Сънят на Хаос. /Chaos And Nadia/

Не разбираше. Или не искаше да разбере. Отдавна не му се случваше да сънува, тъй като много от нощите му преминаваха в будуване и съзерцаване на луната или небето. Но ето, че от няколко дни бе започнал да има един и същи сън. Или не точно?
Намираше се в непознати за него гори. При нормални обстоятелства, това нямаше да го притесни или да го накара дори и да потрепне. Но имаше нещо необичайно в тях -предполагаше се да е ден, но мракът бе плашещо гъст. Клоните на дърветата бяха без листа и се преплитаха по странен и грозен начин, образувайки малки фигури, размиващи се някъде , потопени в мъгла. Дейвид бе облечен с типичните за него черни дънки и карирана риза. Косата му бе разпиляна и разрошена, сякаш бурен вятър се бе погрижил за това. Не знаеше къде е бил преди този момент и не знаеше къде ще се озове в следващия. Съществото имаше странното усещане, че се намира на място, където времето бе спряло или течеше по по-различен начин от обичайния и познатия. Тишината бе поразяваща; нямаше нито птици, нито какъвто и да било признак на живот наоколо.
Дейвид се огледа, сякаш за да потърси знак на къде да тръгне. По някакъв особен начин осъзнаваше, че сънува и че все пак трябва да се съсредоточи над всеки един малък детайл. Медните му очи фиксираха всичко наоколо. Дърво. Пътека. Дърво. И тогава нещо грабна неговото внимание. Именно тогава се бе събудил първия път. Следващата вечер бе получил своето продължение. Нещото, привлякло вниманието му, приличаше на сянка. На нещо нематериално, което премина между две дървета така, както хищникът се движеше между високите треви. Хибридът не обичаше да се чувства напрегнат или неподготвен, но бе факт, че не знаеше какво да очаква. Направи няколко крачки бавно и предпазливо. Сериозността на лицето му караше сенките под очите му да изглеждат някак по-дълбоки и коварни. Макар и в сън, Дейвид бе точно това, каквото представляваше и в действителност - страдащ от безсъние хибрид, с бледа кожа и сенки под тези големи очи. Сянката сякаш се бе изпарила. Но не, той я усети секунди по-късно, тичаща между други две дървета. Гоненица? Или просто игра, която той все още не разбираше напълно.
Последва я. Постепенно се приближаваше и сянката придобиваше фигура на жена. Все още безцветна и някак далечна, но по-близка от преди няколко мига. Фигурата се движеше изящно бързо и леко -сякаш се носеше по земята и дори не я докосваше. Или на него просто му се струваше? Бягаше бързо, но все не успяваше да я догони (или по-точно-две вечери подред). Докато накрая не успя да хване ръката ѝ достатъчно силно за да успее да я накара да спре това бягство. Бе започнал да чувства физическата умора в тялото си , защото този сън не го зареждаше, а по-скоро изцеждаше цялата му енергия, което бе необяснимо. Някъде, в някое будно кътче на съзнанието му, нещо му подсказваше, че може би това имаше нещо общо с неговия нов господар -Клаус. И в същия този миг, блясъкът изчезваше, отстъпвайки отново място на съня. Когато момичето се обърна към Дейвид, лицето ѝ му бе напълно непознато. Няколко мига очите му изучаваха нейните. Осъзнаваше напълно, че това не е лице, създадено от неговото подсъзнание, а реална личност. Не пускаше ръката ѝ, сякаш се боеше, че ще изчезне и отново ще се превърне в сянка , а гоненицата щеше да започне отново.
-Ти си истинска. -Продума бавно и внимателно хибридът, без да я изпуска от очи. Тонът му бе някак мек, изпълнен с почуда, макар отдавна да не се изненадваше от нищо. Свръхестественият свят бе толкова голям и необятен, че на дали ще успееше някога да разбере всичко. Огледа се за момент, само за да забележи, че на фона на всичко се бе появил лек вятър, но някак странно студен и пронизващ кожата. Дейвид намираше всичко за някак красиво, но също така и за изключително странно. Ако това бе нещо, свързано с неговия шеф, беше ли редно да му каже? Намрази се за прекалената зависимост, която напоследък бе придобил около Клаус. Не бе длъжен да му казва за своите сънища и мисли.
Върна погледа си на непознатата, опитвайки се да запомни всичко. Цвета на косата, очите. Кожата. Дори и лекия аромат, носещ се от нея. Не можеше да го оприличи на нещо конкретно, но с изненада установи, че му допада. Чернокосият се усмихна внимателно, макар все още да имаше твърде много недоизказани и изяснени неща, които висяха над него, като ледени висулки, заплашващи живота му.

