Преди месец // Aya and Derek

- Сега какво?
- Не знам. Защо мен питаш? Да не съм им бавачка – поде Дерек и неодобрително поклати глава. – Потърси ги. Може и да ги намериш тук някъде, прекрасна Ники – каза и се измъкна от прегръдките й. – Ще се видим по – късно – каза и я целуна по бузата, съвсем умишлено, знаеше, че не й харесва.
Чу гласът й след себе си, но не обърна никакво внимание на думите, които очевидно показваха недоволството й. Трябваше да стигне все пак до тази изложба, а ако трябваше да чака нея, щеше да пристигне, когато всичко свършеше. Не това бе целта на Дерек. Очакваше се от него да е като родителите си и той щеше да изпълни това желание на всички, а те бяха повече от точни. Проблем беше, че трябваше да стигне за двадесет минути, но изобщо нямаше как да се случи заради проклетото задръстване. Имаше толкова много коли по това време. Чудеше се дали това е нещо нормално или само си го въобразяваше.
Нервите му обаче не издържаха. Просто не можеше да стои на едно място и да чака да има някакво движение, за да продължи напред, а и мястото, на което щеше да се състои изложбата беше на около пет километра, а на него му оставаха десет минути. Може би щеше да успее, ако тичаше. Затова завъртя волана и с няколко движения качи колата на тротоара. Спря я и излезе от автомобилното средство. Мислеше да тича, но веднага в момента, в който свежия … ако можеше така да нарече пълен с вредни вещества въздух, погали тялото му и той потръпна, а след това съвсем спокойно продължи напред, като изобщо не си правеше труда да ускори. Така му харесваше. Бетонните пейзажи го вдъхновяваха, колкото и странно да звучеше. Намираше нещо красиво в съсипването на друго нещо. Както хората съсипваха природата. Обичаше това съсипване. Обичаше да съсипва хората. Доставяше му неописуемо удоволствие.
Когато приближи сградата погледна часовника си, беше закъснял с десет минути. Едва ли е било проблем. Надяваше се не. И така се оказа, разбира се. Виждаше много хора пред сградата, което му даваше знак, че трябваше да мине от другата страна, за да не се бута, а и че не са готови.
- Какво става? – попита, когато влезе и завари голяма част от хората, които се занимаваха с изложбата доста притеснени.
- Теб чакахме. Къде се изгуби? – попита един от мъжете, а след това даде знак на охраната да пусне хората.
- Можеше да започнете и без мен – каза и отново поклати неодобрително глава. – Както и да е – прекъсна го и се вгледа във влизащите хора, които буквално тръгнаха накъдето си искат.
Някои бяха толкова напред, че можеше да ги види как докосват картините му. По необясними причини. Мразеше, когато ставаше така. Но нямаше да им каже нищо. Щеше да е добре, ако купеха нещо, каквото и да е било, защото беше изпаднал в криза покрай Ники. Тази жена точеше парите му много повече, отколкото той самия. Наистина не очакваше, че това беше възможно, докато тя не му го доказа. Просто се излъга да се хване на бас с нея, който изгуби …
- Съжалявам – рече, когато едва не спъна едно червенокосо момиче, като успя да я хване преди да се е срещнала с пода.

