i woke up, i was stuck in a dream.||s. allister

Кристалните й очи засияха, щом завършиха детския си танц в дъното на широката правоъгълна кутия. Не можеше да повярва, че най-после ще го направим. Щяхме най-после да избягаме от всички, които ни препъваха през цялото това време. И щяхме да бъдем щастливи. Заедно. Щяхме да се обичаме безусловно, също както досега. Щяхме да наемем хора, които да построят дома на мечтите ни, където щяха да отраснат двете ни дечица - момче и момиче. Щяхме да се караме на всеки две секунди, щях да й казвам, когато говори прекалено много и когато вдига много шум за нищо, а тя щеше да ми казва, когато се държа като пълен задник, но чувствата нямаше да избледнеят. Всяка сутрин тя щеше да приготвя обяда за децата, докато аз допивах кафето си. Щях да обръщам погледа си към часовника, осъзнавайки, че съм закъснял, а докато се усетя, тя вече щеше да е допряла устните си до моите за „довиждане”. Щях да се прибирам късно вечер, капнал от работа, а тя щеше да ме посреща сърдита, мислейки, че цялото това време съм прекарал в бурен секс със секретарката на шефа. И докато изрича жестоки обиди и ругатни срещу лицето ми, аз щях да я целуна и да й кажа, че е всичко за мен. Щеше да се успокои и да продължи да бъде моя. И щяхме да живеем дълго. Остарели, сбръчкани, щяхме да прегръщаме внуците си, които щяхме да виждаме само по Коледите и рождени дни. И щяхме да бъдем щастливи. Заедно. Щяхме да се обичаме безусловно, също както досега. Поне в моите мечти.
В правоъгълната черна кутия имаше два самолетни билета, с които да заминем за Венеция. Там смятах да отпразнуваме другия ми подарък, намиращ се на дъното на кутийката, точно под билетите. Когато видя другата кутийка – малка, черна, квадратна, с едва доловими за окото бели ленти по краищата – очите й грейнаха още по-ярко.
„Ще се омъжиш ли за мен?”, добавих тихо, като се усмихнах и паднах на колене, поемайки ръката й в своята.
Тя не каза нищо. И дума не обели, но видях сълзата, стичаща се по прекрасното й лице, докато ме прегръщаше. „Да, да, да, да….”, шептеше, сгушила се в мен.
„Обичам те!”, вметнах тихо с очи, препълнени с радост. Тя ме целуна меко и любящо. И потънахме в тишината на нощта.
След два дни летяхме. Полетът беше в около два през нощта, така че прекарахме цялата вечер в пълнене на куфарите. Беше дванадесет, когато натоварихме багажа и потеглихме към летището. Шофирах спокоен с ръката й в моята. Обичах я. Знаех, че и тя ме обича. Нищо друго нямаше значение, освен мига.
Но и той приключи бързо. Камион, натъпкан с лесно запалима течност, не ми казаха точно каква, ни връхлетя. Не бих посмял да опиша подробностите, боли твърде много. А и не знам много, изгубих съзнание заедно с взрива. Тя изчезна. А аз - заедно с нея.


Тит. Тит. Тит. Тит.
- Себастиан? Хайде, Себастиан. Зная, че си буден. Отвори очи, Себастиан.
Жената бе на около петдесет, очевидно медицинска сестра, взираше се в мен с една от онези топли майчински погледи... Чакай, в болница ли бях?! Изправих се бързо от леглото, започвайки да се оглеждам във всяка възможна посока и да пърхам с ръце, докато огромно количество болка в главата, сякаш бях прострелян с автомат, не ме притегли отново към изключително неудобната възглавница.
- Не знам кой е Себастиан, но определено не съм аз! Какво правя тук?! Последното нещо, което помня е, че...
Какво? Кой се бе случило? Какво ставаше, за Бога?! Кой бях аз?
- Да. Точно така. - жената кимаше без да смъква онази усмивка, която вече ми лазеше по нервите. - Докторът ще дойде до половин час. А ти си почивай.
Не ставаше. Колкото повече напрягах съзнанието си, толкова повече болката се увеличаваше.
- Чакай! - протегнах ръка към сестрата точно преди да излезе. - Разкажи ми.
Жената въздъхна тежко, сякаш бе готова да продължи по пътя си, но явно се отказа и отново се върна към леглото ми, сядайки в края.
- Събуди се преди няколко часа и ми задаваше същите въпроси. Не помниш ли? - кимнах отрицателно и продължих да я гледам все така заинтересован от... себе си? - Себастиан Уайт Алистър - така се казваш. Приехме те преди месец и ужасяващи травми. Ти и годеницата ти... Претърпя ли сте инцидент.
- Имам годеница? - погледнах я объркано.
- Или поне си имал. Колегите казват, че за последно са я видели пред операционната. Видяла е всичко - как доктор Монрое пришива раната на главата ти... - бързо опипах с длан черепа си, усещайки огромната рана.
- Болката...
- Правилно. Болката. - кимна механично. - Тогава не ти възлагахме големи надежди. Явно е разбрала и е избягала. Не сме получавали информация за нея.
- Казахте, че се е случило преди месец...
- Точно така. Изпадна в кома. Решихме да изчакаме известно време преди да изключим машините. Но ето че...
- Ето, че съм отново тук. Родители?
- В документите пише, че са загинали преди години.
- Тоест, все едно съм мъртъв?

Одобрен си и добре дошъл! :3