You have power over your mind - not outside events.

Дерек вървеше по улицата, мислеше и мислеше. Беше неспособен, безсилен. А като си помислеше колко много пари имаше, които сигурно и нямаше да намери къде да изхарчи. Като се замислеше и че изложбата му е днес, по пълнолуние. Само като му минаваше пред акъла, че трябваше да бъде там, че не можеше да отмени тази среща иначе всичко щеше да се превърне в провал. .. И като си помислеше за провала и за всичко онова, което щеше да загуби. Но от друга страна .. какво щеше да направи и да отидеше? Щеше да се трансформира и да изяде всички. Това наистина го притесняваше и определено нямаше желание да се случва. Не искаше да става така. Човешките животи бяха по – важни от изложбата. Щеше да се погрижи да я направи друг път. Все пак имаше пари, нали?
Не, че те можеха да му дадат контрол, да му премахнат проклятието.
Но поне през другото време можеше да се чувства добре. Въпреки че не спираше да мисли за това какъв е, какво може да причини на хората, какво им е причинявал. Не можеше да забрави и онзи ден, в който бе убил клетото момиче, което се изпречи на път му, което го ядоса, което понесе толкова много удари. Толкова много синини. Толкова много болка. Умря бавно, болезнено, а той седеше в дома си, пред баща си, който се опитваше по някакъв начин да замаже положението, да обвини друг за убийството. И успя. Но мисълта за него … мисълта за другите. Кой можеше да заличи тази болка? Възможно ли беше?
Затова се разхождаше сега. За да занимава тялото си, за да се опитва и ума си да занимава с хората около него, които се разхождаха, с знаците, къщите, блоковете, колите. За да не мисли за смъртите, които бе причинил, за да няма поне психическа болка. Която пък беше много преди всички останали и изпитваше много повече нея, отколкото другите.
Беше му лесно да не се интересува. Беше му изключително лесно. Но беше ли възможно? Та той беше човек, просто един човек. С нормална психика. Нямаше как да не се чувства зле. Винаги щеше да се чувства зле. Той не беше и не искаше да бъде убиец. А като си помислеше, че беше, сърцето му се свиваше. Имаше чувства, да. Той имаше чувства, а водещото, беше съжаление. Съжаляваше себе си.
- Съжалявам. Извинете – каза, като усети как тялото му се блъсна в нечие друго. Вдигна поглед и зърна една познато лице, но му отне време да я разпознае. Все още беше разсеян.

За миг почусвтва леко облекчение. Мисълта да знаеш, че някой е до теб в труден момент, беше наистина чудесна. Да знаеш, че някой е тук за теб и е готов да те подкрепи. Но имаше и нещо друго. Имаше притеснение. А имаше ли притеснение имаше и проблем. Проблемът беше, че той се боеше. Дойдеше ли този ден от месеца, Дерек просто откачаше, побъркваше се, притесняваше се, защото знаеше, че тя щеше да дойде. Беше му лесно, когато знаеше, че ще бъде сам, затворен, че нямаше да нарани никого. Знаеше, че не можеше да се въздържи, но веднъж, само веднъж, ако успееше да се отърве от оковите, щеше да я разкъса, да я убие. Знаеше, че и Давина не беше съвсем беззащитна. Вярваше, че щеше да се справи с него, че нямаше да го остави просто ей така да я убие. Но имаше и други хора, много други хора, които също можеше да нарани, а това той не искаше да се случва.
Часът леко го изплаши. Истината беше, че си нямаше на идея за него. Добре, че тя беше тук, за да му напомни, за да го откъсне от мислите му. Иначе кой знае какво щеше да се случи с хората наоколо, а те бяха доста, което не беше в техен интерес.
- Аз ... всъщност имам проблем - каза.
Можеше да й сподели. Но и двамата нищо не можеха да направят с него, но ако го споделеше, поне този щеше да му сес стори малко по - маловажен. Не беше успял на никого да каже за него, досега. Просто защото си мислеше, че ако кажеше, че не може да присъства, всичко щеше да се нареди. Все пак не звучеше много добре: "Ще се превърна във върколак и ще ви изкормя, ако дойда." Едва ли някой щеше да му повярва. Щяха да решат, че просто иска да се измъкне, което беше и главната му цел, за да не се случеше онова, за което си мислеше.
- Трябва непременно да присъствам на изложбата си .. но това няма как да се случи, а аз не знам какво да направя - каза и се заогледа, за да не срещне някой познат.
И тогава му дойде идея.
- Всъщност знам - изстреля направо. - Имаме още три часа. Ще ми помогнеш ли? - попита и я погледна с надеждата, че ще получи положителен отговор.