Анабела се измъкна от тесния, но уютен апартамент, тропна вратата на входа зад себе си и вдиша дълбоко от свежия въздух. Въздухът бе свеж, защото домът й се намираше срещу просторен парк, чиито дървета правеха мястото наистина приятно за живеене.
Тази вечер Ая бе решила да се разсее от ежедневието си. Тя тъкмо бе пристигнала в Мистик Фолс и реши, че ще е хубаво ако излезе и се запознае с нови хора. Днес й бяха връчили покана за някаква изложба в града, за това тя реши да я посети.
Червенокоската бе облякла красива черна рокля, в съчетание с сиво палто и черни обувки на платформа. Косата й бе в типично нейния ягодово рус цвят, спускайки се елегантно по раменете й на големи къдрици. Няма спор, Анабел изглеждаше невероятно.
Изложбата бе само на няколко преки и ето защо тя реши да отиде до там пеша.
Тъкмо щеше да разгледа района около дома си и да си набележи някое и друго заведение, което да посети.
Още на втората пряка тя се спря пред една кафене и си взе лешниково лате за из път.
Когато пристигна забеляза, че пред сградата имаше огромна тълпа. Явно изложбата щеше да е голямо събитие. Още на входа, докато спокойно чакаше да плати входа и да влезе, успя да се запознае със симпатично момче.
Оказа се, че той също е живял в Англия няколко години и двамата добре си поговориха, разменяйки телефонните си номера накрая.
Дори се разбраха той да я запознае с приятелите си, за да има познати в града и с кого да излезе, когато й е скучно. Когато влязоха обаче и двамата бяха запленени от различни творби и без да усетят се изгубиха из тълпата.
Анабел се наслаждаваше на картините отдалеч. Тя винаги бе смятала, че така можеш да погледнеш цялостно една творба и да я оцениш подобаващо. Не й харесваше начинът по който богаташите гледаха всеки малък детайл, изучавайки работата на Художника. Можеше да се хване на бас, че никой от тях не оценява подобаващо произведенията на изкуството. Те ги купуваха само защото трябваше да се изфукат с тяхп пред приятелите си. Това не бе подобаващо отношение към сферата на изкуството изобщо.
Тъкмо се завъртя, тръгвайки по един от коридорите, когато някой я спъна и тя усети как губи равновесие.
Мъжът успя да я задържи и тя се изправи, изглаждайки красивата рокля.
-Няма проблем..аз също не гледах къде вървя, но кой би гледал в краката си, при положение, че е заобиколен от такава красота! -Тя леко кимна с ръка и се усмихна. Изобщо не предполагаше, че пред нея стои твореца на тази красота. Така и не се поинтересува да напише името в края на поканата в интернет и да види как изглежда въпросния Художник.

Изкуши се от това да каже едно „знам”, защото беше красиво и защото го беше направил той, което беше главната причина, но все пак реши, че щеше да е по – добре, ако се задоволеше само с едно „така е, да” или може би едно „благодаря”, което също би могло да свърши някаква работа. Но имаше нещо друго, което го беше накарало да не казва абсолютно нищо, което никак не беше типично за Дерек, който за част от секундата задържа погледа си върху момичето. Имаше нещо особено в нея. Ако нямаше, не би могъл да се застои толкова дълго време на нея. Или поне щеше да го направи така, че да не го забележи, но очевидно не можеше да го обмисли, беше напълно извън плановете му. Тръсна глава и за миг отмести погледа си, а след това отново го върна и рече:
- Елате с мен.
При което се обърна и тръгна към дъното на коридора, който беше доста далеч. Сигурно беше променил и нейните планове., защото все пак тя вървеше надолу към края, но така сякаш не й бе позволил да види всичко останало, което Дерек подминаваше и почти не поглеждаше. Когато стигна дъното се обърна към нея и й се усмихна. Целта му сега беше да докаже обратното на това, което твърдеше. Беше някаква негова цел, в която нямаше никакъв смисъл, но все пак си я бе поставил.
- Погледнете – погледът му се премести от нея към картините. Всичките, които стояха тук. Бяха невероятни. Толкова ги харесваше, но знаеше, че никой нямаше да стигне до тук. Знаеше колко малко успяваха да разгледат всичко въпреки това, че на тази изложба нямаше много от творенията му. Все пак знаеше, че ще спрат до средата ще им омръзне да гледат, щяха да забравят края и щеше да има шанс нещата, които не му се искаше да продава, да не ги. – В това там няма нищо красиво – заяви, като продължи да говори. – Това е красотата. Проблемът е, че не всеки може да я открие. Какво красиво има в момиче седящо на земята с цветя в косите, привидно усмихната. Всички са гледали стари жени, но тя не е стара. Вижте. Лицето на момичето. Тя е млада. Но е страдала. Ако откъснете поглед от лицето й ще видите кръвта по ръцете й. Тя е на детето й или на брат й, или на любимия й. няма значение. Тя ги загубила. Те или са умрели, или са й обърнали гръб. Бих заложил на второто. Но това е раздяла. Белите коси просто показват това, че е съсипана, че нещо я мъчи и състарява. Няма нещо по – красиво от чувствата. Всяка друга картина преди тази, не струват – каза почти на дин дъх, докато продължаваше да се вглежда в картината, сякаш я виждаше за пръв път. – А цветята забодени в косите й показват бъдещата пролет. Не са цъфнали. Тепърва ще. Защото тя знае, че това е нещо нормално. Знае, че ще продължи и ще го направи.

