Гробище "Мистик Фолс"

Очите на Фалън разучава всеки милиметър от мястото, на което се намираше в момента. Градът за нея бе съвсем нов, но въпреки това досега не бе стъпвала на толкова плашещо място, а бе сменила много градове и бе виждала не много, но достатъчно страшни неща, за да може да си позволи да твърди, че на това място има нещо, което може да те накара да настръхнеш, но пък бе спокойно. Това бе единственият му плюс в този момент. Харесваше й това, че човек можеше да остане насаме със себе си. Всичко това позволяваше на човек да се отпусне и да излее душата си и Фалън определено усещаше това.
Не знаеше как се чувства, защото чувствата на страх и любопитство упорито се преплитаха едно в друго. В главата на брюнетката изглеждаха достатъчно силни, за да сринат нечие здраво съзнание. Човек не можеше да реши кое изпитва повече, следователно не можеше и да реши по какъв път ще тръгне дали към този страха, или любопитството. Повечето биха се махнали, ако усетеха опасност, но не и Фалън. Тя също се страхуваше, дори много повече, отколкото си мислеше. Тя бе човек, не можеше да се преструва на безстрашна. Знаеше, че нямаше да й се получи. Не бе добра актриса и дори не се опитваше да се прави на такава.
Започна да върви по пътеката. Не знаеше какво я привличаше толкова силно към това място. Все пак бе на гробищата, а нея я бе страх от мъртвите. Винаги си е мислела, че някой ден ще я нападнат и разкъсат като зверове, търсещи отмъщение.
Потръпна от мисълта си, а не след дълго краката й се преплетоха. Не успя да запази равновесие и падна.
- Глупачка - изкрещя момичето, а след това бавно се изправи.
Всичките объркани мисли, които се въртяха в главата й изведнъж я напуснаха. На тяхно място остана само и единствено омразата. Сега мразеше себе си повече от всеки друг човек, когото е мразела някога. Искаше да накаже себе си - искаше да страда, защото бе глупава. Трябваше да прогони глупостта си. Искаше това повече от всичко на света в момента.
Усети болка. Погледна към ръцете си, които бяха източникът на страданията, които изпитваше в момента. Страхът отново се върна на първо място. Фалън не можеше да повярва, че някога от нея ще изтече толкова много кръв.
Брюнетката се обърна и едва не падна отново при вида на съществото, което бе видяла пред себе си туко-що. Не можеше да повярва на очите си ... всъщност можеше, но не искаше.
- Клаус? - попита момичето, като в гласа й се усещаше надигащия се вътрешен страх.

Бях се превърнал в същинско мекотело, досега никога не ми е било част от същността да се включвам в груповите идеи или като цяло да помагам с нещо, но очевидно след като на човек му се роди дъщеря, правилата на играта се променят и то драстично. За човек с толкова много врагове, които сега знаеха точно кое е слабото ми място, имах прекалено много време да обикалям из гробището да търся глупави бурени за уж този път успешната магия.
Всички треволяци и листа бяха абсолютно еднотипни. Как се очакваше да намеря точно това, което ми е необходимо. Това е последният път, в който аз съм този който не върши нищо съществено. Предпочитам действията, а не размотаването. Единственото хубаво е, че наоколо нямаше никой. На малко хора им стиска да се разхождат сами из гробищата. Страхливи създания са хората, само "бау" да им кажеш и са готови да си изцапат гащите.
И може би, за да стане настроението ми още по-криво, някъде по обиколните пътеки се чуха стъпки. Все пак имаше и луди хора нека не забравяме това. Заслушах се по внимателно и изведнъж се чу нещо като тупване, а секунди след това и женски глас. Познат женски глас на очевидно не много похватно момиченце надарено с интересен талант. Явно на гробището все пак не винаги е толкова скучно. Интересно ми беше какво правеше тук, симпатичната брюнетка, но за да разбера трябваше да зарежа първоначалната задача. Какво пък толкова не мисля, че някой е очаквал от мен всъщност да намеря дадения храст.
Не че щеше да ми отнеме да я намеря, но факта, че при падането се беше наранила, само засили усета ми. Мирисът на прясна кръв се носеше във въздуха толкова наситено и ясно, че Фелън може само да благодари, за това, че наоколо няма вампири ненаучили се да контролират глада си. Появата ми пред нея я шокира още повече. Изпитваше така лесно усещащ се страх, че чак можеше да ми стане жал за нея, но не бях точно от милосърдния тип създания, затова просто и се усмихнах иронично.
- Чудесно, знаеш името ми, аз знам твоето.. Значи можем да минем директно на въпроса и да те попитам какво по дяволите правиш сама на гробището? Имаш желание да умреш от страх и след това да не ти се налага да те местят много ли?
Наблюдавах как очите и се разширяват все повече, а след това като чели успя да се съвземе леко, може би поради факта, че разбра, че няма да я убивам или поне не веднага. Но аз все още нямах отговор на въпроса, какво търси тук.

