Вход

Забравих си паролата!

Staff
Untitled Document

Fallon Hutcherson


administrator - 21 - gifted - adriana lima
Untitled Document

Katerina Petrova


administrator - 17/538 - the devil - nina dobrev
Untitled Document

freya mikaelson


administrator - n/a - witch - riley voelkel
Untitled Document

Niklaus Mikaelson


moderator - n/a - the original - joseph morgan
Untitled Document

-davina claire


moderator - 19 - witch - danielle campbell
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 6 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 61, на 12.11.17 0:34

fallon and cornelius

Предишната тема Следващата тема Go down

fallon and cornelius

Писане by fallon hutcherson on 10.09.16 23:25

Тишина.
Това бе единственото нещо, което се опитваше да й прави компания последните няколко часа. Но постоянно в помещението влизаха разни хора, които нарушаваха тази красота. На всеки десет минути някой си нарушаваше спокойствието на Хътчерсън и я караше да прави нещо. Нареждаше й ... да се размърда може би. Да спре да стои на едно място, защото за повечето беше изключително досадно, но не и за брюнетката. Тя много добре знаеше какво изпитва. Как се чувства. Те нямаше да могат да издържат на нито една от болките, които засягаха психиката й в момента. Сякаш всичко, което трябваше да забрави, бавно се връщаше в празнината, която бе останала в съзнанието й. Образът за забравеното се връщаше с всяка изминала секунда, а болката й се увеличаваше още повече. Може би тази красива тишина я караше да се връща към, уж, забравените спомени.
Сълзи.
От очите й се ронеха сълзи, на които тя не обръщаше внимание. Те просто преминаваха пътя си, стичайки се по бузата й, а след това падаха на същото място, на което и другите - на дънките й. Червени розички увенчаха бузите й, че и очите ... прекрасните й очи, които бяха единственият символ за това, че в нея все още има душа, че нещо я мъчеше, че имаше някакъв проблем, но хората, които идваха сякаш не ги виждаха ... те просто искаха да разкарат Фалън от проклетата стая, а тя дори не си направи труда да помръдне. Не от неуважение, защото ги уважаваше ... все пак й бяха родители, но ушите й не предаваха никаква информация на брюнетката. Думите просто преминаваха през нея, а колкото по - силни ставаха крясъците на майка й, толкова повече сълзи се стичаха, сякаш ги предизвикваше, сякаш тя бе в центъра на всичко ... явно тя държеше тази огромна сила, която караше Фал да се чувства ... зле, много зле. Сякаш се е разболяла и сега някой се опитваше да накара болестта й да се влоши.
Мъка.