Ая остана видимо изненадана от поканата му, защото наистина й искаше да разгледа абсолютно цялата изложба. От малка обожаваше изкуството. Дядо й работеше като пазач в Лувъра и се бе погрижил малкото му момиченце да е добре запознато с ценните останки от красивото и болезнено минало на света. Тя помнеше как се разхождаше из огромните галерии и слушаше разказите на дядо си. Любимата й картина бе Мона Лиза. Ая се застояваше доста дълго в специално отделената галерия в дясното крило, за да се наслади на загадъчната усмивка на творбата на Леонардо.
За пет годишно момиченце, Анна знаеше много повече за Изкуството, от колкото дори един 30 годишен възрастен.
Аннабела леко сбърчи вежди, но реши да последва непознатия, а след това да продължи обиколката си, оглеждайки всяко кътче в Галерията.
Ая се озова пред една на пръвпо глед обикновено, но много красива картина. Тя обаче знаеше, че не можеш да изразяваш впечатление от една картина ако я гледаш само "на пръв поглед" . Всяка творба разказваше история със своите малки детайли, които почти никой не забелязваше, но всъщност значеха толкова много.
-Тя много прилича на Живота. -Усмивка, описваща възхищение се настани на устните на червенокоската. -Начинът по-който в една картина са преплетени всички изпитания, които живота ни поднася..-Направи лека пауза, за да събере хилядите думи, които се носеха из съзнанието й, описващи красотата на видяното. -..и накрая надеждата, видяна във всяко едно цвете..-Ая се обърна към непознатия и се усмихна. Начинът по който говореше за творбата й подсказа, че не е поредния богаташ, дошъл, за да попълни глупавата си колекция от скъпарски предмети..Не можеше и да го причисли към критиците, защото бе виждала много такива, те изглеждаха по един и същ начин и винаги имаха да кажат повече негативни, от колкото позитивни неща, те критикуваха, а не оценяваха. Ето защо тя стигна до друго заключение..-Вие говорите така сякаш сте Художникът?! -Тя взе един кичур червена коса, който се спусна пред очите й и го постави зад ухото си. Очакваше потвърждение, защото все пак не бе сто процента сигурна в предположението си. Но кой друг би знаел къде е най-красивата творба на една Изложба, когато тя е в тъмния коридор, далеч от очите на неразбиращите.

Беше впечатлен. От начина й на разсъждения. Рядко се откриваха такива хора, заради което и се изненадваше толкова. Но нямаше видни мотиви да го прави. Все пак хората бяха уникални, бяха толкова различни. Може би просто не е търсил достатъчно, за да открие някой, който да разсъждаваше така. А може би дори не бе тръгвал да търси, защото знаеше, че нямаше да може да открие никой такъв дори и да му се наложеше да преброди целия свят. Но ето, че в това забутано градче, можеше да открие някой, който да беше нещо много по – различно от това, което си представяше. Което беше хубаво, разбира се. Харесваше такива хора. Хора, които можеха все още да разсъждават така, както трябва … или както му се искаше.
- Напълно вярно – отговори без дори за миг да се смути от това, че тя не знаеше кой е.
Обичаше да живее в сянка, но традицията, която трябваше да спазва го принуждаваше да прави различни неща, макар че много я беше нарушил в мига, в който пусна сестра си да прави, каквото иска с живота си. Може би това беше тя. Тя пасваше прекрасно на тази картина. Може би си бе мислил за нея и затова не желаеше да я продава, въпреки че много и много им се искаше на агентите му точно нея да пуснат на пазара. Дерек, разбира се, я качи на няколко милиона. Щеше да й сложи милиард, но реши, че ще е повече от прекалено. Затова остави нещата така и я забута в края, но сега се застояваше тук, което изобщо не беше добре. Щяха да му се изсипят. Май го забелязваха.
- Да се върнем към останалите – рече и направи няколко крачки назад, за да се изнесе от това място и започна да разглежда наоколо сякаш никога не ги беше виждал или поне това издаваше изражението му, но не му пречеше. Обичаше така да заблуждава хората. Беше наистина забавно понякога, но и достатъчно дразнещо, за да се откаже веднага сам.
Задържа погледа си върху една малко по – недобра, според него картина. Изобразяваше доста красиви коне. Наистина не намираше смисъл в това. Може би трябваше да го смени, но сега целта му беше да разсее вниманието от ъгъла, което внимание сам бе създал.

