The Show Must Go On

by Anna Lightvile 03.05.14 23:51

Anna Lightvile || Years: 21|| Hunter || FC: Lyndsy Fonseca

Характер:
Анна е една доста комплексна и сложна личност. Тя е убедена, че винаги е права, по-умна и по- способна и подходяща от останалите. Тази нейна сила и убеденост й помага да се справя с всякакви критични положения и да приема всички предизвикателства. Тя е естествен водач, истински лидер. Винаги се бори честно, никога не се крие от опасностите и поема цялата отговорност за останалите. Оптимизма и вярата й в себе си са големи. Ненавижда лъжата и неясните отношения и в същото време е щедра, великодушна, очарователна. Когато има проблеми с някой, тя не започва интриги, а открито и честно изисква да се изясни ситуацията. В личният си живот тя е романтична и щедра. А във взаимоотношенията си с най-близките е много любвеобилна и покровителстваща.
Анна има изправена стойка и гордо вдигната глава. В походката има достойнство и ясно изразена царственост и гордост. Надменността й е безкрайна и смята множеството от хора за по ниска класа от нейната, макар и да се старае винаги да се държи любезно и на положение с всички. Но горко ви, ако я нападнете. Тогава Анна се превръща студена и цинична, точно обратното на това, което тя обикновено е. Когато е на лов, тя е аналитична и стратегическа, опитвайки се винаги да запази спокойствието си.

