Седмица след "Мис Мистик Фолс" (Деймън сънува Надя)

Dreams can also heart....

Какво по..?!- бяха първите ми мисли. Какво правя на това място и дали сънувах? Дали исках да остана тук или да се махна? Мразех този замък, но трябваше да остана. Защо ли? Защото мразех да стоя тук. Всяко едно помещение ме дразнеше заради онази проститутка. Позорна владетелка с позорни начини за изнудване и насилие. Нека да ви разкажа малко повече за онзи ден:
" Беше слънчева утрин..Прекрасна и приятна свежа и изпълнена с живот утрин. Всяка клетка те кара да крещиш и да танцуваш от отделените ти хормони, които се борят за живота си и сега са си отдъхнали от постоянната борба с опасните вируси. Влязох в прекрасния и изпълнен с величие замък на прекрасната Ейвиън, жената, която за първи път ме беше накарала да се влюбя, макар и за кратко, след Катрин. Подминах големите старинни доспехи на рицари, които се лъскаха доста често и влязох в огромната, окъпана със светлина , спалня на кралицата. В онзи момент бях пронизан от хиляди дървени стрели в стомаха си. Чувствах се притеснен поради някаква причина. Макар да можех много лесно да я подчиня, не го правех. А тялото и'-ох това тяло. Тъй божествено и тъй прелестно, наподобяващо на божествените. Ейвиън беше чисто гола и лежеше на леглото, като държеше някакво дебело, наподобяващо пенис, дърво, което бавно се придвижваше по тялото и', а после влизаше във вагината и'. В онзи момент потреперих, а кръвта в пещеристите тела започна да навлиза мигновено. Не се бях чувствал така възбуден. Доближих я с отворена уста. Жената прехапа устната си, а после извади "играчката" и я облиза, казвайки докато е в устата и'- "Деймън, искам те в мен". Разбира се, премахнах дрехите, които и без това бяха оскъдни след войната, а тези бяха притежание на кралицата, и и' се нахвърлих, забивайки мъжествеността си в предната дупка (#нимоа). Това беше най-голямата ми грешка. Усетих убождане. Обърнах се и погледнах към Ейвиън. Беше дървен кол, напоен с върбинка."
Е, как няма да мразите този замък след това. Не че нещо, но ЗАЩО ЗА БОГА МЕ ПРЕКЪСНА?! ДАЖЕ НЕ СВЪРШИХ!
Тръснах главата си и се загледах в далечината. Усетих нечие движение и погледнах към жената, дръзнала да се доближи до мен. Беше Надя. Това значеше, че тя е влязла в главата ми. Не можех да се измъкна. Сега трябваше да я махна от там. Хванах гърлото и' и я притиснах до стената. Една картина от там падна долу.
- Махни се от главата ми, малка Пиърс!- изръмжах, но осъзнах, че ръцете ми не са около врата и', а докосват гърдите и', а нейните бавно падаха към мъжеството ми. Отново пещеристите тела се пълнеха с кръв.. Проклятие!

Внезапно сънят на Деймън придоби странен и неочакван за мен обрат. Осъзнах, че нещо ставаше и не можех да контролирам съня му повече. Той се ръководеше сам от спомените на Деймън и това, което не искаше да си спомня. Всъщност това не се беше случило, защото аз изобщо не се бях запознала с него тогава, но той явно имаше жестоки спомени от някой друг, който определено го беше наранил. Опитах да изляза от главата на Деймън, но не се получи, не контролирах съня му и не можех да се измъкна.
Той свали ръцете си бързо и се отдръпна крачка назад, тогава всичко потъна в мрак. Не можех да видя нищо, чувах само гласът на Деймън, който трескаво се опитваше да се измъкне от нещо или някого, или се опитваше да ме изкара от главата си, но не се получаваше. Отказах се. Все пак това беше само сън, нали?
Отново имаше картина. Вече не бяхме в коридора до прозореца а в някаква стая. Нямаше и помен от напрежението, което цареше преди малко. Когато погледнах дрехите си видях, че съм облечена в същата онази рокля, с която бях и в деня, когато видях Деймън за първи път. Тръгнах към единствената врата, която виждах в стаята. Беше стара дървена врата с много орнаменти. Приближих се до нея и натиснах дръжката. Беше заключено. Опитах се да я разбия, но явно вампирската ми сила я нямаше в съня, не действаше, бях слаба и в следващия момента наистина се почувствах слаба. Бях създала сън, от който не можех да се измъкна. Облегнах глава на вратата и се загледах в пода опитвайки се да измисля какво да правя. Изневиделица нещо се стовари върху мен, блъсна ме и паднах на земята притисната към студения под. С мъка извърнах главата си и видях Деймън по чиито устни се стичаше кръв, погледът му бе свиреп и необуздан, а ръцете му се бяха впили в китките ми, тежестта на тялото му ми пречеше да стана. Усещах го плътно до мен, тялото ми беше топло, ризата му или блузата или каквото и да беше това, беше разкъсана и напоена с кръв. Перфектното му тяло сега изглеждаше още по-прекрасно. Той разкри кучешките си зъби и ме погледна със студен поглед, но в него имаше и още нещо. Гняв? Не, не можех да го определя. Насочи зъбите си към врата ми....