Аннабел остана малко разочарована от факта, че трябваше да се откъсне от кътчето с истинската красота и да се върне при останалите картини. Не, че другите не бяха красиви, но след като човек видеше тази, всички останали ставаха безразлични за него. Нещо, в момичето я караше да се възхищава, докато я гледаше. Имаше нещо магнетично и дори магично в нея, което веднага грабваше погледа и вниманието. Ая видя и колко важна бе картината за въпросния мъж, ето защо тя не искаше да я остави да стане част от нечия материална колекция. Не искаше някой да е направи една от поредните си завоевания и красотата и да остане недооценена. Ето защо когато непознатия тръгна по коридора към останалите картини, тя извади телефона си и написа съобщение на агента, в което му заръчваше моментално да се свърже и да закупи картината. Не я интересуваше каква сума щеше да похарчи за нея. Та тя притежаваше една от най-известните дизайнерски фирми и можеше да си позволи да плати каквато и да е сума за нещо толкова красиво.
След като се увери, че сделката ще бъде сключена, Анна последва мъжа обратно при другите картини, които сега може би щяха да й се сторят малко по-обикновени.

-Може ли да узная името на един истински ценител? -Тя се усмихна съвсем леко. Искаше да разбере кой стоеше срещу нея. Кой бе мъжът, имащ подобен усет към естетиката. До сега не бе срещала никой, който да говори с подобен пламък в очите за изкуството и това й направи наистина силно впечатление.

Внимателно наблюдаваше хората, които обикаляха и разглеждаха картините му. Сякаш си пазеше ъгъла. Пазеше го докато не получи съобщение, което гласеше, че най – скъпата му картина беше продадена, което първо, го изненада, а второ, натъжи, но какво от това. Това беше просто една картина … може би от най – хубавите му, но щеше да се справи с това, щеше да нарисува по – добра … нали затова се бореше. Да прави шедьоври, които да бъдат оценени, на първо място, от него самия, а след това от другите, които и да са те. Върна погледа си от телефона, отново към конете, които след неговото Цвете не приличаха на нещо наистина скъпо, нещо, което си заслужаваше, нещо, за което също бе получил информация, че е продадено, което бе и повод отново да погледне телефона си, но този път изключи звука. Изглеждаше крайно неучтиво да го прави постоянно. Хората можеха да си помислят нещо, разбира се … хората бяха повече от важни и той щеше да продължи да „вярва” и да държи да пази добрата репутация, до която донякъде отново бе успял да се добере. Все пак сестра му бе извършила непростим грях, според повечето. А тя милата просто следваше мечтата си и Дерек я разбираше и подкрепяше много, но вече нямаше кого да подкрепя освен себе си.
Дочу гласчето на момичето, което бе видял преди малко отговори:
- Дерек Хамилтън. Ами Вие, прекрасна госпожице? – попита и се усмихна насилствено, защото беше повече от недоволен.
Това можеше да се прочете по лицето му. Истината беше, че дори не го криеше, а и не искаше. Защо му беше?

Дерек Хамилтън, името, което стоеше в долния десен ъгъл на поканата й и чието лице така и не потърси в Гугъл. Все пак вътрешно ликуваше, че интуицията й преди малко бе била безпогрешна. Какво по-хубаво да попаднеш на изложба, на която самия художник ти описва творбата си?! Явно в първите си дни в Мистик Фолс Ая имаше късмет, макар, че след време щеше да осъзнае, че късмета й бързо си е плюл на петите, напускайки я сама да се оправя.
Аннабел прочете разочарованието по лицето на Дерек, след като той от телефона си разбра, че повечето му картини, както и неговата любима са продадени. Той обаче не знаеше от кого са били купени, а Анна не смяташе да му издава малката си тайна.

-Когато бях малка, разхождайки се по коридорите на Лувъра, дядо ми разказваше истории за най-великте творби..Той твърдеше, че те сякаш имали душа, която искала да се върне при твореца..-Лека усмивка се появи на устните й. Многозначителна и загадъчна, сякаш аха да заговори и да изненада, но не го направи. Аннабела не бе купила картината за себе си. Не искаше да задържи нещо, което значи толкова много за някого. Тя знаеше как творбите, в които художниците влагат част от себе си, им липсват така сякаш си откъснал парче от душата на твореца. Всяка вечер с дядо й оглеждаха част от Лувъра за последно и предаваха смяната на Нощния пазач във въпросното крило и почти всяка вечер един прегърбен старец стоеше пред най-красивата си творба, навярно спомняйки си как и за кого бе създадена, безсънните нощи и усилието, което бе вложил, а може би спомняйки си историята, която го бе накарала да създаде картината, кой знае?!-"Те винаги се връщат." - Продължаваше да говори усмхнато Лаурен, а Аннабела се кикотеше и клатеше невярващо глава.

