You wanna know what torn feels like?

- Знаеш ли кое е забавното в живота, Джеф? – обърна се детектива към закръгленият мъж в полицейска униформа, който мина покрай кабинета му и се спря, щом чу думите, отправени към него.
- Кое, детективе? – попита, предъвквайки последните хапки от сандвича със шунка и маруля, който си взе през обедната почивка, но не успя да изяде преди девет и половина. Мъжът имаше глуповат поглед и през повечето време едва ли имаше представа какво точно прави в полицейското управление на Санкт Петербург след като дори в езика не го биваше.
- Забавно е, че лошите неща се случват само на добрите хора. Забавно е, че именно децата, които най-малко го заслужават, попадат на скапани родители. – констатира детектива и в гласа му пролича суров сибирски акцент, подсказващ за извънредно руски корени. Сините му очи се впиха в тези на американеца, който сега се бе облегнал на рамката на вратата.
- Наистина е забавно. – съгласи се Джеф и се засмя. Отблъсна се от рамката и понечи да си тръгне. – Лека вечер, детективе.
Изрече го с редица граматични грешки, но руснака отдавна се бе научил да игнорира невежеството на мъжа по отношение на родния му език. Подразни го смеха на некадърника. Никак не бе забавно. Нямаше нищо забавно в това да живееш в страх.

Страхът поражда гняв, насилие. Който е казал, че насилието поражда насилие, ви е излъгал. Майло знаеше по-добре от всеки друг какво е да живееш в страх. Четиринайсет години от живота му бяха прекарани в това състояние. Черна дупка, която все още го поглъщаше на моменти, водеше го до несигурност и паника в най-пикови ситуации. Все още изпитваше затруднение в социалните контакти, защото е по-лесно да се затвориш в себе си, отколкото да излезеш обратно от черупката си. Именно тази метаморфоза на страха от преди черитинайсет години му вършеше работа. Като ловец на сенки бе безупречен. Убиваше без да му мигне окото, позволяваше на всички спомени за изкривеното от омраза лице на баща му да нахлуят в главата му и прилагаше това изображение върху всеки свой враг. Лошото бе, че действаше импулсивно, неконтролируемо. Изпитваше нужда да убива, да отмъщава. Отмъщението бе като фикс идея за него. Нещата станаха по-трудни, когато научи за примирието между тях и ние. „Ние” бе равносилно на ловците на сенки, „тях” на всичко, което се различаваше от човек или „ние”.
Може да се каже, че не се е променил в много отношение отпреди четиринайсет години и още десет отгоре. Все още нарушаваше правилата. Ако го попитате, не би могъл да ви каже колко пъти е бягал през изминалите четиринайсет години. Множество. И пак се връщаше обратно. Нямаше къде да отиде, нямаше към кого да се обърне. Единственото семейство, с което разполагаше беше баща му и колкото да го мразеше, Майло не можеше да отрече, че го обича. Кое дете не таеше обич към родителите си? Майка си не я помнеше. Напуснала ги е твърде рано. Баща му казваше, че прилича на нея, че е същата отрепка като нея, което му подсказваше, че и към нея не е имал особени чувства. Предполагаемо бе и нея да бе подлагал на същия тормоз, както и него. По-късно предположи, че го е правил от завист. Те бяха повече от него или от онова, което някога би бил. Те бяха ловци на сенки, а той един съвсем нищожен мундан.
Всеки случай Майлс Максимов Бюканан не заслужаваше всички кристални чаши, хвърлени в негова посока, всичките думи, всички ритници и юмруци, всички натяквания, че не заслужава фамилията, която носи, че е едно долнопробно американско изчадие. Все още ги помнеше и му създаваха вътрешен дискомфорт, всяка сутрин отражението му пък засвидетелстваше онези белези, които не бяха изчезнали напълно. Какво като бе наполовина друга националност? Живееха в либерализиран свят, където всички бяха равноправни. Още повече, Америка бе по-добре отколкото Судан или Нигерия.
Сега всички го наричаха Майло. Опитваше да отбягва фамилията си, така че тя бе едно формално допълнение. Максимов съвсем не присъсваше в представянето му. Майлс също.
Промяната се случи след осъждането на Максим Андреевич Козлов.

tag: ---