Когато осъзна, че вятърът щеше да я отнесе, като малко перце, Дейвид се напрегна. От една страна осъзнаваше, че абсолютно никога не му се бе случвало да се почувства застрашен по някакъв начин. Но ето, че сега се чувстваше, като изгубен в средата на тази гора, която постепенно бе започнала да се възражда наново. Пред очите му все още стоеше гледката как Тя бе светлина, която превърна и него в светлина. Малките клони и тревата растяха , а слънцето огряваше всичко. Но когато го осъзна, бе твърде късно. Тя се издигаше и макар цялата зеленина да оставаше по мястото си, за момент почувства страх.
-Недей. Не тръгвай. -Бе отвърнал и усещаше собствената си ръка -изпъната напред, като човек, гледащ към надеждата, опитващ се да я хване и да не я изпуска. И ето , че неговата ръка бе твърде далеч от нея и тя щеше да изчезне. За момент бе забравил, че всичко това е просто сън, една част от който бе създадена от самия него. Другата? Другата оставаше загадка и за най-видния психолог, неспособен да допусне варианта, че съществува сила, която управлява всичко. Някои я наричаха "съдба", а други не искаха да я назоват с име, от страх, че ще се превърне в твърде материална. Както и да бе наричана тя обаче, все още си оставаше онази мистична сила, която бе създала този реален образ и бе решила да сблъска тези две същества, защото , според обещанията, които този сън даваше, те щяха да са една добра комбинация.
Вятърът разрошваше косата му, като дори за момент принуди хибрида да затвори очи и да прикрие лицето си. Когато отново ги отвори, медните му ириси не можеха да я намерят никъде. Нямаше я; тя си бе отишла. Искаше му се да вярва, че ще надзърне зад някое дърво и ще се върне при него, но някъде дълбоко в себе си знаеше, че нямаше да я види повече в този сън. За момент всяка зеленина отново изчезна, напомняйки му, че сам трябва да я намери, а до тогава, душата му щеше да остане това мрачно и мъртво място. И все пак, гордо, въпреки пустата земя, на пук на всички, стоеше дървото, което първо бе разцъфнало, със своите малки листенца. Сякаш на пук на всичко, се опитваше да докаже, че "лекуването" на неговата душа вече бе започнало и оставило следа в тъмното място, което трябваше да е неговия остатък на душата. Винаги се бе замислял, колко му отнемаше на човек да изкупи греховете си и колко щеше да отнеме на същество, което нямаше да умре никога от естествена смърт. Хаос свали все още протегнатата напред ръка бавно, оглеждайки мястото за последен път. Стисна очи, повтаряйки си "Събуди се." , докато накрая не отвори очи и не се намираше в малката стая, която бе определил за своя. Огледа се, сякаш за да се увери, че това не е част от поредния сън и затвори очи, мислейки си за Нея. Светлината го бе погълнала и го бе върнала в реалността, но той не можеше да спре да мисли за Нея. Сякаш нейното присъствие все още обитаваше неговото съзнание.
След всеки следващ път, когато затваряше очи, просто си спомняше за светлината и живота, който бе минал през него, макар и за секунда. Бе усетил силата на това от теб да струи живот, а Тя приличаше на чистата светлина. Засмя се на себе си. От кога си мислеше за неща, които съдържат дори и частица светлина в себе си? Нима отражението на неговата душа го бе изплашило? А нима имаше същество, което да не обича живота си? Тя бе неговото спасение, а той дори не знаеше, че имаше нужда да бъде спасен, преди да види истината.

//Никаква идея още какво да пиша. хД Смисъл , ако това беше края с работата със сънищата, може да започнем едно нормално в бъдещето? хД