avery clement.

..Из "Дневникът на един невидим човек"...
|стр.596-603| 28 февруари | Париж, Франция|

"Беше тиха февруарска сутрин. Улиците на Париж бяха пусти и сухи. Забързалите се минувачи изглеждаха невидими пред виковете на съседката ми. Осем минутните остри писъци успяха да докарат силно главоболие на изнемощялата ми главица.
Чук! Чук!
Чук!
Чук! Чук! Чук!
- Идвам, дявол да те вземе! - изсъсках с висок тон. Станах от леглото и захвърлих гледката, която бях открил от клатушкащия се наляво-надясно прозорец.
- Какво? - попитах, правейки гримаса. Едва тогава съзрях разтревожения поглед и насълзените очи на младия си съсед.
- Моля Ви... Знам, че някога сте бил обслужващ в близката лечебница... Лиса ражда... - заяви задъхано и разтревожено.
- Лиса? Тя не трябваше ли да роди  през април?
- Да! Не знам какво стана. Моля Ви, помогнете ни!
Не бях от най-услужливите старци. Напротив. Обичах да стоя затворен в малката си срутена квартира и, не че бях доносник и любопитник, но предпочитах да гледам всичко през раздрънкалия се прозорец - обикновените граждани, извилите гръб богаташки дами и техните деца, дори бездомникът Чарлз, с когото често си говорех, когато застана на парапета на триъгълната тераска.
Но сега този зов за помощ пробуди медицинските умения в мен. Добре де, всъщност се замислих как всички ще говорят за невидимия старец, който изроди малко детенце с голи ръце.
- Веднага идвам! - продумах и влязох, като затворих скърцащата врата веднага след себе си. Разрових се в едно от десетките кубовидни шкафчета и извадих старите си медицински отвари - упойки, инжекции и прочие. Няма да описва как мина раждането. Едва ли ви се слуша за кръв, крясъци и смърт.
********************************************************
Погребението на Лиса бе в единадесет часа на идния понеделник - това решение бях длъжен да взема аз като очевиден убиец и спасител. А детето, Дарън кръсти Ейвъри. Красиво име.
Често я оставяше при мен. Съседите от долния етаж всеки ден идваха и оставяха по някой залък, подаръче за малката, одеалце и какво ли още не. А след като мястото у жилището на Дарън свърши, той ме удостои с честа да използва квартирата ми като свърталище на съседските дарове. Докато той бе навън по работа(или при проститутки, при които да удави мъката...по мое мнение), малката Ейв, стоеше при мен и заедно се забавлявахме, доколкото ми позволяваха силите. Дойдеше ли съсед, казвах че спи, или че се храни, или че става раздразнителна сред  чужди хора.
********************************************************
Двамата с Дарън, който вече чувствах като син, с нетърпение очаквахме тя най-после да проговори. И не след дълго и това се случи.
"Poupée."
Странно как едно малко американско.... О, забравих да спомена историята на Дарън и Лиса... Те бяха едно обикновено американско семейство, сключило брак без съгласието на родителите си, които после ги пропъдили от домовете им. Дошли тук с цел да създадат дом и да живеят щастливо. Това разбрах аз впоследствие. Но нека се върнем на малкото дете...
Докъде бях стигнал... А, да: Странно как първата дума на едно малко американско момиченце всъщност е френска. Младите си говореха на английски, докато бяха сами. Аз също общувах с Дарън на английски. А децата възприемат именно тези слова. Никога не бях говорил с нея на френски език. А ето че...."

|стр.1239-1240| 07 декември |Лондон, Англия|
"Не очаквах да я видя тук. Поканих я най-приветливо и не спирах да й се усмихвам. Седнахме на раздърпаното диванче и точно в този момент й завидях. Беше толкова красива - лицето й беше чисто, очите й големи, пълни с младост и сияние. Бе облечена като онези така наречени "дами", на които се подигравах преди много години, гледайки ги през прозореца. Но не можех да се подиграя с това момиче. Видях как баща й дава последния си залък на нея. Видях как от едър мъж се превърна в кожа и кости човечец. Видях и как умря. Умря в ръцете ми. Също като Лиса.
- Какво правиш тук, скъпата ми? - попитах и й казах една френска поговорка, която бях научил от нея. Протегнах треперещата си неможна ръка към Ейвъри и я сложих на нейната.
- Липсваше ми старецът, който разруши животът, който можех да имам. - погледна ме със злоба.
Учудих се и я погледнах. Къде беше усмивката? Къде беше топлотата, която й бях дал?
- Разрушил?
- Уби майка ми. После и баща ми. Те ме прибраха, Филип. Те се погрижиха за мен. Дадоха ми всичко, което ти ми отне. При Тях се чувствам свободна.
- Кои са те?
Тя се приближи и прошепна нещо на ухото ми.
Нещо...
Нещо като...
Вампирите..."