История:
Кабинетът бе потънал в сумрак и единствената светлина идваше от малката, красиво орнаментирана нощна лампа, разположена на масивното дъбово бюро. Въздухът беше пропит с аромат на тютюн, разнасящ се от вече догарящата цигара в пепелника. И в тази тъмна уютна стая се различаваше малка и крехка фигура, която почти се губеше в голямото кресло. Да, това беше Анна, седяща отново в кабинета на баща си, който от доста време вече беше нейн. Тя обичаше най-много тази стая от цялата къща. Тук можеше да усети присъствието на баща си, макар и него да го нямаше вече от толкова много време.
Блондинката бавно отгърна следващата страница от стария тефтер, поставен пред нея. Това беше малка книга, подвързана с кафява скъпа кожа, а най-отпред са гравирани съвсем семпло, но красиво буквите Р.Л. – Робърт Лайтвайл. Страниците бяха изписани с равен почерк, който навяваше толкова много спомени на Анна. Тя често прекарваше време, наблюдавайки как баща й пише и се наслаждаваше на спокойствието, което се излъчваше от него. Сега това спокойствие беше пропито в цялото помещение. За минута Анна вдигна главата си и се взря в тъмния прозорец пред нея. Колкото и да искаше й беше трудно да се съсредоточи. Трябваше да открие информация за поредното свръхестествено същество, което носи смърт в Мистик Фолс, но мислите й постоянно се отклоняваха към баща й. Все още живо си спомняше онази вечер, в която той излезе и повече не се върна.
Само с едно мигване на очите, тя мислено се пренесе в онзи съдбовен ден. Двете с майка й стояха в просторната дневна на имението Лайтвайл, очакващи напрегнато баща й да се прибере. Но него го нямаше. Напрежението се усещаше в цялата стая. Майка й за пореден път погледна към вратата с поглед изпълнен с надежда, но и този път шумът не беше от колата на господин Лайтвайл. Анна тропаше нервно с пръсти по масата, а погледът й не се откъсваше от измъченото лице на майка й. Внезапен телефонен звън накара и двете да подскочат. Майка й плахо се приближи към телефона и вдигна слушалката. Анна напрегнато я погледна. Раменете на притеснената жена рязко и немощно се отпуснаха. В лицето, което малката не виждаше ясно, нямаше и следа от буйната непресекваща жизненост, а в очите , търсещи нейните, личеше същият страх и безпомощност, които й бяха познати от погледа на малките деца. Госпожа Лайтвайл се беше превърнала в една дребна и немощна старица. Изведнъж ужасът от неизвестността връхлетя сякаш изневиделица от тъмнината, сграбчи Анна и я прикова на място и тя само се взираше в майка си със замръзнали на устните въпроси.
На следващия ден на закуска цялото семейство беше потънало в траурно мълчание. Госпожа Лайтвайл седеше начело на масата — побеляла стареца с невиждащ помръкнал поглед, прикован във вратата, и с леко наклонена глава, ослушваща се да чуе познатите стъпки на Робърт. Тъкмо ясички щяха да започнат да се хранят, когато унилия поглед на госпожа Лайтвайл се отмести от вратата, а от устните й се отрониха няколко думи:
-Нека първо да изчакаме, Робърт. Сигурна съм, че всеки момент ще слезе.
Анна вдигна натежалата си глава и се вгледа в майка си стресната и недоумяваща, ала срещна умолителните очи на Аарон, застанал зад стола й. Изправи се несигурно с ръка на гърлото си и отново изгледа във вече непознатата старица в ярката светлина на утринното слънце.
До този миг малката не си даваше сметка колко много е разчитала на майка си да поеме нещата в свои ръце, да й казва какво да прави, а сега… Снощи тя като че бе съвсем на себе си. Вярно, нямаше и следа от присъщото й спокойствие, ала поне говореше свързано, а сега… сега дори не помнеше, че Робърт е мъртъв. „Възможно ли е мама да е загубила разсъдъка си? — запита се Анна и усети, че натежалата й глава почва да се цепи от болки при стоварването на този нов удар. — Не, не, тя е само замаяна от всичко, което се е случило. Същото става и с хора, прекарали тежка болест. Тя ще се оправи. Трябва да се оправи. А как ще я карам, ако не й мине?… Не е време да мисля за това. Сега няма да мисля нито за нея, нито за татко, нито за другите ужасни беди. Има толкова неща, за които трябва да се погрижа — поправими неща. Няма да затормозвам ума си с непоправимите.“
Тя излезе от трапезарията, без да хапне нито залък, и отиде на задната веранда. Направи само няколко крачки, след което се строполи на земята. Дълго време лежа в меката прах, все едно на пухена възглавница, а в ума й витаеха смътни мудни мисли. Тя, Анна Лайтвайл, лежеше тъй болна и слаба, че не можеше да се помръдне, но никой в света не знаеше какво й е, нито се интересуваше. Никой нямаше да се загрижи за нея в този момент, дори и да разбере колко е зле, защото хората си имаха толкова много неволи. И всичко това се случваше на нея, Анна Лайтвайл, която дори не си беше помръдвала пръста, за да вдигне захвърлените си на пода чорапи или да върже панделките на пантофките си, Анна, чиито капризи и прищевки бяха удовлетворявани бързо и охотно през целия й живот.
Докато лежеше простряна, твърде отпаднала, за да се бори със спомените и тревогите, те се втурнаха към нея и я заобиколиха отвсякъде като лешояди, надушили смърт. Тя вече не намираше сили да каже „По-късно ще мисля за мама, за татко, за всичко … Да, по-късно, когато ще мога да го понеса.“ В този момент не можеше да го понесе, но мислеше за всичко това, неподвластна на волята си. Като хищни птици мислите кръжаха над нея, спускаха се заплашително и разкъсваха съзнанието й с клюнове и остри нокти. Тя не знаеше колко дълго остана да лежи тъй, с лице в прахта, напечена от безмилостното слънце, завладяна от спомени за покойници и за някогашния живот, който бе отминал безвъзвратно, вгледана в мрачната бездна на бъдещето, зейнала пред нея.
Когато най-сетне се надигна държеше главата си високо изправена, но нещо от младостта, от свежата красота и неотдадената нежност бе завинаги изчезнало от лицето й. Мъртвите нямаше да възкръснат. Дните на безгрижно охолство и веселие бяха навеки отлетели. И със същата решителност, с която се изправи, Анна намести в ума си своя нов начин на живот.
Връщане назад нямаше и тя продължаваше напред по пътя си. И ето я отново. Седяща сама в тъмния кабинет, продължавайки делото на баща си.