P.S. А не нимоа :Д Как го измисли това, направо шапка ти свалям Давай нататък докато музата не те е напуснала

Пп. Може да слушате тази песен, докато четете
"Надя?! Какво правеше тя в главата ми?! Е, добре. Щом искаше да играем грубо и щом искаше да влиза в главата ми, нека и' покажа какво всъщност стана, когато се измъкнах."- помислих си, а след това се върнах в съня си или подобието му. Намирах се върху нея и таман да разкъсам врата и', но тогава всичко наоколо се разпадна. Буквално. Фигурата ми се килна на една страна, гледайки с празен изцъклен поглед Надя. Тялото ми потрепери бавно, а след това отвори устата си. Езикът ми се превърна постепенно в червеи, които закапаха върху тялото на Петрова. Звукът на давене и кашляне огласи помещението. Червеите валяха ли валяха. Момичето изпищя и се отдръпна от водопада. Тялото ми започна бавно да се изправя, а краката и ръцете му се придвижваха доста странно и описваха странни движения, докато правеха движения. Самите движения издаваха звук едновременно на стари кости, които се раздвижваха от дългогодишна почивка, и нещо лигаво, което се промъкваше в нощта. Главата ми започна да се килва малко по малко, докато накрая не си счупи врата и увисна надолу призрачно. Надя затисна очите си за секунда, но това беше достатъчно, за да се промени цялата картина. Всичко се пръсна, сякаш досега Петрова беше гледала през изкривено огледало. Сега всичко беше коренно променено. Само мястото беше същото- проклетият замък. Намирахме се в огромна кухня. Всичко наоколо беше занемарено, а масите тук-таме димяха, а някои дори догаряха. Завесите бяха почти изгорели, като някои все още бяха обгърнати от малки пламъчета, които бяха предвестници на смърт и гледаха със своите злобни и хитри очички всичко, което ставаше. В каменните стени си личаха огромни пукнатини, а картините почиваха след дългата битка на земята, съборени от нещо. Наредените копия бяха сега разпръснати по пода, а поставката им представляваше трески, които явно бяха използвани от някой, защото бяха обагрени в кръв. Навън беше тъмно, но скоро щеше да пукне зората. Надя стоеше изправена, но не мога да определя дали трепереше. Изящният полилей беше разбит близо до нея, а едната половина висеше още от тавана. Прозорците бяха избити, а на места бяха унищожени със се стените.  Това беше една развалина. Малко премигване на картината и тогава на около сантиметър се появи тялото ми, което преди малко беше изчезнало. Сега кожата му беше зелена и подгизнала от слузта, която се стичаше от косата и устата. Самата уста беше отворена, а езикът беше небрежно извън кухината и висеше призрачно отпред.Очите бяха изцъклени, а от цвета нямаше и помен- сега бяха призрачно сиви, а зеницата я нямаше- беше се сляла с остатъка от белотата. Ръцете на тялото ми се протегнаха и хванаха нейните някъде около лактите. Бавно тръгнаха към китките и', като оставяха лигава диря по пътя си. Изведнъж фигурата потрепери и повърна върху нея, а съдържанието беше покъртително- беше картичка със снимка на Катрин, която беше започнала да се разлага в корема ми, а по нея имаше ларви, които се движеха бавно, убивайки всяка една надежда, че могат да са мъртви. Надя започна да се съпротивлява- това беше моят сън и нямаше да и' позволя да се измъкне толкова лесно! Нямаше сили в главата ми- не! Тръгвайки назад, влезе право в капана ми. Влезе в подобна стая на предната, но тук бях истинският аз. Стоях прав с разкъсани дрехи, а пред мен на масата лежеше жена, която беше с ококорени очи и трепереше. Изведнъж се чу призрачен истеричен смях, който се разнесе наоколо като камбана, която оповестяваше погребение. До жената имаше множество и различни по форма ножове. Взех един и промълвих с подигравателна нотка:
- Скъпа, сега кой ще се смее- чу се писък, който би накарал и най-леденото и смело сърце да подскочи от страх.- Ооо, шшшт..
Празната ми ръка се доближи до устните и', като направи знак да престанат да издават този отвратителен звук, но жената не преставаше.
- Ейвиън.. Погледни.Имаме си гости. Нека да не ги притесняваме!- изръмжах с онази лудешка усмивка, която се разливаше на лицето ми. Какво пък?! Няма да и' трябва. Появих се зад Надя. Очите ми си оставаха червени и нямаше да се променят, а вените все още пулсираха под очите ми.- Мисля, че я познаваш..Горката. Сега ще изпита най-голямата си болка, която един човек може да изпита.
Отново се възвърнах на мястото, на което се намирах преди малко и захапах китката си. 
- Жалко, че те подчиних да не мърдаш- изсмях се гадничко и злобно и продължих. Вдигнах ножа си- Ще викаш ли, курво?
Ножът изсвистя и се заби в ларинкса, точно където се намираше , а след това се раздвижи нагоре-надолу. Очите и' се оцъклиха и щяха да излязат от орбитите си. ДА! Това почувствах и аз, когато ти го правеше! ДА! Затворих очи. Вече всичко беше потънало в тишина. Тя се опитваше да вика, но не можеше, защото сега не можеше да прокарва въздух и той просто излизаше. Не беше достатъчно да я убие, защото той можеше и да влезе, и да излезе. 
- Сега.. Да започнем.- подсмихнах се отново. Не извадих ножа, защото исках да остане там, където трябваше. Повдигнах друг нож и той изсвистя. Пронизах черепа и'. Скоро щеше да умре. Още малко и щеше да си тръгне от този свят. Не ме интересуваше. Вдигнах друг нож и го забих в корема и'. Обърнах се към Надя, а лицето ми беше променено до неузнаваемост. Засмях се ледено. Извадих ножа, с който бях я накарал да млъкне завинаги и го забих на мястото на пикочния мехур. Изрязах прилежно и го извадих.
- Искаш ли да споделим яденето?- попитах и захапах малко от мускула.

