Вход

Забравих си паролата!

Staff
Untitled Document

Fallon Hutcherson


administrator - 21 - gifted - adriana lima
Untitled Document

Katerina Petrova


administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev
Untitled Document

freya mikaelson


administrator - n/a - witch - riley voelkel
Untitled Document

Niklaus Mikaelson


moderator - n/a - the original - joseph morgan
Untitled Document

-davina claire


moderator - 19 - witch - danielle campbell
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 5 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 5 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 59, на 29.04.17 22:36

i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Предишната тема Следващата тема Go down

i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by alexander. on 11.09.16 17:24

7 години. 3 месеца. 16 дни.
Преди точно толкова време светът се преобърна, срути се и загуби блясъка си за Александър. Стана пуст и мрачен, злъчен и жесток. Изуми се от бруталността си, но и я използва. Счупи илюзията, в която живееше, на малки остри парчета, с които раздра мечтите му. Разпокъса го като парчета плат и после ги захвърли, оставяйки същността му празна...
Жаркото слънце, което по принцип прогонваше сенките, надвесили се над града, сега бе закрито от група облаци, които самотно се скитаха по небесата. Те бяха сиви, мрачни; предвещаваха порой. Силният вятър брулеше дърветата наоколо, а океанът бурно се вълнуваше в отговор. Водата бе някак тъмно-синкава, приканяща го да се приближи. Събу обувките си и ги пое в ръка. Задвижваше се по мокрия пясък, докато вълните гъделичката пръстите му. Днес бе по-студено от преди. Може би, защото така пролетта успяваше да се сбогува със зимата. Е, определено времето не бе по-хладно от душата му, затова не намираше проблем. Пък и той не усещаше промените в климата особено много, тъй че това не го интересуваше.
Оставяше стъпки зад себе си, които бавно биваха заличавани от вълните, някои от които се разбиваха в скалите, близо до брега. Те изчезваха също както и следите за съществуването му. Какво ли е никой да не те помни? Когато чуе името ти, да го прехвърля из ума си многократно, ала така и да не се досети? Не знаеше, защото всички знаеха неговото, но сигурно е прекалено самотно. Така се чувстваше и океанът. Бе отдаден на всички, ала не и на себе си. Единствената му компания бяха незначителните му обитатели и някой друг объркан турист. Като тези, които съзираше в далечината.
Двойка глупаци беше навлязла навътре. Явно не осъзнаваха, че мъртвото течение можеше да ги погуби така лесно, без никакви усилия. Любовта им ги заслепяваше, а Александър много добре познаваше чувството. Да изпитваш любов е като да се давиш в дълбок кладенец. Задушаваш се, опитваш се да се измъкнеш от, изгарящата дробовете ти, болка. Безуспешно. Няма спасителен пояс, няма за какво да се хванеш. Обречен си на унищожение, подписал си договор с Дявола веднага, щом си се влюбил. Просто трябва да изтърпиш последствията. Трябва да оставиш водата да те удави и да те съсипе.
Реши да не обръща повече внимание на двамата влюбени и самоубийствената им мисия, и продължи да крачи, останал насаме с мислите си. Те, също като вълните, се разбиваха в твърдата повърхност на черепа му. Измъчваха го, но нямаше как да се отърве от тях. Бяха безпощадни и жестоки като самия Александър.
Някакво момиче успя да го измъкне от транса, предизвикан от ума му. Очите на тъмнокосия не срещнаха нейните в началото. Дори брюнетката не го забеляза, явно бе прекалено вглъбена в своя собствен свят. Дългата й кестенява коса се спускаше на вълни по гърба й, наподобяваше мрачен ореол. Александър наклони глава на една страна и започна да я изучава, присвивайки вежди. Имаше нещо нередно в нея, обаче не можеше да определи какво. То го възпираше да се приближи, затова се и бе заковал на едно място. Можеше да бъде на стотина години, а и, колкото и безрасъден да беше, не се смяташе за глупав. Беше човек, но не обикновен. Ритмичният й пулс бучеше в ушите му, дочуваше ударите на сърцето й. Кръвта й суртеше във вените. Обаче имаше нещо...
Смрачаваше се, което означаваше, че след малко слънцето съвсем ще се скрие, оставяйки го сам с тъмнината на здрача. А после и с тази на нощта. Небето сигурно нямаше да бъде завладяно отново от звездите заради облачността. Сигурно слънцето им липсваше. Така и не успяваха да са заедно.
Александър прати инстинкта си за самосъхранение по дяволите и се приближи. Когато заговори, гласът му бе хладен и равен. Вещаеше опасност.
- Какво правиш в частна собственост, ангелче?
avatar
alexander.
хибрид
хибрид

