the snowfall begins at 3a.m.

Тик-так.
-Всичко се върти.
-Знам, просто дишай.
Световъртеж.Обикновено световъртежите бяха най-гадната част от цялата ситуация.Сякаш цялата стая се върти, ти самият се въртиш.Въпреки че стоиш напълно неподвижен, имаш чувството, че всеки момент ще паднеш, ще се претърколиш няколко пъти и ще се удариш.След това идва и гаденето, което превръща момента в още по-гаден, но някак си никога не можеш да повърнеш.От цялото това въртене понякога получаваш и главоболие, което украсява ситуацията още повече.Накрая се опитваш просто да легнеш на земята и да изчакаш, защото тези двадесет секунди ти се струват като двадесет часа.
Тик-так.
Ето ги.Понякога можеш да видиш милиони хора, които по някаква странна причина изобщо не ти обръщат внимания.Друг път може да няма нито един жив човек.Винаги било различно...поне така казваха.
-Уинтър, спокойно!
ПУК!
Момичето падна по лице на улицата.В първите няколко секунди дори не си направи труда да отвори очи.Усещаше отвратителна болка в главата, затова просто искаше да лежи и да изчака да се върне там, където ѝ е мястото.
-Хей!Трябва да станеш от там! - Уинтър едва долови гласът на момчето, което се беше изправило пред нея.
-И защо?
-Защото може някоя кола да те сгази, а и не изглеждаш много нормално така.
Смехът на момичето се разпространи около тях двамата и не след дълго, когато вече беше способна да стане, се изправи и застана пред момчето.Изглеждаше ѝ някак познат, но не можеше да разбере откъде, затова просто се загледа в шоколадовите му очи и се опита да си спомни къде бе виждала лицето му.
Изведнъж чу бибиткане от кола и рязко извъртя главата си надясно.Можеше да се закълне, че животът ѝ бе минал на лента и щеше да обърне много по-голямо внимание на дадената лента, ако не беше тръгнала да спасява два живота едновременно.Обхвана тялото на момчето с ръцете си и се хвърли настрани към тротоара.(Всички можехме да чуем ругатните, които излязоха от устата на шофьора.)
Момчето не изглеждаше ядосано, по-скоро някак спокойно, но въпреки това Уинтър очакваше всеки момент да ѝ се разкрещи.След минута той се изправи, усмихна ѝ се и си тръгна, сякаш нищо не бе станало.(Вижте, ако на Уинтър не ѝ беше интересно, нямаше да тръгне след него.Но точно в тази секунда нещо в момчето я накара да го последва, сякаш от това зависеше животът ѝ.)Улиците, по които вървяха, изобщо не ѝ бяха познати, но тя се опитваше да игнорира това.Знаеше, че сега бе важен той.Дори не знаеше името му.Не знаеше кой е.Какъв е.Не знаеше нищо.Но въпреки това тя вървеше след него, защото ѝ изглеждаше познат.
-Защо ме преследваш?
-Не знам - Уинтър застана до него и се взря в посоката, в която гледаше момчето - Как се казваш?
-Питър.
-Уинтър.
-Добре.
Не знаеше в какво гледаха.По погледа на момчето сякаш бе нещо важно, но тя виждаше просто една стена.Бе от тухли и някак си бе направена наистина добре.За секунди огледа уличката, в която се бяха забутали.Беше тъмно и само уличната лампа, която стоеше на няколко метра от тях, премигваше, опитвайки се да освети възможно най-много.Момичето отправи погледа си към Питър.Той стоеше неподвижно, дори не мигаше; изглеждаше като човек, който чака нещо важно да се случи.Окото му от време на време потрепваше.Беше като скулптура.Беше красив.
-Ще умра след... - хвърли поглед към часовника на дясната си ръка - ...четири минути.
-Какво говориш?
Световъртеж.
Тик-так.
Сякаш целият под се разтресе.Уинтър бавно се отдалечаваше от момчето.
"По дяволите, по дяволите, по дяволите.Още пет минути, моля те!Трябва да му помогна!Само пет минути!Моля те!"Всичко се движеше.Главоболието стана още по-отвратително.Гаденето се върна.Щеше да се върне там, където ѝ бе мястото.Точно както си бе пожелала.
-Питър, махай се от тук! - крясъкът на момичето се разнесе из уличката, която се въртеше така силно.Искаше да го вземе със себе си, да го спаси.
Тик-так.Тик-так.
ПУК!