"НЕ! Не може да бъде! Не може!"- мислех си трескаво. Опитвах се да се измъкна от тази ужасна обстановка. Трябваше да се събудя и трябваше да я унищожа, но не можех. Тя контролираше всичко и тя искаше да ме накара да страдам за това, че преди малко аз я отвратих и поех контрол над собствения ми сън. Мигнах няколко пъти и се озовах на друго място. Какво? Тя нямаше да ме мъчи повече?! Но защо? Да не би Надя да искаше нещо в замяна? Не, не бих и' казал нищо, защото сигурно щеше да се опита да върне Катрин, ако изобщо беше мъртва. Погледнах към изчезващия силует и, ето, спомените пак ме хванаха:
" Разхождах се. Беше прелестна вечер- завладяваща, безветрена, безоблачна и изпълнена с милион звезди, които пръскаха своите светлинки из небосвода, гледали ни от милиарди години и останали млади. Годините не им се бяха отразили и те все още надничаха зад своето тайнствено було. Бях гол. Гол като гол, а не гол като гол. Има разлика. Усещах как тревата леко боцкаше босите ми крака и как се отпусках назад, падайки. Леко повей, а след това твърдата земя." Добре де. Не бях съвсем гол. Искаше ми се да бъда, но проклетата Надя не ми даваше да променя малко този скапан спомен." Бях облечен с ризка, която беше небрежно разкопчана и с панталон. Единственото, за което мислех, беше онази тайнствена фигура, която все по-често се появяваше. Опитвах се да я намеря и дори да я хвана по време на сънищата си, но не успявах. Тя винаги се изплъзваше. Не спирах да мисля и за Ейвиън. Беше страхотна. Позволяваше ми да я ухажвам и да я...нали..Изведнъж нещо потрепна. Цялата хубава атмосфера и релаксация беше развалена от някакъв едва доловим шум, който излизаше от близката горичка. Главата ми се обърна към източника, а върху лицето ми се появи изражение, което трудно можеше да бъде сбъркано= сякаш някой ви прекъсва, докато правите секс или ви се доходи до тоалетната, точно преди да свършите. Такова беше изражението ми, но знаех, че това е нещо, което не биваше да се изпуска. Станах леко и тихо и бавно закрачих към близките храсти. Забелязах нечии очи, които ме гледаха игриво, но след това изчезнаха. Затичах се нататък, но не успях да ги открия, колкото и да се опитвах и колкото и да исках-бяха изчезнали, толкова рязко и бързо, колкото се и появиха." Така свършваше споменът, но това не бяха "Мемоарите на една гейша", а сънят на Деймън- има разлика. Всичко щеше да се промени. Нещо ми подсказваше, че именно Надя е била тази, която ме е дебнала по онова време, но може би грешах. В повечето случаи интуицията и вътрешната ми нагласа към ситуацията не ме подвеждаха и им се доверявах. Сега не беше нещо по-различно. Отново онзи шум, но този път го очаквах. Мигновено се озовах върху фигурата, която ме беше наблюдавала и , ето на, беше тази на Надя. Беше облечена в дълга лилава рокля, характерна за онези времена. Шапката и' падна на земята, а очите и' се ококориха от изненада. Усмивка се разля на лицето ми, а после езикът ми излезе от устата ми, като облиза изсъхналите устни. Доближих лице до нейното, а очите ми пробождаха съответните им. Ръцете се преместиха и издърпаха тези на Надя нагоре, а после преплетоха пръсти. Отърках се в тялото и'. Пулсът ни се ускори.