призракът е Анди Блейз. Тя можеше да обича, тя не знаеше как да прави друго освен да се преструва, че не е мъртва. Не беше сигурна какво трябва да оправи и не искаше да напусне града. Студена като ледена скулптура, тя бе досущ толкова изящна. Живееше, бе си осигурила настояще, но вече нямаше нито минало, нито бъдеще. Не се снимаше, защото я нямаше на снимките. Роклите ги носеше, но не ги усещаше. Майка си си я спомняше, но вече не я познаваше. Може би щеше да е по-добре мъртва завинаги, да си отиде, както би трябвало да стане. Съдбата обаче още я държеше. Един град, едни улици, само че други хора и почти нищо познато. Едно ново начало за момиче, което няма как да има край и среда. Момичето обаче все танцуваше и имаше диво сърце, а всички знаем какво казват за тях. Струва си да я обичате, студена или не. Жива или мъртва. Може би това бе средата, която тя търсеше.