Щеше да умре от мъка. Сякаш някой бе забил нож в сърцето й и не спираше да го извива. Бе ли истина всичко това? Наистина ли тя имаше толкова много да учи за себе си? Толкова ли не се познаваше? А си мислеше, че знае достатъчно за себе си ... какво знаеше? Нищо ... едно голямо нищо.. Един дневник успя да й отвори очите, да й покаже истината, на която тя не вярваше. Никога не бе вярвала, че е мъжът й станал вампир, че лично той е отнел детето им ... тяхното дете. Не кое да е, а тяхното. Сключила е брак с чудовище и не го е разбрала. Каква глупачка .. бе съсипала целия си живот, заради някакъв си вампир, на който дори не му пука за Фалън ... но сега вече не може, защото беше мъртъв и това я успокояваше .. донякъде.
Стана от ръба на леглото си и погледна към крещящата си майка. Можеше да чуе не само думите й, но и мислите й, които показваха и колко й пука за дъщеря й ... изобщо не. Фалън позволи на белите си дробове да се изпълнят с въздух, а след това ги освободи от длъжността да го държат. Фал искаше да убие тази проклетница още сега, но нямаше сили дори да направи крачка напред. Страхуваше се, че ще падне и повече няма да може да се изправи, няма да може да диша, няма да може да чувства, говори, ходи, щеше да умре.
Беше отпаднала и за да не се строполи на пода се опита максимално бързо да стигне до кухнята. Отвори един от шкафовете и откри това, от което се нуждаеше - шоколад.. Той винаги й помагаше в такива моменти. Все пак не можеше да рискува здравето си, заради някакви си глупости, които беше прочела. Може би щеше да живее много по - добре, ако си мислеше, че всичко това е някаква лъжа.
Майка й се опита да я догони, но Хътчерсън бързо я отърва от присъствието си в къщата. Дори не я погледна, когато чу някакво падане след себе си, а след това стенания ... може би бе паднала, но това бе плюс за Фал. Щеше да се измъкне много по - лесно, без да чува досадния й глас след себе си. Качи се в колата си и потегли към гората, където никой нямаше да я открие или поне така си мислеше. Караше толкова бързо, че щеше да блъсне някого, без да иска, но успя да натисне спирачката преди да го направи. Очите й бързо зашариха за друг пешеходец, а след като се увери, че е чисто отново натисна газта и се придвижи до желаната дестинация успешно.
По лицето й не бе останала нито след от сълзите или тъгата. Сякаш се бяха изпарили. Слезе от колата и се запъти навътре, защото бе сигурна, че тук никой нямаше да я търси, защото всички си мислеха, че се страхува от гората и животинките, които бродят в нея, но грешаха ... всичките им мисли бяха просто плод на въображението им. Тя не се боеше от това място, а го обожаваше.
Мислите й обикаляха наляво, надясно съзнанието й, а очите й изобщо не виждаха нищо от това, което трябваше. Затова едва не падна от сблъска на крака си с някаква останка от дърво, наскоро изгорено. А след като това се случи се тръшна и седна на сред нищото и продължи да плаче.
avatar
fallon hutcherson
администратор.
администратор.

Брой мнения : 2123
Reputation : 9
Join date : 31.08.2013
Age : 18
Местожителство : Мистик Фолс

http://vampire-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by Cornelius. on 11.09.16 20:34

Нещо твърде утешаващо се криеше в прегръдката на мрака, обгръщаща целия притихнал град. Хладният вятър милваше невидимите рани, а морето от милиарди малки звезди заслепяваше грешките, които горяха през деня. Притихвайки градчето ставаше поносимо и спираше да наподобява затвора на собственото му съзнание. Мракът наподобяваше самия Корнелиус- тих, студен, но красив именно в тази си отдалеченост от човешкото, шумното, материалното. В него всяка малка светлинка бе по-силна, а всички онези объркващи вътрешни гласове затихваха. Можеше спокойно да потърси себе си и да открие отговорите, които да го успокоят поне докато румената светлина на слънцето не пропълзи отново върху облаците.
Някак бе сменил биологичния си часовник, така, че да бъде в хармония със себе си. Спеше непробудно зад тъмните штори на апартамента си, а през ноща бродеше из улиците, търсейки малко евтино развлечение. Отново пиеше горчиво кафе в навярно единствената отворена закусвалня по това време в града. Неоновите лампи блещукаха поспаливо над главата му, хвърляйки синкава светлина върху облегналата се на бара сервитьорка. Рошавата й коса бе изпаднала от кока й, а традиционната униформа бе твърде намачкана. Очите й премигваха поспаливо и Корнелиус можеше да прочете по тях колко много й се иска той да се махне, за да се облегне на едно от диванчетата, отдавайки се на нужния сън.
Меденото звънче над вратата оповести влизането на висок мъж, излъчващ неприятната миризма на алкохол, цигари и кръв. "Вампир", помисли си Корнелиус, забелязвайки алените капчици по брадичката и яката на мръсната риза. Непознатият се отправи към една от многото празни маси, но замръзна на място щом погледа му попадна върху татуировките на Напиер. Трябваше му миг, за да разбере от къде са му познати и да се втурне навън.
Корнелиус въздъхна, остави едра, но намачкана банкнота върху масата и тръгна след вампира. Имаше извинение, нали така? Някъде наоколо се намираше трупа на невинен човек и той имаше право да отнеме живота на непознатия. Поне така обичаше да си казва. "Не правиш нищо нередно." напомни си щом за пореден път вампира се изплъзна между пръстите му. Знаеше как ще приключи този филм, защото го бе гледал хиляди пъти. Вече дори я нямаше тръпката от преследването на плячката, но този екзотичен вид сафари си бе "професия", "кърваво хоби".
- Защо го правиш?- извика, а ехото се разнесе между дърветата като тъмна прощална песен- Няма смисъл?
Вампирът се спря и изсъска силно преди отново да се затича. Листата шумоляха под пъргавите му крака, издавайки лесно местоположението му дори и в непрогледната гора. Отново бе близо, а пръстите на Корнелиус се вкопчиха в кървавата му яка. ...И той отново се изплъзна. След миг просто го нямаше и ловецът изпсува под носа си. Дочу онова познато съскане някъде над себе си и надигна глава, за да открие мрачната фигура покачена върху крехък клон. Твърде крехък.
-Вече не е забавно. 
Три куршума. Толкова му бяха нужни, за да смъкне клона на земята. Веднага обви ръце около главата на вампира и я дръпна рязко, изтръгвайки от устните му един последен писък. Щеше да го остави парализиран само за секунди, но това бе достатъчно време да запрати четвърти дървен куршум във вече спрялото му сърце.
Въздъхна тежко, осъзнавайки, че няма представа къде се намира. Бе идвал много пъти в гората, но не можеше да разпознае местността в непрогледния мрак. Реши, че е най-уместно да тръгне на север, вярвайки, че все някак щеше да излезе от тук. Не бе вървял повече от двадесет минути когато чу някакъв далечен, нетипичен шум. Приличаше на плач и това естествено събуди интереса му. Във всеки мъж се крие един рицар на бял кон, който търси дори и най-малката причина да излезе на яве, просто, за да погъделичка егото. Ето, че я намери- крехко, тъмнокосо момиче, свито на топка в мрака.
- Добре ли си? Не се тревожи, нищо няма да ти направя. - прошепна, търсейки начин да не изплаши непознатата- Какво търсиш тук? Гората не е безопасно място по това време.
Корнелиус не можеше да си обясни какво може да прави една жена в гората, плачейки, но ето, че онези джентълменски инстинкти се пробудиха.
- Добре ли си? Нарани ли се? - пристъпи към нея- Имаш ли нужда от помощ?
avatar
Cornelius.
ловец от братството
ловец от братството

Брой мнения : 41
Reputation : 0
Join date : 10.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by fallon hutcherson on 12.09.16 20:57

