Вход
Latest topics
Staff
Fallon Hutchersonadministrator - 21 - gifted - adriana lima |
Katerina Petrovaadministrator - 17/538 - the devil - nina dobrev |
freya mikaelsonadministrator - n/a - witch - riley voelkel |
Niklaus Mikaelsonmoderator - n/a - the original - joseph morgan |
-davina clairemoderator - 19 - witch - danielle campbell |
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 23 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 23 Гости :: 1 BotНула
Най-много потребители онлайн: 61, на 12.11.17 0:34
Lika a dream, the tree of life covers me and dulls my eyes, I fall asleep a thousand nights before I wake.
2 posters
Страница 1 от 1
Lika a dream, the tree of life covers me and dulls my eyes, I fall asleep a thousand nights before I wake.
Виктория(Викс) Верни :: 18 :: Вещица :: Gemma Arterton
Беше един от онези хладни дни в който слънцето грееше, но не топлеше, а облаците плаваха над главите на гражданите като малки, небесни корабчета търсещи бряг. Викс тъкмо се бе прибрала от училище. Захвърли раницата до дивана и се тръшна изморена на него. Затвори за миг очи и се отпусна на меката повърхност. Обичаше тишината. Винаги бе обичала това място.
На вратата се почука. Майка й се прибираше по-късно. Нямаше как да е тя, а друг до сега не бе идвал. Не и по това време. С нежелание стана и отвори вратата. Пред нея седеше жена. Напълно непозната жена. Дрехите й бяха странно сбъркани. Косата й разрошена на всички страни. Самата тя изглеждаше напълно сбъркана.
- Какво обичате? - с насилена учтивост попита момичето продължавайки да гледа жената с любопитство.
- Ти си! Боже! Намерих те! Не мога да повярвам, че успях да те намеря! - лицето на жената се изкриви в нещо подобно на усмивка. Гласът й беше дрезгав, като на човек прекарал последните няколко дни без грам глътка вода. Грубите й ръце се вкопчиха в нежните китки на Виктория. Всичко това плашеше момичето. Опита се да отблъсне възрастната жена, но захвата й бе силен. Говореше безсмислици, за това как е преобърнала целия свят, за да намери момичето. Говореше така все едно я познаваше, а Викс никога не бе виждала това лице.
- Знаеш ли какво значи това, че те намерих? Значи, че вече съм тук и трябва да си спокойна. - с едно рязко движение си позволи да обвие ръце около крехкото момиче в една топла прегръдка.
- Пуснете ме! - изблъска непозната от себе си. - Ако не си тръгнете веднага ще се обадя на полицията!
- Но, миличка, не ме ли позна? - старицата пак се приближи, но момичето отстъпи крачка назад. Взе телефона от джоба си и отново повтори със сигурен глас.
- Вървете си! Майка ми няма да се зарадва ако ви види тук! Ще извикам полиция! - изражението на окаяно изглеждащата жена се изостри. За части от секундата усмивката потъна в забрава. Гласът й стана плътен, но все още така дрезгав, а очите й, които до сега излъчваха всичката тази безпочвена любов, се превърнаха в студени ледени дупки на сухото й лице.
- Каква майка? Аз съм твоята майка! - Виктория не можеше да си обясни случващото се по друг начин освен като едно голямо недоразумение. Бе на ясно с факта, че е осиновена. Майка й нищо не криеше от нея. Бе директна и винаги й казваше истината, но това тук да бе биологичната й майка бе просто абсурд. Не можеше да си представи да има каквато и да било връзка с това подобие на човек. Та те не си приличаха по нищо. Изпитото лице на непознатата не можеше да се сравнява с нежната и свежа кожа на младото момиче. Беше невъзможно.
И все пак може би имаше алтернатива това да бе биологичната й майка, но това не значеше, че Викс иска да е сближава с нея. Не я познаваше. Всичко, което бе направила бе да я роди, нищо повече. Не тя я бе отгледала и щом зависеше от младата Верни значи възрастната жена нямаше да бъде част от живота й.