Брой мнения : 109
Reputation : 13
Join date : 27.04.2014

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by -miss valentine on 11.09.16 19:13

Съзнанието беше една непозната територия, всичко там беше скрито и недостъпно за останалите, но въпреки това някой продължаваше да си играе с това на Лилиан. Минаха дни, седмици, месеци. Разлика нямаше.
"Нима искаш да се отървеш от нас?"
Ето, че гласовете отново се появиха в момента в който с трепереща длан госпожицата се бе пресегнала към малко прозрачно шишенце с тъмен етикет. Отви капачето и изсипа съдържанието му в шепата си. Измежду плахите ѝ пръсти изпадаха няколко хапчета и се търкулнаха по пода около Лилиан. Пусна шишенцето, което изтропаха при сблъсъка си със земята, гърбътѝ опря в студената стена на банята. Тъмнокоската се загледа с празен поглед в количеството лекарства, които държеше в дланта си. Можеше ли наистина да го направи? Да. По-добре да отнеме живота си, отколкото да полудее. Вдигна глава и погледът ѝ срещна образа си в овалното огледало отсреща. И се замисли. Тя беше млада, беше красива и целият живот бе пред нея. Достатъчно време се беше борила, достатъчно време беше търсела изход, щеше да се помъчи още малко. И сякаш като попарена, Лилиан хвърли хапчетата, които се разпиляха наоколо, след което излезе на бегом от банята. Трябваше да проясни малко мислите си, далеч не ѝ се отразяваше добре да стои затворена вкъщи дълго време. Не се преоблече, не хвана косата си, направо излетя от дома си като ураган, грабвайки единствено ключовете си. Без телефон, без часовник. Само тя и мислите ѝ.
Времето от своя страна беше в унисон с настроението и помислите ѝ. Хладно, ветровито и сиво за вкуса на Лилиан. Плажът изглеждаше някак зловещо на фона на атмосферните условия. Малкото хора, които се виждаха тук-там също изглеждаха някак далечни, замислени за своите проблеми. Само за няколко минути госпожица Валънтайн огледа плажа и заби поглед в пясъка пред себе си. Бавно оставяше стъпки след себе си, не бързаше за никъде. По един необясним за нея начин това време я караше да се чувства добре със своята сивота и невзрачност. Всеки можеше да се радва на слънчевите лъчи, но човек трябваше да съумее да посреща с усмивка и облаците, и бурите. Както и в живота. Разходката ѝ не продължи дълго, самотата ѝ бе прекъсната от нечии глас. Първоначално Лилиан нямаше да обърне внимание на този глас, тъй като тя често чуваше подобни, бяха част от нея. Но осъзна, че това всъщност не беше някой от гласовете в съзнанието ѝ, усети присъствието пред себе си, което я накара да вдигне главата си.
-Моля? - брюнетката беше видимо озадачена от въпроса на този непознат. Защо изобщо си правеше труда да ѝ прави забележка, щом и той беше в този частен имот
-Плажът - частна собственост?
Лилиан плъзна поглед по ивицата, не ѝ изглеждаше като частна собственост. Едва тогава чак успя да се подразни от баналното обръщение на мъжа пред себе си. Наистина? Да не би всички мъже ползваха някоя книжка със закачливи обръщения. Ако ѝ даваха само по долар за всеки един път, в който се вяха обърнали към Лили с "ангелче", "захарче" и производните им сладникави подмятания.
-Сериозно, "ангелче"? - завъртя очи тъмнокоската и погледна непознатия в очакване.
avatar
-miss valentine
човек с дарба
човек с дарба