Фалън можеше да стои така с часове. Всъщност нищо не се различваше по - ранното й насторение със сегашното. Дори бяха абсолютно еднакви. И това би го казала, например, майка й, която имаше навика да изтъква лошата очевадна истина за всичко. Само че не можеше да види болката в очите на дъщеря си. Фалън не знаеше как точно се очакваше от нея да нарече това, но не й се струваше като любов. Ако наистина я обичаше, щеше да я попита какво й е. Щеше да се поинтересува от случващото се. Но тя не го направи. Хътчерсън се надяваше, силно, това, което си мислеше, да беше нещо измислено от изображението й и всичко, което й се въртеше в главата, да се окажеше някаква жалка имитация на шега. Не искаше да вярва, че на майка й и на баща й не им пукаше за нея. Искаше да се чувства желана и обичана. Затова и сега си врълпяваше някакви измислени истории от преди Реформацията. За да можеше да си повярва и да не я мрази.
Не искаше да мрази никого, но пък докъде стигна с това? Стигна ли до някъде изобщо? Утеши ли се?
Вътрешно си мислеше, че се чувстваше много по - добре, но очевидно страдаше и това издаваха само и единствено сълзите й, които не преставаха. Ако поплачеше още малко сигурно щеше да се удави в тях. И нищо чудно. Само че нещо изведнъж я стресна. За миг потрепери. Огледа се. Ослуша се. Чу някакви изстрели, които развалиха за момент спокойствието на около. Присви вежди и се изправи. Изтри сълзите си. Чусвтваше се така сякаш се бе изкъпала. Тръгна напред. По - скоро, за да избяга от шума. Искаше да се върне назад, към дома си, към Мистик Фолс, но нямаше да позволи подобно нещо да се случеше скоро. Още не се беше почувствала достатъчно добре, за да се връща. А и тук й харесваше. Можеше да усети мириса на дърветата, тревичките, цветчетата, които я успокояваха. Можеше да се почувства сякаш в свои води. Докато не го чу този шум. Който беше толкова близо, че трябваше да се поразходи още назад .. или напред .. или на някъде, за да успееше да се отдалечи.
Беше тъкмо, тя нямаше идея накъде вървеше, но и нямаше особено голямо значение. Поне така щеше да се изгуби и да постои тук още малко. Не й трябваше нито вода, нито храна в този момент. Нито й се спеше. Всичките тези нужди запълваше плачът й. Само че изведнъж се случи нещо, което я накара да спре и да падне. Абсоютно изведнъж, без да има някаква причина. Просто краката я предадоха и тя се стовари върху грубата и неравна земя. Обърна се и се облегна на едно от дърветата. Явно много време й е било трябвало, за да разбере, че не беше изобщо добре и цялата беше покрита с рани. Събу обувките си и тогава забеляза тези червени петънца, която бяха останали и една малко по - голяма рана, която може би се е появила при първото й падане. Но болката продължи много кратко. Което щеше да й даде шанс да продължи напред. И предполагам се сещата, че не спираше да плаче дори и сега. Не заради раните, не заради всичко, което й се беше случило. Просто така се чувстваше добре. Когато беше тъжна. Вече бе свикнала да е такава.
После чу отново шум. И престана да хленчи, да диша, да прави, каквото и да е било. За миг затаи дъх и се заозърта, за да види какво се случваше. Беше готова да скочи и да побегне, но можеше да е някое животно и напразно да е доизранявала краката си. И тогава го видя. Някакъв мъж. Не го познаваше. Никога не го беше виждала. Присви се още към дървото и го погледът й се заби в него. Изглеждаше стресната и уплашена. Около минута две стоеше и го гледаше. Не отговаряше, не дишаше дори. Стоеше като замръзена статуя, а когато бе решила да разтопи леда вече бе забравила какво й беше казано и на какво точно трябваше да отговори. Но все пак се изправи. Беше готова да побегне, колкото и да не й личеше в момента. Имаше други емоции, които бяха на преден план сега. Все пак се постара да върне лентата назад и да си припомни точно какво се беше случло току-що и успя да каже нещо.
- Аз .. д-д-добре съм - каза леко притеснено.
Не знаеше какво точно трябваше да очаква сега и как се изискваше от нея да действа. Не беше попадала в някаква подобна ситуация досега.
- Разхождам се - започна по - уверено. - Никога не е безопасно.
Чове никога не знаеше кога щеше да падне и да си разбие главата, нали? Винаги можеше да стане опасно.
- Нищо ми няма. Нищо не искам - каза набързо.
Щеше да си върви, ако вече не си бе набелязала тази територия за своя. Нямаше да си тръгне. Тук щеше да стои. Така, че повися още малко права, а след това усети как сълзите продължаваха да текат от очите й. И не разбираше защо този път. Дори не ги усещаше.
- Ами ти добре ли си? - попита на свой ред, по някаква необяснима причина. - Какво правиш ти тук? Не е ли опасно и за теб?
avatar
fallon hutcherson
администратор.
администратор.

Брой мнения : 2123
Reputation : 9
Join date : 31.08.2013
Age : 18
Местожителство : Мистик Фолс

http://vampire-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by Cornelius. on 12.09.16 22:36

- Аз ... д-д-добре съм. Разхождам се. - обясни непознатата, но бе твърде лесно да различиш онази трагична нотка в гласа й- Никога не е безопасно.
И наистина бе така. Никъде и никога не бе безопасно в този свят. Дори и сам, човекът е под заплаха. В главата му се водят прекалено много войни, бошуват твърде много бури, водят се хиляди революции. Навярно това бе най-страшното нещо- да останеш сам със себе си, да чуеш всички гласове и да започнеш да си задаваш въпроси. Хората имаха тази наклонност- да се самоизяждат. Не бяха душевни садисти, нито мазохисти, но това бе в природата им. Спомените се натрупват и тежестта им започва да те дърпа към дъното на океана от собственото ти отчаяние. Истинският кошмар започваше, когато се заслушаше в тишината. Няма нищо по-погрешно да си задаваш въпроси, да търсиш отговори и да се самообвиняваш за посивелите спомени.
- Нищо ми няма. Нищо не искам.
Можеше да почувства болката, да я усети. Не виждаше, защо едно момиче би се доверило на абсолютен непознат в малките часове на ноща, но все пак не се оттегли. Ситуацията трагично много би наподобила на приказката за "Червената шапчица" на страничен наблюдател, но Корнелиус никога не се бе преоткривал в ролята на "големия лош вълк". Въпреки многото отнети животи, той не търсеше наслада или награда в пролятата кръв или сълзите на някое красиво момиче. Справедливостта- това бе друго нещо. В нея от намираше сладост, опиянение и дори щастие. Чувстваше се като бог, най-накрая поел нещата в своите ръце и раздаващ на всеки полагащото се. В очите на Корнелиус всички вампири бяха еднакви кръвожадни и безсърдечни същества, но можеше да отнеме жалките им животи, само ако имаше причина. А той постоянно си търсеше такава.
- Какво правиш ти тук? Не е ли опасно и за теб?- деликатен въпрос, заслужаващ деликатен отговор
Не можеше да признае, че е гонил някакъв студенокръвен из гората, убил го е най-безцеремонно и сега търсеше начин да се върне в града. С тази информация наистина щеше да разтърси така или иначе разтроената тъмнокоска. Въздъхна тежко, спечелвайки си няколко секунди да обмисли отговора.
- Изгубих се... Нов съм в града и нямам представа къде се намирам.- излъга
Вече шест години бе в Мистик Фолс, но до някъде бе нов за града. Познаваше само части от него, най-вече потопени в мрак и осветени от евтини неонови реклами.
- Разхождаш се? По това време.- Корнелиус обходи момичето с любопитен поглед от глава до пети- А и тези рани... Какво ти се е случило?
Инстинктивно посегна към рамото на непознатата, но се спря на време. Ситуацията бе достатъчно странна и не искаше да я травмира допълнително. Един допир и щеше да си помисли хиляди неща, подобно на повечето момичета, които бе срещал в този град. Някак в 21 век хората бяха изгубили всякакво усещане за близост, а най-малкият жест на добро намерение бе истинска заплаха.
- Разбирам, че навярно искаш да се разкарам, но не мога да те оставя насред нищото самичка.- Корнелиус поклати глава- Защо не те изпратя до вас, а оттам нататък бих могъл да си хвана такси? Така ще съм сигурен, че нищо няма да ти се случи, а и ще ми покажеш пътя към града.
Нямаше търпение час по-скоро да се махне от мрачната гора, заляна от ефирна лунна светлина. Имаше чувството, че се е лутал между призрачните високи дървета с години, а мисълта за горещо кафе бе единственото нещо, което го крепеше в този момент.
- А да... аз съм Корнелиус, между другото.
avatar
Cornelius.
ловец от братството
ловец от братството

Брой мнения : 41
Reputation : 0
Join date : 10.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by fallon hutcherson on 14.09.16 0:41