- Хайде. Ела. Ела, да те заведа у дома. - лъчезарната подобието на усмивка отново се завърна на лицето й и това за пореден път обърка Викс. Някаква си жена идва и започва да твърди, че й е майка. Започва да й говори за някакъв си дом. Поправка. Място, което наричаше дом, но което никога нямаше да й стане такъв. Всичко това бе една голяма лудост.
- Никъде няма да ходя! Това е моят дом! - усмивката отново угасна попарена от думите на момичето.
- Не! От това се опасявах! Ти си заслепена! Не можеш да видиш истината. Облекли са те в тези лъскави дрешки и са те сложили да живееш в тази позлатена къща, но нямаш семейство. Истинското ти семейство съм аз. Може би не знаеш, но си осиновена и аз съм твоята ...
- Знам, че съм осиновена! - прекъсна нахално момичето. Не й трябваше реч за това, кое е семейството й и кое - не. Нямаше нужда да упрекват начина й на живот. Искаше просто тази противна личност да си тръгне и тя да прекара един ленив следобед.
Възрастната не одобряваше начина по който чернокоската й говореше. Не може да приеме, че собствената й дъщеря я отхвърля, а тя толкова много път бе извървяла. Толкова много я бе търсила. Сграбчи ръката й и я задърпа навън.
- Ще видиш какво е семейство. Това тук не е дом. Тук не е семейството ти. - дърпаше усилено лекото момиче, което колкото и да се дърпаше не можеше да се отърве от напастта.
Чу се паркиране на кола, а секунди след това с типичната си хищническа походка в къщата влетя Верни.
- Коя сте вие? Какво правите с дъщеря ми? - студения глас на Верни скова времето и пространството, което ги обграждаше. Стресната от случващото се натрапницата пусна момичето и избяга, а Маделни Верни прегърна нежно дъщеря си успокоявайки я, че всичко е наред.
Минаха месеци, но онази жена продължаваше да безпокой младото момиче. Следеше я навсякъде. Дори бе започнала да говори с приятелките й заради което всички започнаха да странят от младата Верни. Момичето постоянно се оглеждаше обезпокоена, не искаше да остава сама обзета от страх, че тя ще се върне и ще се опита отново да постигне своето. От дома за деца бяха потвърдили, че въпросната жена наистина бе биологична майка на Виктория, но това не я бе успокоило. Напротив, тревожеше се повече след като намери досието й. Бе арестувана на притежание на наркотици, влизане взлом и дребни кражби. Щом това бе ежедневието й, момичето просто не можеше да си представи какво щеше да й стори ако майка й не бе там онзи ден да я спаси.
Веднъж се прибираше от училище и тогава чу малкото микробусче зад себе си. Забеляза, че от училището й бе все след нея. Опита се да забърза крачка, за да му се измъкне, но то също забърза.
Събуди се завързана на стол. Зловонната миризма на спирт се виеше около нея. Гадеше й се. Губеше й се какво бе станало. Как се бе озовала тук? Защо бе завързана? Страх сковаваше мускулите по цялото й тяло. Усещаше как сърцето й ще изскочи.
Онази жена. Тя беше виновна за всичко. Дали някога майка й щеше да я намери? Дали щеше да се измъкне от тук? Може би този път бе обречена да гние тук по същия начин по, който непознатата. Сигурно за година щеше да изглежда по същи начин. Щеше да изглежда като ходещ мъртвец. Не искаше това за себе си. Да, може би бе свикнала на високото удобство, което можеше да има вкъщи, но не за това искаше да остане с Маделин Верни. Харесваше й отношението. Начина по който майка й се отнасяше с другите и начина по който се отнасяше с нея. Любовта, която изпитваше към Викс, сякаш бе наистина нейна дъщеря. Винаги се бе чувствала като Верни и винаги бе вярвала, че принадлежи на живота, който бе живяла досега. Не искаше да го губи. Цялото щастие, което имаш. Не искаше да се разделя с него толкова лесно.