Спокойствие. От това имаше нужда сега Фалън. Само и единствено от него. Искаше да си го върне отново. Искаше да бъде предишната Фалън, онази, която не се боеше от нищо и от никой, онази която можеше да запази спокойствието си. Искаше да си се върне, искаше да бъде такава, каквато бе и преди, но не можеше. След всичко, което й се наложи да изживее не можеше отново да бъде същата. Наложи й се да види другата страна на света. Оттогава не можеше да каже, че това е светът, който някога е познавала. Струваше й се много чужд. Хората около нея също много се промениха и то само от една истина … истина за света. Ужасната истина, която съсипа живота й, а всъщност не биваше да го прави. Понякога й се искаше да не знае нищо. Щеше да е най – добре, ако забравеше, но това нямаше да промени нищо. Хората около нея нямаше да се променят, ако тя забравеше. Всичко щеше да бъде много по – лошо тогава.
Тогава Фалън погледна към Клаус. Все още не можеше да повярва на това, че го вижда. Не бе минало много време от последната им среща, но определено не очакваше, че ще го срещне отново. Всъщност повече се надяваше на това той да е истински, а не плод на въображението й.
- Да, защо не – отговори момичето и по лицето й се изписа едва доловима нежна усмивка.
Тази усмивка се загуби и лицето й отново бе безизрасно. По нищо не можеше човек да разбере колко страда, всъщност. Но всичко щеше да се подреди и тя го знаеше. Бе сигурна, че всичко рано или късно щеше да си дойде на мястото.
Едно единствено нещо не можеше да разбере. Защо се чувстваше толкова странно всеки път щом усетеше присъствието на Клаус. Никога не се бе чувствала така. Никога и не бе предполагала, че може да се чувства по този начин … всъщност Фалън не разбираше чувствата си … не разбираше себе си.
- Ти защо си тук? – попита Фалън, като се опитваше да се отърве от проклетите си мисли.

- Разхождам се... Гробищата са едно такова приятно място особено за същества, които се хранят с прясна кръв. Тук е пълно с такава, ако не си забелязала.
В думите ми имаше прекалено много ирония, но това трябваше да демонстрира на уж безстрашното момиче пред мен, колко много мразя да отговарям на въпроси, особено след като не съм получил ясен отговор на своите. На моменти дори се чудя как някой изглеждаш толкова наивен като Фелън е оцелял на място като това. Знам какво привлече моето внимание и знаех, че тя може да се окаже и ценно съкровище.
- Та не разбрах какво правиш тук.  Някой в този така прекрасен град не ти ли обясни колко опасно може да бъде наоколо?
Не исках да я плаша, но май точно това бях на път да направя. Само при споменаването на опасност очите и се разшириха и се огледа набързо. Направо беше учудващо колко лесни за разчитане бяха хората. Един поглед към лицата им и там можеш да видиш всичките им емоции преминаващи като на забързан кадър от някой филм. Нейните обаче ме объркваха. Бяха толкова много, че не можех да разбера дали я беше страх, изпитваше удоволствие или спокойствие от това, че стоях пред нея.
Огледах се наоколо. Нямаше абсолютно никой, а единствените звуци, които се чуваха бяха някое и друго заблудено животно преминаващо през това безлюдно място, както и свистенето на вятъра високо в клоните на дърветата. Ако бях човек то това със сигурност щеше да е последното място, на което  бих се разхождал, но очевидно това е само моето мнение. Някой биха приели действията на Фелън като смелост, биха казали, че има повече кураж от мъжете, но в моите очи такива разходки можеха да бъдат само проява на глупост.
- Имам усещането, че се радваш да ме видиш. - казах аз и сложих на лицето си самодоволната усмивка.

Какво правеше тук? О, да. Това бе въпросът, който също я измъчваше. Не знаеше защо беше дошла. Нямаше кой да оплаква, а и да имаше, едва ли беше в Мистик Фолс. Не и тук. Тук си нямаше никого, за което благодареше. Всички постоянно й пречеха и спъваха плановете й за продължаване напред. Сякаш нарочно й напомняха всяка секунда от миналото й. Искаха да й причиняват болка и това ги забавляваше. Лъжеха го и тя го разбираше, но въпреки че знаеше, че всичко е лъжа не преставаше да им вярва.
- Дойдох да ... - започна неуверено Фалън и за пореден път я побиха тръпки. - ... да, да, такова - продължи да повтаря и почти сдържа смеха си. - Просто ми беше на път и реших да се запозная и с ... - отново неуверено, но сега поне знаеше какво иска да каже - тъмната част от града.
- Глупачка ... не можеше ли да отговориш нормално, а? - раздразнението от проваления опит да направи нещо свястно се появи на лицето й.
Очите й направиха опит да се плъзнат по ръцете й, които тя много искаше да погледне, но бързо се отказа и опита да заблуди по - скоро себе си в това, че поглежда към земята. Той беше вампир. Не бе сигурна в това дали я е надушил, но по - добре щеше да е, ако не предприемаше повече глупави ходове. Не знаеше какво впечатление бе оставила у него последния път, но бе сигурна, че не било добро и сега се опитваше да обърне нещата в своя полза. Мнението му за нея беше много важно. Не разбираше защо толкова й пукаше за него, но изобщо не се чувстваше добре и искаше да промени всичко .. някак си, макар че не знаеше дали това беше добра идея.
- К-к-какво? - попита Фалън, когато успя да обърна внимание на думите му. Вдигна главата си рязко и погледна, при което отново по цялото й тяло преминаха тръпки. - Не, да ... какво? - беше объркана и изобщо не направи усилия да го прикрие.