Щеше й се да види лицето на Хамилтън когато се прибере и види опакованата в червено картина с надпис "Те винаги се връщат!", но знаеше, че за жалост няма да стане свидетел на изненадата. От части Ая направи това за Дерек, нищо, че не го познаваше, наместо това тя познаваше ужасно много други художници и знаеше какво значат творбите им за самите тях. От части обаче го правеше и за дядо си, който ако можеше да я види сега, навярно щеше да я потъпа леко по главиката и да каже: "Добре съм научил моята малка Ая."

Нямаше намерение да губи цялата вечност, за да гледа тези коне. Трябваше да смени. Искаше му се да се върне към предишната картина, но тя вече не му принадлежеше. Нямаше как да се върнеше при нея. Никога отново. Можеше само да разбере кой я бе купил и нищо повече. А може би щеше да иде да види картината, закачена на чуждата стена, където щеше да изглежда повече от чужда за него. Дерек успя се откъсне за миг от мислите си. Младата госпожица от по – рано отново го разконцентрира. Сигурно беше за негово добро. Иначе щеше да се изгуби из нищо и никаквата рисунка, която гледаше така, сякаш беше нещо божествено, но не беше. Просто още не можеше да се отърси от предишната прелест, която вече не можеше да нарече своя. Толкова го измъчваше това. Бъркаше в душата му. Не беше сътворил нищо по – красиво, а сега му го отнемаха … трябваше да слуша агента си. Беше грешка. Никога повече нямаше да позволи подобно нещо такова, но не се знаеше дали щеше да може да продължи. Най – хубавата му картина … нямаше я, по дяволите, позволи да нещо, което не желаеше да позволява.
- Никога не се – отговори като въздъхна.
Сякаш за миг изгуби желание за каквото и да е било, но трябваше да се стегне. Това беше просто една картина … да не беше малко момченце, че да мрънкаше за всяка нещо? Нямаше да се случи. Нямаше да си го позволи.
- Не казахте името си … - каза разсеяно и се завъртя наляво, като направи няколко крачки напред.
Ако продължаваше да гледа тези коне щеше да ги съсипе. Наистина го изнервяха. За сметка на това сега застана пред други животни, които дори не помнеше да е рисувал, което беше повече от странно. Никога не рисуваше птици. Не вярваше, че е имал.
- Избрахте ли нещо? – попита.
Тази изложба щеше да изяде картините му. Усещаше го. Никога преди не бе виждал толкова много хора. Успя да г погледне, когато се завъртя наляво, а по всичко личеше, че всички са много повече от богати.

Аннабел за миг поиска да успокои угризенията и съжалението, които измъчваха душата му, но се сдържа, защото не искаше да развали приятната изненада.

-Аннабела Каровска или просто Ая, приятно ми е. -Тя се усмихна насреща му и за миг отклони поглед, за да отдели още няколко мига, наслаждавайки се на картините. Въпреки ,че тези не бяха толкова пленяващи, тя ги харесваше, бе се научила да оценява всяка форма на изкуството, като изключим цветните петна, които някои художници наричат за свои творения. Ако Леонардо можеше да види някаква пляканица, която е боготворена, щеше да смени усмивката на Мона Лиза с тъга и сълзи.
Хареса й факта, че тук имаше само творби, в които е вложено време и усилие, и не само.

-Щеше да е лудост, ако не бях. -Отново онази дяволита усмивка се появи на устните й. Освен пленяващата картина, която след миг щеше да бъде отнесена в апартамента на Дерек, тя бе взела и нещо за себе си. Все пак тя взимаше по нещо от всяка изложба, която посещаваше и успееше да я грабне..Ако Аннабел посети ваша изложба и не купи нищо, то по-добре се хвърлете от някой мост, защото изобщо не ставате за художник.

-Много малко хора разбират какво е вложено в красивите творби. -Блуждаещият й поглед отново се върна върху Дерек, впивайки зелените си очи в неговите. Ая разбираше, защото бе тясно свързана с Изкуството в почти всичките му форми. Все пак вече бе споменато, че притежава преуспяваща дизайнерска фирма. От малка стаята й бе пълна със скици на красиви модели и магически рокли. Когато порасна с помощта отново на дядо си, успя да се запише във Факултета по моден дизайн в един от най-добрите Парижки университети. Столицата на любовта и модата си бе казала думата, въвлизайки малакта Аннабел в света на изкуството и добре подбраните нюанси. Изяществото бе станало незаменима част от самата нея, а въображението, което влагаше в моделите си бе безгранично. Дори сега, докато бе в Мисик Фолс, се притеснявше за управлението на фирмата и всичките конференции и модни ревюта, които пропускаше. Тя обичаше работата си, вървеше я с истинско удоволствие и се радваше на сбъдната си мечта, докато миналото й не започна да я притеснява прекалено много.

