one pill makes you larger, and one pill makes you small.|n. kuzmich

Не съм психар.
Фино поставяш очилата си на посивялата от прах масичка и с акробатно движение се завърташ с бар стола към изплашената девойка. Очите ѝ – подгизнали от сълзи и ужас, се втренчват в засъхналата кръв по ръцете ти и не смеят да помръднат. Толкова е красива, мислиш си, толкова невинна… Защо някой би искал да ѝ причини подобно нещо? Дали заради косите, спускащи се като коприна по нежните ѝ рамене, или перфектната кожа в цвят слонова кост; устните, посинели от шок, или потъмнелите очи? Или пък, може би, заради прекрасният ум? Или онази ведра усмивка, залъгваща всичко и всички, че животът е хубав, че всичко е наред, че ще живее вечно. Знаеш, че не е така. Знаеш, че скоро ще се изпари, ще изчезне. Че от нея няма да остане нищо. Просто не искаш да позволяваш на това „скоро” да се превърне в „сега”. Защо? Защо просто не я убиеш? Така Той ще бъде доволен, а ти ще запазиш репутацията си на най-проклетото адско копеле. Това не би ли те удовлетворило?
- Страхуваш ли се от мен? – привеждаш се плавно към нея, ала спираш твърде близо. Дори да не си я изплашил до момента, то сега със сигурност сееш ужас в съзнанието ѝ – със зеници, сякаш на милиметри от нейните. Издаваш глава отново назад, докато устните ти се изкривят в гротеска усмивка, опитваща се да изглежда едва ли не приветливо. – Няма да те нараня. Не се страхувай.
Нетипично мекият ти тон заглъхва в мрачното помещение, осветено от лъч светлина, който преди секунда видя да се спуска през  счупения, измацан с черна блажна боя прозорец. Не я молиш за помощ. Нито я предупреждаваш, че гледката няма да е приятна, че ще е добре да си тръгне преди да стане още по-грозно. Просто оглеждаш стаята с пренебрежение и пристъпваш плавно към ъгъла. Или по-скоро тубата, скатана върху един от прашните рафтове, скътани в близост. Оставяш я край трупа. Взимаш ножа. Това вече ти подхожда идеално.
Грабваш тъмнокоската за ръка и омачкваш безмилостно пребледнялото лице в гърдите си. „Не гледай. Недей. Той щеше да те насили. Да те убие…” Думите не искат да излязат. Вероятно защото това не си ти. На фона на прясно разчлененото горящо тяло има само тъмнина, притъпена кашлица и засъхнали сълзи. Защо го правиш? Какво те дърпа към нея? И защо, по дяволите, не я изведеш от тук най-после? Не я оставяй да гледа, не позволявай на смрадта на пламтяща плът да се впие във ваниловата ѝ кожа. Изведи я навън. Тайно, да не види никой. После я заведи у тях. Или в хотел, все тая. Само не я оставяй тук. Не я карай да те мрази толкова, колкото се мразиш ти самият. Или я убий? Би било милион пъти по-лесно и приятно. Забий пръсти в гръдния кош – извади проклетото сърце, спри притъпеното му кънтене, дразнещо всяка нервна клетка в тялото ти. Хвани ножа и прережи артерията, миг след прясно изкашляната струя кръв. Остави парещата течност да обгърне лицето, тялото, съзнанието ти и да те прати обратно в Ада. Вкуси я с цялата лукавост, дето таиш. Убий я. Или недей. Просто помръдни, по дяволите, помръдни.

- Ноа. – гласът ти попива в коленете, опрени на пода, докато стоиш пред нея – приседнала на леглото, отърсваща се от спомена. Не очакваш да чуеш името й в отговор – не че не го знаеш, но може би просто от учтивост. Не очакваш „благодаря”, не очакваш дори поглед от нейна страна. Тогава защо продължаваш да стоиш? Какво те държи в хотела, в стаята, какво те държи на колене пред проклетата тъмнокоска? Тя. Но загърби случилото се. Просто си тръгни, без звук, без помен. Не ѝ заръчвай да се грижи за себе си, не ѝ желай всичко хубаво, не я поглеждай дори. Излез. Точно така. А сега запали цигара. И я остави. Остави я. Остави полъха й да обгърне съзнанието, да раздразни лигавицата, да прониже дроба с добре прикритите вражески намерения. Прокашляй се, също както правят старите пушачи. Или както невинното момиче на няколко стъпки и стени от теб.
Не защото си психар.
Защото си луд.

Страхотен герой!