Брой мнения : 6
Reputation : 2
Join date : 08.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by alexander. on 11.09.16 22:10

Наклони глава на една страна и очите му обходиха тялото й. Не знаеше дали тя бе на ясно какво целеше, но него лично го забавляваше. Чудеше се. Дали предполагаше какво е, кой е? Е, не се страхуваше, следователно още не се бе досетила. Явно инстинктът й за самосъхранение не се бе развил достатъчно. Той бе хищникът, а тя бе плячката. Трябваше да избяга надалеч веднага, щом се приближи.
С всяка крачка, която правеше към нея, чувството, което се бе прокраднало в него, се усилваше. Закова се на място и се загледа невярващо в нея. Устните му се разтвориха за глътка въздух. Още в началото бе усетил, че тя не бе обикновен човек. Позна от първия път. В нея имаше нещо специално.. дарба, но все още не знаеше каква точно бе.
Пристъпи напред и срещна шоколадовите й очи. Извади от джоба си връзка с ключове и й ги показа, кимайки към двуетажната къща, която бе видима в далечината:
- Парцелът е мой. Тази част на плажа бе включена в цената. - Разбира се, за теб мога да направя изключение.
Беше му безкрайно забавно да си играе с хората. Нямаше съвест, която да го възпре, нито сърце, което да му подскаже, че действията му са грешни. Действаше както искаше, защото сам беше отговорен за всичко, което вършеше. Никаква съдба нямаше да определя живота му. Не би допуснал това.
Обърна главата си настрани към морето. Загледа се в здрачаващото се небе, което като че ли го хипнотизираше. Облаците бяха станали още по-мрачни и гъсти, дъждът бе близо. Примигна и отново върна погледа си върху нейния. С крайчеца на окото си Александър забеляза, че го гледа, докато той дразнеше зрението си, съсредоточавайки се върху хоризонта, простиращ се пред него. Всъщност той представляваше един безкраен океан, изпълнен с тайни. Много наподобяваше един средностатистически човек – тъмен, мрачен, мистериозен. Бе плашещо колко могъщ бе.
- Ще вали. Косата ти няма ли да се развали при някой по-сериозен порой? – намираше иронията си за прекрасна.
Изказването му бе придружено с намигване. Приличаше му на такова момиче. Точно този тип, обсебени от външния си вид, бяха най-лесната мишена. Те предпочитаха проклятието на безсмъртието пред старостта и смъртта. Вечната младост и красота бяха прекалено изкушаващи, повечето не издържаха, без да се поддадат. Но Александър имаше съвсем други намерения. Нямаше да й даде това, което най - вероятно тя искаше.  
- Извинете ме - каза Александър с подигравателен тон. Явно не й бе харесал прякора, който Алекс й бе лепнал. Макар, че всички такива момичета си мечтаеха за подобен прякор. Може би този път бе сгрешил в преценката си. - Как е името ти, ангелче? - наблегна на последното. Може би искаше да я издразни, а може би успя?
avatar
alexander.
хибрид
хибрид

Брой мнения : 109
Reputation : 13
Join date : 27.04.2014

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by -miss valentine on 12.09.16 11:35

В ръката на непознатия издрънчаха връзка ключове. Металният звук я разсея за момент и погледна към ключовете, докато той вече хвърляше поглед върху една къща в далечината. Лилиан също се обърна в същата посока, само за да съзре двуетажна къща. Погледната оттук, поне доколкото добре можеше да види, къщата определено беше хубава, нищо чудно, че вървеше с част от плажа. Брюнетката беше готова да сложи край на този разговор и да си тръгне от частната му собственост, но мъжът я изпревари. Той, за разлика от нея, явно нямаше същите планове.
-Не желая да бъда изключение, ще е несправедливо спрямо останалите на плажа.
Не беше в настроение нито за двусмислените иронични подхвърляния на този непознат, нито дори за евентуален спор с него. Няколко крачки я деляха от напускането на парцела му, стига да не прекъсваше действията ѝ с думите си. Лилиан стрелна погледа си към небето, където се скупчваха все по-тъмни облаци. Тази сивота наоколо едновременно я успокояваше, караше да я се чувства добре, но в същото време ѝ действаше някак меланхолично. Изгубваше желание за каквото и да било, благодарение на това безлично време.
-Мисля, че ще го преживея. - отговори Лилиан кратко. По нейно мнение, ироничният му въпрос ме се нуждаеше от по-задълбочен отговор, а на намигването не придаде нужното внимание. Брюнетката не изпитваше подобни нарцистични страхове, относно външния си вид, а и последното, което би следвало да я изплаши бе водата. Когото огънят ти е най-добър приятел, не се страхуваш, че можеш да се намокриш. И макар водата да можеше да потуши огньове, то този в Лилиан гореше силно, не угасваше.
Скоро последва друг въпрос от страна на непознатия, придружен с любимото обръщение на Лили. Ама разбира се. Усещаше как искаше да я подразни, само не разбираше защо. Явно си търсеше просто забавление, което беше решил, че ще открие в нейно лице.
-Името ми е Лилиан.
Натърти ясно на името си, за да разбере, че нямаше още дълго да търпи това подмятане "ангелче", което явно на него му харесваше. Или му харесваше реакцията на тъмнокоската.
-Не, че е информация, без която не мога да живея, но ще се радвам и аз да разбера името ти.
Тя не търсеше нови запознанства, рано или късно нараняване хората около себе си. Врагове, приятели, просто познати - нараняване ги. Несъзнателно, без да го иска. Водейки се по чуждите гласове. Понякога превземаха съзнанието ѝ, не ѝ даваха право на отказ, контролираха действията ѝ. Но тя нямаше да остане безсилна срещу тях, щеше да излезе като победител.
avatar
-miss valentine
човек с дарба
човек с дарба

Брой мнения : 6
Reputation : 2
Join date : 08.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by alexander. on 14.09.16 22:35

Повдигна вежди, когато чу отговора й. Не очакваше това. Засега успяваше да задържи интереса му и да го забавлява, за което я поздравяваше. Въздъхна и се опита да пусне чара си в действие, или поне това, което е останало от него.
- Не се цупи, ангелче! - подхвърли, подсмихвайки се.
Прякорът, който й измисли, й прилягаше перфектно. Изглеждаше невинна и сигурно успяваше да заблуди повечето хора, ала Александър реши да не се поддава на женското й обаяние, защото то криеше една доста сериозна опасност. Тя не бе обикновена. Усещаше го. Алекс бе по - силен от нея, но въпреки всичко трябваше да внимава и да не я подценява толкова. Засега проявяваше особен характер, но дали това не бе просто една маска? Предстоеше да разбере. Приличаше му на сърцеразбивачка. Вероятно въртеше повечето мъже на пръста си. Обзалагаше се, че се избиваха кой да излезе с нея.
- Лилиан - прошепна тихо и равно, много бавно, за да изпробва въздействието си върху нея. Явно изобщо не й допадаше прякора "ангелче", но той едва ли скоро щеше да се откаже от него. Не знаеше какво точно целеше. Да я подразни, а след това предизвика. - Александър.
Не смяташе да й го казва, а просто да подмине въпроса й, сякаш не го бе чул, но се отказа. Отклони поглед и се загледа в залязващото слънце, което бе едва доловимо заради облаците. Този вид залези не му харесваха.
Повече му допадаше кървавия начин на сбогуващото се със светлината слънце. Допадаше му как то оцветяваше небето, как го раздираше, оставяйки алени следи. Точно по това време се проявяваше и творческата му натура. Луната щеше да изгрее скоро, да освети океана и да замести яркото огнено кълбо. Щеше да утешава разбитите сърца и да бъде убежище за нещастните любовници, опитващи се да се скрият от останалите, които не ги разбираха. Преди и той беше един от тях. Вече не виждаше онази влюбена двойка във водата. Може би си бяха тръгнали или пък мъртвото течение ги бе завлякло твърде навътре. Не го и интересуваше.
- Доста грубо се държиш, Лили - натърти повече на последното. Може би, за да й покаже, че е разбрал намека й и ще престане с прякора, който й бе метнал, но не точно. Направи го, за да я зарадва за момент, а най - вероятно щеше да продължи. На него му допадаше. - Това държание не отива на това ангелско лице. Скоро ще се стъмни. Мисля, че е по - добре да се прибираш. Не се знае какво се крие в сенките.
Тя определено нямаше скоро да се прибере. Александър имаше други планове за нея, а и бе сигурен, че щеше да му противоречи и да продължи с разходката си по плажа. Трябваха му няколко минути, за да я разгадае. Определено първоначалното му предположение бе грешно, а сега я изучаваше и създаваше ново.
avatar
alexander.
хибрид
хибрид

Брой мнения : 109
Reputation : 13
Join date : 27.04.2014

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by -miss valentine on 17.09.16 21:45

Първоначалното обръщение скоро бе заменено от името на брюнетката. Напредък, макар и малък. Съдейки по погледа и тона на непознатия обаче, той нямаше да се откаже толкова лесно от това да подразни Лилиан още няколко пъти с титлата "ангелче". Сякаш това го забавляваше по някакъв начин.
Начинът, по който чу името си, произнесено от мъжът пред нея, я накара да изтръпне. Тихият му тон погали сетивата ѝ, заигра се с тях, но това не беше достатъчно, че да задържи вниманието на тъмнокоската. Нямаше да позволи нещо толкова малко и незначително да ѝ повлияе по какъвто и да било начин. Лили проследи погледа му, който се бе зареял сред облаците, закриващи залеза. Не ѝ изглеждаше като мъж, който би седял на плажа, за да гледа залеза.
-Държа се подобаващо за ситуацията - отговори тя на упрека му. - Не съм срещнала джентълменско отношение, за да ти отвърна с поведение на дама.
Тези подмятания тип "ангелче" бяха присъщи за малките часове на нощта, излизащи от устата на кварталния сваляч. Свалячите се целеха ниско. А Лилиан от своя страна имаше самочувствие, напълно здраво и в рамките на нормалното, тя не беше това "ниско" и нямаше да позволи той да я принизи до това ниво.
На лицето ѝ внезапно се появи една усмивка, сякаш от нищото. О, той не знаеше в действителност колко груба бе преди, колко лоша беше Лилиан и колко злини беше причинило това ангелско лице. Това ѝ държание сега можеше да мине като най-приятелско отношение преди няколко месеца. Тогава всичко беше по-различно, понякога все още си спомняше а някаква носталгия за тези времена. Беше безразсъдна, беше въплъщение на всички пороци, които човек можеше да има. Седемте смъртни гряха в едно крехко човешко тяло. Но тогава не беше самата себе си, бе контролирана и подтиквана към злините, които вършеше. Нещата и днес не се бяха променили чак толкова. Лилиан продължаваше с пъстрия си живот, вършеше глупости, злоупотребявше с дарбата си. Но с разликата, че всичко това беше по нейно желание.
Зяънкият ѝ смях се чу при последните думи на Александър.
-Извинявай, можеш ли да си малко по-банален? Мислиш ли, че ме е страх от тъмното и сенките? - Лили все още се кикотеше. За нея тъмното беше просто едно условно понятие, непостоянно и поправимо. Тя можеше да блесне със собствена светлина... буквално. В себе си носеше искрата, която да освети пътя ѝ и да прогони сенките.
avatar
-miss valentine
човек с дарба
човек с дарба

Брой мнения : 6
Reputation : 2
Join date : 08.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: i hope you'll realise how much you're hurting me someday [alexander and lilianne]

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите