Tatia and Damon| Преди два месеца

Something is said, it sits in my head It's been there too long, it's killing me slow.It's rolling around, it's pushing me down.It's keeping the good part of me closed.

Хората бяха странни.Животът им даваше толкова много възможности да постигнат желанията си, но въпреки това те постоянно мрънкаха с думите, че той е несправедлив, че дава най-доброто на най-не заслужилите и какви ли още самосъжаляващи се глупости от този род.Всеки се бе родил с еднакъв шанс за успех, въпросът бе дали всеки един щеше да има ума, за да съумее да постигне мечтите си, а не накрая на деня да подсмърча, тичайки при лоши хора, които можеха да осигурят завидни количества дрога и всякакви други боклуци с които хората си умираха да се тровят с извинителната мисъл, че това ги прави щастливи.Хайде де, накрая на деня, изтощени от всички глупости и тресящи се за поредната доза, определено бяха изключително щастливи хора с точно поставена цел в живота.
Не знаеше защо, но тази посока на размисли я насочваше към Клаус.Макар, той да не се вписваше точно в по-горното описание, неговата лудост бе подобна.Искаше извратена версия на понятието "щастлив живот" - на практика, място където да бъде крал, където всички да му се подчиняват, за да може да задоволи егото си.Беше тъжно, но само тези покрай него можеха да видят истинската картина.Татя си мислеше, надяваше се, че показвайки му, че миналото не е напълно изгубено, че тя е жива нещо ще се промени.Нещо в него ще му покаже истинската щастлива картина, но остана разочарована.Беше таяла някакви надежди през вековете, гледайки го как погубва семейството си, но сега тази надежда бе изчезнала.За него нямаше спасение.Нито за семейството му.Освен Илайджа, може би.
Тиха въздишка се откъсна от устните й, докато замисленият й поглед се взираше в чашата пред себе си.Не знаеше защо бе дошла тук.Всеки можеше да я види и да я помисли за Елена или Катрин, а точно сега не желаеше да издава присъствието си.Бе много по-добре никой да не знае за съществуването й.Може би трябваше да изчезне така както бе направила преди хилядолетия.Обмисляйки кой избор е най-добър, почти нямаше да обърне внимание на движението покрай нея и мъжкия глас.Все пак не изричаше нейното име.Но някаква частичка на съзнанието й, й напомни, че никой тук не знае коя е, а името което бе дочула определено бе на една от двойничките й.Нямаше от къде да знае кой беше мъжът, който я мислеше за Елена - дали бе враг или приятел, но знаеше, че трябва да се обърне.
-Здравей.
Татя се усмихна мило, но се отдръпна при опита му да я докосне.По погледа му си личеше, че се радва да я види.Почти бе забравила, че Елена е приятелка с целия град.

Деймън се зарадва на леката усмивка, с която го дари Елена, но не скри смущението си, когато тя се отдръпна от него, и смръщи леко вежди. Реши, че няма нужда да я притеснява повече с действията си. Макар че рядко се съобразяваше с хората около себе си, не можеше да си позволи да бъде егоистичен спрямо нея.
Настани се на близкия стол и без да се налага да казва каквото и да било, барманът плъзна чаша пълна  с уиски към Деймън.  Той сведе глава и премести погледа си върху чашата, след което бавно я надигна и отпи от  нея. Съжали, че се бе поддал на емоциите си за първи път в своя живот. Не можеше да определи дали тя е разочарована, уплашена или отвратена от него.
Мълча известно време. Не смееше да я погледне, за да види някоя негативна емоция в очите й. Той беше прецакал всичко отново, за пореден път. И нямаше нищо на света, което можеше да обори този видим и непоправим факт.
- Ако искаш да си тръгна, ще те послушам. Няма да направя сцена, да те нараня или дори да се ядосам – каза той и изправи гърба си, готов да стане от мястото си и да напусне заведението, а и живота й, ако това беше нейното желание.
На лицето му стоеше каменна маска, която слагаше всеки път, когато беше объркан, наранен или отхвърлен по някакъв начин. Не смееше да си признае, но фактът, че беше толкова близо до нея, а в същото време изключително далече, му причиняваше физическа болка.
- Виж, знам, че е глупаво да се извинявам. Глупаво е да си търся оправдания или да се опитвам да се изкарвам безгрешен. Но ти... наистина ми липсваше – каза той и сложи край на неловкото мълчание помежду им.
Искаше му се да я убеждава още, докато тя най-накрая го допуснеше до себе си, но и не желаеше да се натрапва или да става досаден. Нямаше да се принизи до такава степен. Не можеше да се познае, нито можеше да повярва на думите, които изричаше, но се чувстваше длъжен да каже нещо. Щеше ли да дойде момент, в който тя нямаше да го гледа, сякаш вижда чудовище? Никога не беше искал прекалено много и сега единстевоното му желание беше да намери място в бъдещето й.

Момичето продължи да го гледа объркано, като се стараеше да прикрива тази си емоция зад добре разработена незаинтересованост.Опитваше се да направи някаква връзка от думите, които изричаше непознатият, но единственото, което й стана ясно бе, че той е наранил Елена по някакъв начин и съжаляваше дълбоко за това.Татя бе готова да се закълне, че синеокият мъж обича Елена с цялото си сърце, макар трудно да го признава пред когото и да е и това я накара да почувства лека завист.Може би през годините бе търсила някой, който да я гледа по начина по който непознатият я наблюдаваше в момента.Готов да направи всичко за нея, който не се притесняваше от това да се извини за направената глупост.
-Не е нужно да си тръгваш.Остани.
Тя се усмихна отново, слагайки един кичур коса зад ухото си.Може би просто трябваше да му каже, че не е тази за която я мисли или да си отиде, карайки го да се почувства още по-ужасно, а по-късно, когато евентуално разбереше, че тя не е била Елена, щеше да започне да се чуди коя е, но Татя не направи нито едно от двете.Не виждаше нищо лошо в това да се опита да влезе в кожата на Елена за няколко минути.Така щеше да разбере малко повече за последната от рода Петрова.Бе прекарала прекалено много време следейки всяко едно движение на Майкълсън и бе занемарила някои други неща, които й бяха от нужда.
-Виждам, че наистина съжаляваш.Всичко е в очите ти.Как някой не би простил на някой, който те гледа по този начин? - Тя се пресегна, слагайки ръката си върху неговата. - Всичко е наред.И ти ми липсваше.

Деймън беше свел поглед и не усети кога ръката на Елена се озова върху неговата. Изненадата го накара да вдигне поглед, търсейки в очите й отговора. Думите й го зарадваха и той побърза да ги отметне като някакъв напредък. Елена имаше пълното право да не прояви разбиране към него и да си отиде, но тя избра да остане, което накара Деймън да се почувства до някъде значим. За първи път от много време насам той остави непринудената си усмивка да изгрее на лицето му. Деймън добре владееше чувствата си, рядко ги изваждаше на показ, но точно тук и сега, той беше истински. Той предпазливо докосна дланта на Елена и нежно погали  пръстите й.
Сините му очи срещнаха нейните и на Деймън му се прииска да я прегърне, да я придърпа в обятията си и никога да не я пусне да си отиде. Никога не се беше чувствал по-този начин. Той беше наясно какво щеше да го направи истински щастлив – мисълта, че през цялото това време, докато той беше напълно и безвъзвратно влюбен в нея, тя е изпитвала нещо към  него. Разбира се, той много пъти беше обмислял възможността, в която нито едно от желанията му не се сбъдват, но никой не можеше да каже на сърцето му кого да обича, никой не можеше да определя бъдещето му. Но понякога, Деймън трябваше да се изправи срещу реалността, в която той и Елена никога нямаше да бъдат заедно по начина, по който той очакваше. Често казваше, че всяка една връзка е обречена на край. Искаше да вярва, че животът е повече от това, но съдбата постоянно му напомняше колко отвратително е простото съществуване.
- Не вярвах, че някога ще чуя тези думи от теб – призна леко разочаровано той.

-Защо?И аз съм способна на прошка.Просто трябва да знам, че наистина се разкайваш.
Татя издърпа ръката си и се намести по-удобно на мястото си.Отпи от чашата, която стоеше почти недокосната пред нея, за да спечели няколко секунди преди да срещне болезнено сините очи на вампира срещу себе си.Би трябвало да се засрами от себе си и от начина по който го мамеше, но в същото време извиняваше постъпката си с мислите, че всичко й е позволено.Прекалената човечност и доброта не бе донесла нищо добро на никому.А тя бе древна, можеше да си позволи лукса да не се съобразява с нормите и правилата, които понякога намираше за отегчително скучни.
Завъртя главата си, решително срещайки погледа му.По дяволите, очите му бяха убийствено сини.Който и да беше той, не й трябваха кой знае какви велики умения, за да разбере желанието и чувствата му към Елена.Очевидно не искаше да я насилва с каквото и да е, задоволявайки се с това което тя му позволяваше.Истински джентълмен.Явно любовта правеше точно това с хората.
-Защо просто не го направиш?Това за което си мислиш...
Момичето повдигна многозначно вежди, докато слизаше грациозно от стола.Не й трябваше много, за да се притисне в него и да обвие ръцете си около врата му, оставяйки го без време да реагира.Хареса й обърканото му изражение, но бе убедена, че не може да прикрие и задоволството си.
-Няма нищо грешно в това да ме искаш само за себе си - прошепна, като устните й леко подразниха неговите. - Имаш ли идея от колко време мечтая да направя това?

Деймън най-накрая получи дългоочаквания отговор, който желаеше. Сега, след като си бяха изяснили всичко и си бяха изладили отношенията, го обзе спокойствие. Беше му напълно достатъчно да знае, че ще може да бъде близо до Елена, дори и да не са заедно.
Устните на Деймън се извиха в тънка, едвам забележима усмивка, но той остана напълно безмълвен, когато тя стана от мястото си и се приближи към него, обвивайки ръцете си около врата му. Лицето му замързна в каменна гримаса, неспособен да каже или да направи каквото и да било. Той просто се взираше в красивите й очи, които блестяха загадъчно, отразявайки меката светлина. Елена едва ли искаше да узнае истинското желание на Деймън, но дори и на него не му достигаше смелост, за да се протегне към това, за което копнееше.
Той най-накрая се размърда и бавно плъзна едната си ръка по тънката й талия, а другата постави върху рамото й и започна да го гали нежно. Вниманието му беше насочено към Елена повече от всякога. Премести се така, че да може да шепне в ухото й безпрепятсвено. Устните му леко се раздвижиха и той дари кожата на врата й с няколко меки целувки.
- Не искам да те нараня отново - призна,шепнейки той, - по никакъв начин - добави секунда по-късно и се отдръпна, за да може да я погледне отново.