worse than nicotine-

Lust

prostitute

24

Megan Fox

human

worse than nicotine

Кристалните й очи засияха, щом погледна в кутийката. Не можеше да повярва, че най-после ще го направим. Щяхме най-после да избягаме от всички, които ни препъваха през цялото това време. И щяхме да бъдем заедно завинаги. Щяхме да се обичаме вечно. Щяхме да наемем хора, които да построят домът на мечтите ни, където щяха да отраснат двете ни дечица, момче и момиче. Щяхме да се караме, но чувствата нямаше да избледнеят. Всяка сутрин Тя щеше да приготвя обяда за децата, докато аз допивах кафето си. Щях да обръщам погледа си към часовника, осъзнавайки, че съм закъснял, а докато се усетя, тя вече щеше да е допряла устните си до моите за „Довиждане”. Щях да се прибирам късно вечер, капнал от работа, а тя щеше да ме посреща сърдита, мислейки, че цялото това време съм прекарал в бурен секс със секретарката на шефа. И докато изрича жестоки обиди и ругатни срещу лицето ми, аз щях да я целуна и да й кажа, че е всичко за мен. Щеше да се успокои и да продължи да бъде Моя. Щяхме да живеем дълго. Остарели, сбръчкани, щяхме да прегръщаме внуците си, които щяхме да виждаме само по Коледа и рождени дни. Щяхме да бъдем заедно завинаги. Щяхме да се обичаме вечно. Поне в моите мечти.
В правоъгълната черна кутийка имаше два самолетни билета, с които щяхме да заминем за Венеция. Там смятах да отпразнуваме другия ми подарък, намиращ се на дъното на кутийката, точно под билетите. Когато видя другата кутийка – малка, черна, квадратна – очите й грейнаха.
„Ще се омъжиш ли за мен?”, добавих тихо, като се усмихнах и паднах на колене, поемайки ръката й в своята.
Тя не каза нищо, но видях сълзата, която се стичаше по лицето й, докато ме прегръщаше. „Да, да, да, да….”, шептеше, сгушила се в мен.
„Обичам те!”, вметнах тихо с очи, препълнени с радост. Тя ме целуна меко и любящо. И потънахме в тишината на нощта.

След два дни летяхме. Полетът беше в около два през нощта, така че прекарахме цялата вечер в пълнене на куфарите. Беше дванадесет, когато натоварихме багажа и потеглихме към летището. Шофирах спокоен с ръката й в моята. Обичах я. Знаех, че и тя ме обича. Нищо друго нямаше значение, освен мигът.
Но и този миг приключи бързо. Камион, натъпкан с лесно запалима течност, не ми казаха точно каква, ни връхлетя. Не бих посмял да опиша подробностите, боли твърде много. А и не знам много, изгубих съзнание заедно с взрива. Когато се събудих в болницата, нея я нямаше. Оттогава не съм я виждал.
Безименна за вас.
Целият свят за мен.




Момичето бе прекрасно. Когато вдигнах телефона, вярвах, че ще пристигне удивително грозна, състарена след милионите клиенти евтина жена. А ето, че тя бе перфектна. Още щом влезе през вратата се влюбих в погледа й – празен, загадъчен, но изящно перфектен. Очите й бяха сиви, напомняха ми за водите на Ниагара. Косите й, гарваново черни, изглеждаха така меки и копринени. А тялото й… Ех, тялото й! Бе излязла от картина на Да Винчи. Още тогава се влюбих в нея. Но тя не се обичаше. Ненавиждаше се. И въпреки, че й плащах за едночасовите ни срещи, в които се предполагаше, че трябва да мачкаме чаршафите, ние говорихме. Обичах да слушам гласа й. Бе тих, мек, галеше ме по всевъзможни начина на места, които никога не съм предполагал, че имам.
Ранена птица. Така често я описвах. Не й харесваше, но го преглътваше някак. При последната ни среща ми разказа всичко. Не помнеше нищо отпреди три години. Събудила се в къщата на непознат. Като новородено. Безименна, прекрасна. Но непознатия не оценил тази нейна красота. За душевната говоря. Той видял в нея това, което аз видях в нея при първата ни среща – красива кукла. Кукла, с която решил, че може да прави каквото си поиска. И я вкарал в бизнеса. Направил я своя „фея”. „Какво по-хубаво от момиче без спомени?”, вероятно си е помислил.  




За какво са ви имената? В крайна сметка всеки ви слага етиките, които рано или късно заместват имената, които скъпоценните ви родители са избрали. Не са нужни, смятам. Ако имах име, вероятно щях да се чувствам като кученце. Въпреки че и сега е отчасти така – вързана на каишка от лош човек, който ме храни, пои, наказва дори. Човек, който ме дарява с нужните грижи, като в замяна иска просто да бъда послушна и да му играя по свирката. Не че се оплаквам, все пак той ме спаси от тъмнината. Моят черен принц.
И в крайна сметка любопитството ви разяжда отвътре, нали? Да чуете името ми, да разберете историята ми. Е, нека ви спестя усилията: не знам нищо за себе си. Просто се събудих една сутрин без минало, без име.
Повечето от вас ще упрекнат професията ми. Ще ми сложат етикети, ще се подиграват. Но, позволявам си да отбележа, аз харесвам професията си. Тя помага на хората, колкото и невъзможно да звучи. Запълва самотата. Нима вие никога не сте били самотни?
Името. Да, да се върнем на него. Нямам име. А и не искам да имам, въпреки че това нищичко не би променило. Но има един етикет…. Тази етикет ми допадна, може би. Повечето ми клиенти го използват. Наричат ме Похот.