- Къде е тя?! - чу се вик някъде в далечината. След това се чу чупене на чинии. Тежък удар като от падане или нещо подобно и силна светлина нахлу в тъмното помещение в което се намираше младото момиче. Майка й. И този път бе тук за нея. Беше удивително как винаги знаеше как да я намери.
Развърза въжетата и прегърна дъщеря си. Двете изтичаха в кухнята където на земята лежеше възрастната жена. Викс се спря пред нея. Цялата омраза в очите на момичето можеше да се види. Изкушаваше се. Тази проклета жена й бе провалила живота, а ако я оставеха може би щеше да продължи да руши.
- Викс... - нежния глас на Маделин Верни достигна до Викс, но тя не отдели очи от проснатата, жалка твар на пода. - ... ако това е което искаш можеш да го направиш. Ще ни отървеш от проблеми. Ще кажа, че е било при самозащита и е нямало друг начин да се измъкнем живи. - ето затова искаше да остане Верни. Майка й винаги я подкрепяше. Винаги бе зад нея и никога не й бе казала, че някакво решение не е правилно. Никога не я бе възпирала от каквото и да е. Никога не я упрекваше и винаги се гордееше с нея.
Писъците на жената на пода се разнесоха из цялата къща, а Викс не бе помръднала дори. Изведнъж се чу прекършване и писъка заглъхна. Младата Верни отвърна поглед от трупа и каза с щастлив нормален глас.
- Имах нужда от това. Да се прибираме, мамо!
PS: може ли да смените потребителското ми име на Vics
На вратата се почука. Майка й се прибираше по-късно. Нямаше как да е тя, а друг до сега не бе идвал. Не и по това време. С нежелание стана и отвори вратата. Пред нея седеше жена. Напълно непозната жена. Дрехите й бяха странно сбъркани. Косата й разрошена на всички страни. Самата тя изглеждаше напълно сбъркана.
- Какво обичате? - с насилена учтивост попита момичето продължавайки да гледа жената с любопитство.
- Ти си! Боже! Намерих те! Не мога да повярвам, че успях да те намеря! - лицето на жената се изкриви в нещо подобно на усмивка. Гласът й беше дрезгав, като на човек прекарал последните няколко дни без грам глътка вода. Грубите й ръце се вкопчиха в нежните китки на Виктория. Всичко това плашеше момичето. Опита се да отблъсне възрастната жена, но захвата й бе силен. Говореше безсмислици, за това как е преобърнала целия свят, за да намери момичето. Говореше така все едно я познаваше, а Викс никога не бе виждала това лице.
- Знаеш ли какво значи това, че те намерих? Значи, че вече съм тук и трябва да си спокойна. - с едно рязко движение си позволи да обвие ръце около крехкото момиче в една топла прегръдка.
- Пуснете ме! - изблъска непозната от себе си. - Ако не си тръгнете веднага ще се обадя на полицията!
- Но, миличка, не ме ли позна? - старицата пак се приближи, но момичето отстъпи крачка назад. Взе телефона от джоба си и отново повтори със сигурен глас.
- Вървете си! Майка ми няма да се зарадва ако ви види тук! Ще извикам полиция! - изражението на окаяно изглеждащата жена се изостри. За части от секундата усмивката потъна в забрава. Гласът й стана плътен, но все още така дрезгав, а очите й, които до сега излъчваха всичката тази безпочвена любов, се превърнаха в студени ледени дупки на сухото й лице.
- Каква майка? Аз съм твоята майка! - Виктория не можеше да си обясни случващото се по друг начин освен като едно голямо недоразумение. Бе на ясно с факта, че е осиновена. Майка й нищо не криеше от нея. Бе директна и винаги й казваше истината, но това тук да бе биологичната й майка бе просто абсурд. Не можеше да си представи да има каквато и да било връзка с това подобие на човек. Та те не си приличаха по нищо. Изпитото лице на непознатата не можеше да се сравнява с нежната и свежа кожа на младото момиче. Беше невъзможно.