-Надявам се не отнемам възможността на хората тук да поговорят с вас? - Ая разбираше, че е просто един посетител и не искаше да му се натрапва, грабвайки цялото му внимание. Макар, че разговорът с него й бе изключително приятен, защото сякаш се разбираха така все едно не се бяха запознали преди броени секунди. Никога до сега тя не бе срещала човек като Дерек и любопиството вътре в нея се пробуждаше с всяко казано изречение, искаше й се да го опознае, но знаеше, че това епросто изложба, след която пътищата на двамата ще се разделят в различни посоки.

За миг името на момичето започна да играе в съзнанието му. Сякаш го беше чувал и преди. Отдавна. Не знаеше кога, но сякаш я свързваше с нещо. Може би агентът му бе споменава нещо за нея, защото в момента, в който тя изрече името си, веднага я свърза с него. Може би не бе някаква случайна личност, щом му е било говорено за нея. Не го занимаваха с незначителни човеци, което беше добре, защото и той не искаше.
- С какво се занимавате, Ая? – попита Дерек, като лицето му придоби вид на пълен тъпанар, който си нямаше никаква представа за това, за което трябваше, което си бе напълно вярно, разбира се. – И не мисля, че са дошли тук, за да говорят с мен, а по – скоро, за да пръскат парите си. Предпочитам да виждат, че се занимавам с някой – каза, а след това на  лицето му се появи усмивка.
Нещо друго привлече вниманието му. Нещо, което улови с периферното си зрение. Едва, едва успя да хване образите, които наистина виждаше, макар че не вярваше, докато не се обърна на другата страна, защото любопитството надделяваше. Нямаше и как да не, все пак той си бе такъв. Не нарочно обърна гръб на Ая. Просто трябваше да се увери, изпитваше някаква такава нужда, колкото и неприятно да му беше да стане свидетел на подобно нещо … зад гърба си. Не знаеше какво точно трябваше да направи в този момент. Никога не бе попадал в по – неловка ситуация. Тази Ники явно бе изключително глупаво момиче. Дерек поклати неодобрително глава, а след това се обърна към Ая. Ако се правеше, че не бе видял нищо, щеше да е по – добре. Така срамът нямаше да пада, толкова върху него, колкото върху нея.
- Глупачка – изкрещя вътрешно.
Външно обаче изглеждаше така сякаш нищо не се бе случило, сякаш наистина не беше наранен, макар че беше … поне малко. Все пак бяха прекарали близо година заедно. Нямаше как да не му пука. Поне мъничко. Пое си дълбоко въздух. Лицето му изведнъж бе променило различно изражение, леко ядосано, но бързо го прикри. Щеше да поиграе мъничко. Щеше да му е интересно да разбере какво следва. Нямаше никакво търпение.
- Съжалявам, че Ви обърнах гръб – рече малко по – високо, надявайки се, че онази щеше да го чуе и да отдели проклетите си устни от тези на онзи, който и да беше той.
Дори нямаше значение. Важното беше действието, изневярата. Другото нямаше никаква стойност за него. ако не го искаше, можеше просто да му каже. Той не щеше да я спре, но явно не биваше да бъде толкова добър и търпелив към нея. Не си заслужаваше тази жена и го знаеше още в мига, в който я прие. Не биваше, но вече нямаше какво да се направи.

Ая се усмихна, доловила предположенията, които се въртяха в ума на Дерек.
-Занимавам се с моден дизайн. -Захвана тя, виждайки как на него сякаш му светва някаква лампичка, разкривайки му това, което се опитваше да си спомни. Анна обаче не бе от хората, които обичат да се хвалят с работата или успехите си. Тя им се наслаждаваше, но винаги смяташе, че те не са достатъчни и се стремеше към нещо по-добро. Някои си мислеха, че Ая е на върха, но тя далеч не смяташе така. Не мислеше, че е по-специална с нещо, нито й харесваше как хората й се подмазваха, когато разбереха, че е създателката на 5th Avenue. Ето защо тя пропусна да спомене, че е главен дизайнер и акцентрира само върху това, че се занимава с изкуство. -Както вече разбрахте, изкуството е моя страст във всичките си аспекти. -Момичето отново се усмихна съвсем леко. Обичаше да се усмихва и да предразполага човека срещу себе си към приятен разговор. Обичаше да зарежда хората с позитивна енергия и това винаги й се получаваше много добре. -Моден дизайнер съм за 5th Avenue. -Изрази се така, защото знаеше, че звучи по-скромно и това й харесваше. Не харесвше да я наричат "управител" или "шеф", тя по-скоро се свързваше с общността на творците и се определяше като една от многото.
За миг странното поведение на Дерек й направи впечатление. Тя забелязваше детайлите, навсякъде, изкривената линия у някоя картина, преместения с няколко сантиметра шеф на любимата й рокля и моментния гняв, който се появи у Дерек, когато той видя някакво момиче и момче впили устни един в друг. Начинът по който той повиши тон я светна още толкова относно случващото се и тя реши също да влезе в роля.

-Няма проблем! -Сладкия й смях се усили с един тон, допринасяйки опитите на Дерек да привлече вниманието на въпросното момиче. Приятелката му или вече бившата му такава, в предвид ситуацията, се обърна, впивайки поглед в Дерек и Ая. Аннабел видя това и реши, че може да му помогне да си го върне. -Какво ще кажеш да си го върнеш на приятелката си? -Продължи с лек кикот, усмивайки се широко и слагайки ръка на рамото му, спускайки я надолу към лакътя му. Жест, който показваше близост между двамата. Това определено привлече още повече вниманието на неверното момиче, а Ая остана доволна, решена да продължи с играта. Дерек кимна леко със съгласие и също се засмя. -Творбите ви са невеорятни, господин Хамилтън, както и вие самият! -Продължи на малко по-висок глас, гледайки как жената започва да почервенява от яд поради факта, че вниманието на Хамилтън бе привлечено от друга жена. Дерек се приближи към Ая, скъсявайки растоянието помежду им. Ръката на Анна погали леко лицето му и тя отново се засмя съвсем леко. Червенокоската наклони леко глава, а мъжът премахна един кичур от косата й назад и я целуна. Всички впиха погледите си в тях, а момичето, което до преди малко се натискаше с някакъв непознат направо избухна. Възмущението и ядът й бяха толкова големи, че тя захвърли дамската си чанта нанякъде и възмутено напусна сградата, бълвайки редица псувни. Аннабел откъсна устните от Дерек и се усмихна. -Обикновено нямам навика да целувам художниците на собствените им изложби, но реши, че ще е добре да й натриеш носа! -Момичето се засмя и реши, че не иска да продължава да бъде обект на вниманието на всички в залата. За това пусна ръката му и се отдалечи, скривайки се от любопитните погледи на всички в една по-тъмна зала. Това не бе нещо което Ая би направила. Този път тя действа импулсивно, но честно казано не съжаляваше ни най-малко за стореното. Всеки в залата се чудеше кое е това прелестно момиче, което целуна Хамилтън. Бившата му приятелка бълваше клетви пред галерията, а слуховете, че това е известната дизайнерка Аннабел Каровска плъзваха навсякъде, стигайки до ушите и на момичето, факт, който я накара да се ядоса дори повече.

Моден дизайнер.
Разбира се.
Ето откъде му бе толкова позната. Знаеше си, че не можеше да бъде някаква случайност. Дори беше повече убеден, но сега успя да се увери напълно в предположенията си. Друго хубаво нещо бе това, че тя разбираше играта му. А това сега бе само и единствено в негова полза. Щеше да накаже проклетата Ники. Не стига, че тя бе главната виновница за това да попаднат в такова положение, но се ядосваше. За коя се мислеше? Някоя кралица? Беше пълна идиотка и действията й говореха много повече от крясъците й, които го дразнеха. Беше толкова глупава, а той толкова се забавлява на случилото се, че ситуацията изглеждаше смешна … за нея, разбира се. Всичко говореше лошо за нея, не за него. Той бе мъж и всички бяха наясно с това, че мъжете са кретени, но жените.. смятаха се за най – крехките създания на тази планета, въпреки че не бяха и всички го разбираха. Миличката, Ники. Прекрасен старт на кариерата й. Щеше да е повече от доволен, ако случилото се стигнеше до медиите. Изобщо не се интересуваше от чувствата й. Искаше просто да я накаже и щеше, а това бе прекрасен начин, по който да я очерни. Какво си мислеше, че Дерек щеше да стои кротичко, а тя щеше да си прави, каквото пожелае? Не. Нямаше да стане. Дерек бе отмъстителен, колкото и да не му отиваше и колкото и рядко да се случваше. Разиграваше го, а това едва ли щеше да й се размине някога. В крайна сметка трябваше да си получи това, което заслужаваше. Имаше ли значение кога щеше да се случи това или кой щеше да бъде виновника за плащането, което всеки трябваше все някога да извърши. И той бе правил много грешки, но поне знаеше как да се прикрива. Поне за това да бе направила опит, но защо й е? Нали имаше пари много, от които щяха да изгорят заради Дерек. Щеше да я съсипе … все пак тя се бе подиграла с него, а това определено не се подминаваше ей така. Истината бе, че не я харесваше. Чак сега го осъзнаваше. Но винаги се случваше така все пак. Когато най – много си мислеше, че обичаше някой, плановете му се променяха, мислите също. Не знаеше дали това бе нормално, но едва ли човек, който обича, би отмъщавал … изобщо дали бе способен да направи нещо. Ето, че Хамилтън можеше да направи много неща. Включително и да отмъсти. Това щеше да е главната му цел … тази вечер, а след това щеше да забрави, че Ники изобщо е съществувала … или може би нямаше, защото заедно имаха изключително много спомени, които не можеха да се пренебрегнат, но все пак щеше да се справи.
Изглеждаше наистина умислен, но и малко объркан. Умислен, заради Ники, която не напускаше главата му. Объркан заради действията на Ая, които той бе приел много на сериозно и решил бе да изиграе добре ролята си, а доколкото това бе се случило … е, едва ли някой друг знае освен публиката, която сега следеше Дерек, който нито за миг не се почувства засрамен. Хич не му пукаше.
Каквото трябва да става,да става - мислеше си Хамилтън, а в същото време му се искаше да благодари на Ая, която кой знае къде бе сега. Затова просто повдигна ръце и рече:
- Продължавайте, продължавайте.
А след това се набута някъде навътре, като отново не знаеше накъде върви, което се оказа проблем, защото доста странна жена го следеше. Беше репортерка, иначе едва ли. Просто всичко в нея крещеше коя е и какво иска, разбира се, но той успя и от нея да избяга, като се мушна в ъгъла, който си бе набелязал и тогава отново се блъсна в някого, който някого отново се оказа Ая. Истината бе, че нямаше как да не се засмее този път. Просто беше трагично, а смеха, който се откъсна от устните му само доказваше това.
- Мисля, че имам навика да се блъскам във вас – каза и неприкрита забава в гласа си. – Благодаря – каза, като се посъвзе малко от смеха, който сякаш го бодеше в корема, караше го да се свива от смях, но успя да се въздържи.

Ая се бе запиляла из тъмните части на галерията и разглеждаше останалите картини. Различни пейзажи я обграждаха, но умът й бе на едно съвсем различно място. Тя усещаше емоциите от случилото си и изобщо не обръщаше внимание на картините. Не можеше да повярва, че направи подобно нещо в същото време й идеше да се смее с глас. Ситуацията се бе оказала по-забавна от колкото тя очакваше. И колкото и да твърдеше, че към всеки трябва да се подхожда с доброта, един гласец вътре в нея твърдеше, че отмъщението от което бе част е напълно заслужено.
Анна се бе загледала в една от картините, когато някой се блъса в нея. Момичето се обърна леко стреснато, мислейки си как днес всички умират да се блъснат в нея, когато погледна и разбра, че това отново бе Дерек. Лек смях се изтръгна от устните й.
-Май след сцената, която изиграхме вече може да използваме "Ти" като обръщение, какво мислиш? -Тя се усмихна вече искрено, а зелените й очи блестяха насреща на мъжа.
-Тя направо откачи. -Констатира като застана до Дерек и се облегна леко на стената. За миг затвори очи и си пое голяма глътка въздух, за да успокои сърцебиенето, което случката бе предизвикала. -Тази седмица ще си доста известен..само предупреждавам, че ще те има по всички новини и няма да можеш да се отървеш от папараци. -Лека усмивка се плъзна по устните й, в която обаче се четеше и нотка горчивина. Да, бе хубаво да има влияние и да познава толкова много хора, които са готови да й помогнат, както и тя на тях, но..Винаги има едно голямо "но" . Да си известен имаше повече негативни, от колкото позитивни страни. Понякога бремето, което носеше на раменете й се струваше прекалено тежко. Сякаш Аха!..да се срине и да я затрупа, не позволявайки й дори да си поеме глътка въздух. И все пак тя не можеше да промени живота си, за това се стремеше да се държи нормално и да не появява много много пред камери, макар и те постоянно да я преследваха.