Времето, което си бе оставил, за да помисли, не й убегна. Но не можеше да каже нищо, нали? Откъде знаеше той какъв е? Дори не го познаваше. Не можеше да го съди по нищо. Затова си и затвори очите за това. Щеше да види какъв развой щяха да поемат събитията. Сега , за първи път от много време й се искаше да ги остави всичките да си правят, каквото поискат. И просто да я оставят и те нея, че да можеше да се възползва от свободата, която усещаше, че с всеки изминал ден все повече започваше да получава.
- Наистина? Добре дошъл - рече и се усмихна. - Мога да те изведа - рече уверено.
И не защото просто така й бе скимнало да каже. Фалън много добре познаваше гората. Беше идвала дори тук. Знаеше как да излезе, за по - пряко и по - бързо. Беше идвала на това място много пъти. Бе го обикаляла, разглеждала. Имаше перфектна ориентация и винаги запомняше това, което можеше да й се нужно. И ето, че знанията й щяха да влязат в употреба.
- Никога не е късно за разходка - заяви. - Движението е здраве - после погледна към раните си . - Те са част от здравето - рече леко несигурно.
И после осъзна каква глупост беше казала, но всъщност сами по себе си, нямаше да ги има, ако не се бе разхождала, не бе тичала, не бе извършвала, каквото и да е било физическо движение. Ето тогава нямаше да ги има, нямаше да има и резултат от действията й.
- Обувките ми пречеха. И убиваха. Исках да тичам. Не съм ги искала - погледна ги отново. Не изглеждаха особено добре и сигурно щяха да се възпалят, ако не се прибереше по - бързо.
Може и да беше наранена, но все пак трябваше да се погрижи за себе си. Не можеше да се остави просто така. И сигурно щеше да го направи, ако този човек не се бе появил. Тогава със сигурност щеше да се остави тук. Сякаш той се появи и леко успя да я свести и да я върне към реалността, което беше доста добре. Сега поне се бе съвзела. И не плачеше. Можеше да се чувства зле, но поне си беше само за нея сега.
- Казах ли го? - попита и повдигна вежда. - А и дори да остана, няма да съм сама. Тук никога не си сам. А и как ще ме изпратиш, като не знаеш как да се върнеш? По - скоро аз ще те изпратя до вас, за да се уверя, че ти ще се прибереш - засмя се.
Не разбра какво точно се случи. Може би отново беше забравила? Но какво беше то? Сякаш всичко, което се бе случило преди малко се изпари от главата й и тя се върна към ... себе си?
- Фалън - рече на свой ред.
Наведе се и си взе обувките. Не знаеше кое щеше да я боли повече: да стъпваше боса върху неравната земя или да се мъчи, ранявайки още повече краката си? Затова предприе първото нещо, което й бе хрумнало, за да е възможно най - безболезнено.
- Хайде да вървим - каза и се завъртя по посока на дърветата.
Бяха доста гъсти, но това от една страна беше хубаво от една не чак толкова. Знаеше само че от тук щеше да е по - лесно, а и щяха да спестят много време, а то е твърде ценно, за да се пилее. Интересен беше и начинът, по който се бяха преплели клоновете, стъблата. Беше изключително интересно, невъзможно, че дори магическо. И, разбира се, беше красиво. Винаги е било. И не се бе променяло от много години .. точно както не би се променил един вампир, докато не му забиеш кол в сърцето, например.
Покатери се, колкото да стъпи на привидно правата повърхност. Приличаше на мост, който трябва да изкатериш. Беше тичала на надолно. Сега трябваха да се качат. Което беше много по - безопасно, отколкото да слизат. Клоните бяха здрави и човек можеше да се хване за тях, което улесняваше още повече всичко.
- От тук ще минем - предложи и се обърна към него. - Идваш ли?
avatar
fallon hutcherson
администратор.
администратор.

Брой мнения : 2123
Reputation : 9
Join date : 31.08.2013
Age : 18
Местожителство : Мистик Фолс

http://vampire-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by Cornelius. on 15.09.16 22:11

Бе в този град от толкова години, а все още не бе разбрал същността на жителите на Мистик Фолс. Имаше нещо толкова нередно, но и правилно в съзнанията им. Всеки един, по свой си начин, обичаше болката и мистиката. Нещо странно, мрачно се носеше във влажния есенен въздух, с което всички жители бяха на ясно. Мистик Фолс не бе просто град, а една мистерия, пазена в тайна. Всеки подозираше нещо, никой не изричаше нищо. Точно в това бе и красотата  му- мрака, мълчанието, магията, с която бе обвито всяко малко кътче. Хората бяха странни, но толкова любопитни. Дори не се шокираше от стичащите се алени следи по краката на Фалън, защото бе виждал хиляди по-странни неща тук. Гражданите на Мистик Фолс криеха една малка частица лудост в себе си, която ги правеше толкова интересни. Липсваше онази блудкавост, забързаност, безличност, присъща за всички останали градове. Магията се бе пропила във всяко едно камъче, клонче, падаше със сутрешната роса и се разпръскваше с топлата светлина на залязващото слънце. Дори самият Корнелиус си бе скица, променил се под влиянието на китното градче. Вече не можеше да си представи града извън него, без кривите улички и малките къщички. Дори не искаше да се сеща за живота си в забързания Ню Йорк, вечно прашният Вашингтон или твърде слънчевият Сан Франциско. Да не говорим, че в Мистик Фолс бъка от вампири и не му бе трудно да открива жертви. Но истински важното бе, че най-накрая, за пръв път в живота си, осъзна смисъла на думите "Here to stay". Бе открил своя дом, като многото свръхестествени същества, които срещаше всеки ден.
Сините му очи се втренчиха в тъмния небосвод, огряван само от няколко малки звезди. Върховете на изсъхващите дървета сякаш се докосваха до него, докато се полюшваха от лекия ветрец. Нападалите листа шумоляха под краката им, оповестявайки идването на дългоочакваната есен. Града отново щеше да се оживи, а съвсем скоро щяха да се появят декорациите за Хелоуин. Мистик Фолс, пълен с толкова свръхестествени същества, се славеше с пишните си празници по случая и като всеки гражданин дори Корнелиус се вълнуваше.
Вървяха в тишина сред високите дървета. Естествено, нямаше какво толкова да си кажат, но все пак Корнелиус се чувстваше длъжен да поведе някакъв разговор. Притесняваше се за състоянието на Фалън, колкото и тя да отричаше и да настояваше, че всичко е под контрол. Никое момиче не се разхождаше просто така, с окървавени крака, боса и зъзнеща. Криеше нещо, но не я познаваше достатъчно добре, за да настоява.
Скоро светлинките на денонощните магазини и баровете започнаха да се подават на хоризонта, осветяващи малката пътечка, по която бяха поели. По това време улиците бяха почти празни, повтаряйки глухо ехото на стъпките им. Корнелиус вече разпозванаше пътя, но нямаше намерение да отпрати компанията си. Бяха потънали в дълбоко мълчание, но вече се бе научил да оценва дори този контакт. Не прекарваше много време сред хора с този си график.
След около двадесет минути вече прекосяваха моравата на малкият му дом- не особенно приветлив, но достатъчно поддържан. Бе чист, спретнат, но не и луксозен, като заобикалящите го имения. Къщичката бе точно това, от което се нуждаеше. Стаите бяха малки, за да не се чувства самотен, но достатъчно големи, за да не му е тясно.
Корнелиус потупа джобовете на дънките си, докато не чу дрънкането на ключовете си и не ги извади. Отключи входната врата и се шмугна вътре, включвайки външната лампа.
- Защо не влезеш?- попита- Трябва да промия раните ти. Може дори да ти направя чай. Всъщност, стана доста късно. Ако искаш ще ти отстъпя леглото си, а аз ще спя на дивана. Няма никакъв проблем.
Често ли канеше непознати в дома си? Абсолютно. Често ли крадяха вещите му? И още как. Но въпреки това намираше нещо толкова интересно да споделя дома си с някого.
avatar
Cornelius.
ловец от братството
ловец от братството

Брой мнения : 41
Reputation : 0
Join date : 10.09.2016

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by fallon hutcherson on 17.09.16 22:14

Фалън вървеше по пътя и много усърдно се опитваше да ги отведе в правилната посока и да не ги изгуби. Не за друго, а просто защото знаеше, че досега имаше някакъв проблем, че нещо я измъчваше, но изведнъж то изчезна и тя си нямаше ни най - малка идея защо така й се случи. Не помнеше и това донякъде я измъчваше и я правеше не по - малко нещастна от по - рано, но сега поне си нямаше на идея какво се случваше в действителност. Чудеше се дали това беше за добро или за лошо. Бе дошла в гората, а тя знаеше, че не ходеше там без причина. Винаги имаше. И всеки път щом излезеше от гората, забравяше всичко. Не знаеше защо, нямаше обяснение. И как щеше да има? Не знаеше нищо. Никога. А това усилено действаше на емоциите й и я караше да се смущава и чувства зле. Не разбираше и думите на мъжа пред себе си. За какво й говореше? За какви рани й говореше?
Огледа се набързо и забеляза ранените си крака. Не чувства почти никаква болка от тях. Което беше и причината да не знае нищо. Може би трябваше да поговори с някого за всичко, което се случваше и тя забравяше. Може би си имаше някаква много дълбока причина, която чакаше да бъде открита, защото Фалън не можеше да живее така нито секунда повече. Искаше да знае всичко, за да може да се оправи, за да си спомни, за да бъде отново щастлива, ако това изобщо беше възможно.
- Не е нужно - рече момичето. - За какво ти е да жертваш леглото си. И чая си ... и къщата си изобщо? - попита и се усмихна.
Нямаше нужда от помощ. Не живееше толкова далече, че да не можеше да се прибере. Знаеше къде е болницата, ако й се наложеше да отиде там, знаеше спешните номера и можеше винаги да си повика линейка, въпреки че сега нямаше телефон, но щеше да намери. Винаги можеше да се оправи. Но имаше нещо притеснително, което чакаше да бъде разрешено, което чакаше да бъде разбрано, а тя нямаше време да се грижи за някакви драскотини. Трябваше да действа, да проучва, да започне отсега, въпреки, че проучвания - имаше, но не знаеше дали всичко това беше истина изобщо или творение на нечии болен мозък. Всичко можеше да забрави, но не и това. Всичко помнеше от онези нощи, през които бодуваше и търсеше, а след това всичко й се губеше.
В главата й беше само една единствена дума:
-вампир.
И дотук всичко приключваше. Всичките й знания стигаха дотук. Плюс още някои важни неща, които тя нямаше представа как да определи и затова ги наричаше просто неща ..
Затова и трябваха още проучвания. Трябваше да разпита и щеше да започне още сега.
- Някога мислил ли си си ... - започна леко неуверено, като го погледна плахо и се зачуди няколко секунди какво точно искаше да попита. - ... че има нещо много магично в това място? - попита.
Не знаеше дали щеше да е редно или пък нормално да говори за това директно, защото наистина не знаеше пред кого стоеше .. трябваше да се подсигури някак, за да може всичко да е наред.
- Нали се сещаш ...- поясни съвсем леко, за да може да навлезе темата. - Разни вампири, върколаци, феички - а ппървата дума силно я вълнуваше.
Стига да не забравеше и тази среща, в която отново разпитва.
avatar
fallon hutcherson
администратор.
администратор.

Брой мнения : 2123
Reputation : 9
Join date : 31.08.2013
Age : 18
Местожителство : Мистик Фолс

http://vampire-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: fallon and cornelius

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите