..he just kept getting grander and more mysterious.

“Takes a lot of tries before you hit perfection." He paused to reconsider that. "Well, except for my parents. They got it on the first try."
Той носеше хаос във себе си.Никакъв ред.Никакви  правила.Просто хаос.
Много неща можеха да се кажат за Николай.За това какъв беше той.Всички казваха „Николай си е Николай.”Сякаш нищо не можеше да се промени и той беше просто една безнадеждна кауза.Но никой не можеше да вини тези хора.Не можехте да ги вините за това, че не можеха да разберат колко повече беше той.Не можеха да видях какво се криеше в него, защото той не им позволяваше.Не можеха да разберат този съвършен хаос.Но той беше толкова  различен и истински.Специален.Специален до дъното на душата си.Кой можеше да го разбере?Кой можеше да види нещо отвъд постоянно менящите се настроение и онази красива ленива усмивка?Никой.Явно никога нямаше да могат да разберат този прелестен хаос.

Можех да го наблюдавам с часове.Това същество бе изтъкано от толкова емоции.Той се усмихваше по онзи очарователен начин,по който само той можеше.Винаги знаеше какво да каже ...дори често това да разваляше момента.Сякаш  тялото му събираше две личности в едно.В единият момент беше съвсем нормален, харизматичен, усмихваше се и  общуваше, а в другия  бе съвсем различен човек.Емоционално увреден човек, който носеше само тъга в себе си.Толкова щастлив, но и толкова тъжен.Не знам дали някога ще разбера какво толкова ме привлича в него.Дори по време на безкрайните му запои пак беше толкова красив.Дори в жестокостта си носеше такава  красота.

Понякога можеше и да е сериозен.Винаги, когато говореше за семейството си, беше сериозен.Това беше една от темите , която веднага променяше настроението му.Не говореше много за тях.Беше ясно,че във вените му течеше синя кръв.Казваше, че майка му е от далечна страна.Той дори нямаше представа как родителите му са се срещнали.Не знаеше нищо за семейството на майка си или просто не искаше да каже.По-късно разбрах защо не искаше да говори за нея.Тя беше мъртва.Имаше близнак, за който говореше с любв.Беше ми пределно ясно,че Николай в никакъв случай не бе перфектният брат, но  все пак той  го закриляше по своя собствен начин.Имаше нещо сладко в начинът, по който говореше за семейството си.Разказваше ми за тях, за живота им.За това как може един денда ни запознае.Разказваше как един ден ще ме заведе в дома си.Той го мразеше,личеше му,но така боравеше с думите,че го превръщаше в едно прекрасно място.Разказваше ми за несъществуващи замъци и кълна се,можех да ги видя.Той ги създаде, само за мен.

Не знам защо толкова много го обичам.Вътре в себе си той го знае,но го отрича.Казва,че не може да позволи на някой да го обича.С лекота сменя темата всеки път, когато искам да поговорим за нас.Боли, когато казва,че няма нас.Но той е красив, той е толкова красив..дори в своята жестокост, дори в своя мрак.

Става все по-лошо.Той се отдръпва от мен.Виждам го все по-рядко и почти не говорим.Избягва ме.Сладките му думи станаха студени.Мед капеше от тези устни,а сега виждам само лед.

Той си тръгна.
Такъв е Николай, винаги си тръгва.


“I was impressed, and also unnerved. Being around Nikolai was always like this,watching him shift and change, revealing secrets as he went. He reminded me of the wooden nesting dolls I'd played with as a child. Except instead of getting smaller, he just kept getting grander and more mysterious. Tomorrow, he'd probably tell me he'd built a pleasure palace on the moon.Tough to get to,but quite a view.”