И все пак може би имаше алтернатива това да бе биологичната й майка, но това не значеше, че Викс иска да е сближава с нея. Не я познаваше. Всичко, което бе направила бе да я роди, нищо повече. Не тя я бе отгледала и щом зависеше от младата Верни значи възрастната жена нямаше да бъде част от живота й.
- Хайде. Ела. Ела, да те заведа у дома. - лъчезарната подобието на усмивка отново се завърна на лицето й и това за пореден път обърка Викс. Някаква си жена идва и започва да твърди, че й е майка. Започва да й говори за някакъв си дом. Поправка. Място, което наричаше дом, но което никога нямаше да й стане такъв. Всичко това бе една голяма лудост.
- Никъде няма да ходя! Това е моят дом! - усмивката отново угасна попарена от думите на момичето.
- Не! От това се опасявах! Ти си заслепена! Не можеш да видиш истината. Облекли са те в тези лъскави дрешки и са те сложили да живееш в тази позлатена къща, но нямаш семейство. Истинското ти семейство съм аз. Може би не знаеш, но си осиновена и аз съм твоята ...
- Знам, че съм осиновена! - прекъсна нахално момичето. Не й трябваше реч за това, кое е семейството й и кое - не. Нямаше нужда да упрекват начина й на живот. Искаше просто тази противна личност да си тръгне и тя да прекара един ленив следобед.
Възрастната не одобряваше начина по който чернокоската й говореше. Не може да приеме, че собствената й дъщеря я отхвърля, а тя толкова много път бе извървяла. Толкова много я бе търсила. Сграбчи ръката й и я задърпа навън.
- Ще видиш какво е семейство. Това тук не е дом. Тук не е семейството ти. - дърпаше усилено лекото момиче, което колкото и да се дърпаше не можеше да се отърве от напастта.
Чу се паркиране на кола, а секунди след това с типичната си хищническа походка в къщата влетя Верни.
- Коя сте вие? Какво правите с дъщеря ми? - студения глас на Верни скова времето и пространството, което ги обграждаше. Стресната от случващото се натрапницата пусна момичето и избяга, а Маделни Верни прегърна нежно дъщеря си успокоявайки я, че всичко е наред.
Минаха месеци, но онази жена продължаваше да безпокой младото момиче. Следеше я навсякъде. Дори бе започнала да говори с приятелките й заради което всички започнаха да странят от младата Верни. Момичето постоянно се оглеждаше обезпокоена, не искаше да остава сама обзета от страх, че тя ще се върне и ще се опита отново да постигне своето. От дома за деца бяха потвърдили, че въпросната жена наистина бе биологична майка на Виктория, но това не я бе успокоило. Напротив, тревожеше се повече след като намери досието й. Бе арестувана на притежание на наркотици, влизане взлом и дребни кражби. Щом това бе ежедневието й, момичето просто не можеше да си представи какво щеше да й стори ако майка й не бе там онзи ден да я спаси.
Веднъж се прибираше от училище и тогава чу малкото микробусче зад себе си. Забеляза, че от училището й бе все след нея. Опита се да забърза крачка, за да му се измъкне, но то също забърза.
Събуди се завързана на стол. Зловонната миризма на спирт се виеше около нея. Гадеше й се. Губеше й се какво бе станало. Как се бе озовала тук? Защо бе завързана? Страх сковаваше мускулите по цялото й тяло. Усещаше как сърцето й ще изскочи.
Онази жена. Тя беше виновна за всичко. Дали някога майка й щеше да я намери? Дали щеше да се измъкне от тук? Може би този път бе обречена да гние тук по същия начин по, който непознатата. Сигурно за година щеше да изглежда по същи начин. Щеше да изглежда като ходещ мъртвец. Не искаше това за себе си. Да, може би бе свикнала на високото удобство, което можеше да има вкъщи, но не за това искаше да остане с Маделин Верни. Харесваше й отношението. Начина по който майка й се отнасяше с другите и начина по който се отнасяше с нея. Любовта, която изпитваше към Викс, сякаш бе наистина нейна дъщеря. Винаги се бе чувствала като Верни и винаги бе вярвала, че принадлежи на живота, който бе живяла досега. Не искаше да го губи. Цялото щастие, което имаш. Не искаше да се разделя с него толкова лесно.
- Къде е тя?! - чу се вик някъде в далечината. След това се чу чупене на чинии. Тежък удар като от падане или нещо подобно и силна светлина нахлу в тъмното помещение в което се намираше младото момиче. Майка й. И този път бе тук за нея. Беше удивително как винаги знаеше как да я намери.
Развърза въжетата и прегърна дъщеря си. Двете изтичаха в кухнята където на земята лежеше възрастната жена. Викс се спря пред нея. Цялата омраза в очите на момичето можеше да се види. Изкушаваше се. Тази проклета жена й бе провалила живота, а ако я оставеха може би щеше да продължи да руши.
- Викс... - нежния глас на Маделин Верни достигна до Викс, но тя не отдели очи от проснатата, жалка твар на пода. - ... ако това е което искаш можеш да го направиш. Ще ни отървеш от проблеми. Ще кажа, че е било при самозащита и е нямало друг начин да се измъкнем живи. - ето затова искаше да остане Верни. Майка й винаги я подкрепяше. Винаги бе зад нея и никога не й бе казала, че някакво решение не е правилно. Никога не я бе възпирала от каквото и да е. Никога не я упрекваше и винаги се гордееше с нея.
Писъците на жената на пода се разнесоха из цялата къща, а Викс не бе помръднала дори. Изведнъж се чу прекършване и писъка заглъхна. Младата Верни отвърна поглед от трупа и каза с щастлив нормален глас.
- Имах нужда от това. Да се прибираме, мамо!
PS: може ли да смените потребителското ми име на Vics
Vics- вещица
- Брой мнения : 11
Reputation : 10
Join date : 25.08.2015
Similar topics
» I close my eyes, then I drift away, into the magic night I softly say. A silent prayer, like dreamers do, then I fall asleep to dream my dreams of you. /Elena, Katherine and Deborah/
» I'm the Death... Look me in the eyes and give me your life.. I promise you it won't hurt you - Mr. Death
» My mother said "Your a monstar" but then my father looked me in the eyes with lots of love and said to me: Your not a monster your my princess. The monstar is your mother. She ruined my life.
» See me in midnight, when everybody are asleep...-Jared Sapiens
» i woke up, i was stuck in a dream.||s. allister
» I'm the Death... Look me in the eyes and give me your life.. I promise you it won't hurt you - Mr. Death
» My mother said "Your a monstar" but then my father looked me in the eyes with lots of love and said to me: Your not a monster your my princess. The monstar is your mother. She ruined my life.
» See me in midnight, when everybody are asleep...-Jared Sapiens
» i woke up, i was stuck in a dream.||s. allister
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
27.09.22 22:17 by } lehana {
» Elena's apartment
27.10.20 13:42 by ElenaGilbert.▲
» Бара
13.06.20 21:09 by ElenaGilbert.▲
» Mine :d
23.01.19 14:52 by Dhalia Noor.
» Мона бонбонааа [SPAM]
01.01.19 20:06 by ElenaGilbert.▲
» New teeth, new life for him ... & HER♥.
10.12.18 18:55 by Victor.
» кой от последните два аватара предпочитате
11.09.18 7:40 by Колобър Чакар
» Глас в БГ ТОП
06.05.18 10:04 by Колобър Чакар
» Да броим от 1000 до 0
03.01.18 6:19 by Колобър Чакар
» Секси или злекси
14.12.17 8:52 by Колобър Чакар
» С какво е облечен следващият?
14.12.17 8:46 by Колобър Чакар
» Опиши предишния с питие
14.12.17 8:44 by Колобър Чакар
» Какъв цвят е бельото на следващия?
14.12.17 8:41 by Колобър Чакар